Да снимаш Мика - разказ от Дориана

http://doriana129.wordpress.com/

І.

Малката стои свита на кълбо в ъгълчето на миндера. Прегърнала е коленете си, сякаш иска да ги стопли. Коленете й стърчат войнствено като пики. Косата й е вързана на тила с някакво смешно чорапче от тия, които майките слагат на децата си, когато искат да им е забавно да ги изуват от краката си и да играят, вместо да ги носят. Хубава е!

Не умея да разговарям с хлапета. Може би защото съм самотник, а може би, защото винаги търся подтекстове, а думите на децата нямат подтекстове. Затова мълча. Гледам в пламъците на огъня и сякаш двамата с нея дишаме в забавен каданс и не сме тук. Правя се, че не виждам нищо друго. Огънят припуква тайнствено като все едно е огън на вещерско сборище. Пламъците му ближат дулото на комина от вътрешната му страна – искат да излетят, да избягат от конфузното мълчание в собата.

Момичето надигна глава и ме погледна, после сложи ръка на рамото ми, а на мен ми се стори, че е взела въглени от огнището и ги пуска в пазвата ми.

- Разкажи ми пак за твоите фотографии! Много искам и аз да стана фотограф, но мама и тате засега нямат пари да ми купят фотоапарат.

- Не ме докосвай!

- Неприятно ли ти е?

- Да! Не обичам да ме докосват!

- Странен човек си ти, Мика!

- Хм. Ти си странна, малката!

И пак мълчим. Този път тя гледа в огъня, привлечена от чудния танц на сенките, който блъвналите езици играят върху белия гръб на огнището.

Имал съм десетки жени и знам на какво са способни. Но за тази малка дяволка не бях подготвен.

- За да уловиш движението на птицата, трябва да настроиш блендата на обектива на подходяща ширина според светлината, която те обкръжава. Ако търсиш определен ефект от снимката, първо трябва да имаш картината в главата си. Първо трябва да знаеш как искаш да изглежда снимката и обектът на нея, а след това да снимаш. Затова трябва да си подготвен с настройката на фотообектива. Но няма да имаш време да найстройваш фотото, защото птицата ще отлети. Птиците винаги отлитат, докато станеш готов. Преди да станеш готов.

- А хората? На хората можеш да кажеш да стоят мирно, нали? – очите на детето са огроми и светят направо в дълбините на гърлото ми. Фарове заслепяващи някакви. Безстрастни като на архангел-душегубец счетоводната книга. А може само така да ми се струва, понеже с деца като нея нямам опит.

- Хората? Ами хората не си заслужават да се снимат! – отговорих. Направих огромно усилие и я погледнах – стоеше си свитичка, прегърнала острите си колене, нито мускулче не потрепваше на лицето й. Странно момиче. Тихо и кротко, дълбоко и кристално като езерно дъно. Върху косите си отпред имаше два дълги изрусени кичура – каза, че майка й позволила този дребен експеримент. Сигурно в училище е модерно.

Шамавият й брат влиза и разсейва наплъстената тайнственост около двама ни. Отива до огнището и започва да го ръчка като щуро животно – момчето е роден пироман. Не ме забелязва, естествено. Мен никой не ме забелязва, освен малката весталка.

- Престани! – извика тя и скокна от кюшето, в което се беше навряла. Отиде при момчето и изтръгна от ръцете му съчката, с която бърникаше в пепелта и пламъците.

- Не играй с огъня! Видя какво стана предишния път! – беше строга. Изведнъж се превърна в какичка.

- Е, какво толкова, на чергата има само малка, съвсем мъничка дупчица! Кой ще я забележи!

- Тук сме на чуждо място – платили сме да спим в тази двестагодишна къща! Тук е архитектурен резерват, забрави ли? Ако ще подпалваш – първо кажи на мама и тате да си продадат апартамента, за да платят щетите! Ужасно бебе си, Оник!

Мда! Чудна какичка е моята архангелица! И отговорна, и смела! Значи има защо очите й да са фарове в душата ми. Само не разбирам защо ги говори тия за къщата – та аз живея в нея отдавна, щях да разбера, ако давам стаи под наем.

Хлапакът намусен се връцна и излезе да върши щуротиите си навън. Моята малка весталка отново седна на старинния миндер, прегърна дългите си крака и унесено загледа огън

ІІ.

- Я, да видим? – говореше бащата. Той много обичаше децата си и искрено се радваше на техните постижения.

- Браво, моето момиче! Ела да те прегърна!

Елия се шмуна в мечешката му прегръдка. Мъжът я обхвана нежно, понеже знаеше, че държи нещо изключително фино и чупливо, нещо, което ухаеше на странна смесица от неизследвана древност и първична млечност на току-що родено. Дъщеря му сияеше. Къркоренето на червата му, ударите на сърцето му и ритмичното свистене на мяха на белите му дробове я успокояваше от бебе. Още тогава тя се влюби в баща си, той беше нейният истински мъж завинаги.

- Фотографията ти е страхотна, момиче! Показа ли я вече на мама?

- Не, исках първо ти…Тате! Ако знаеш колко много исках да имам собствен фотоапарат! Ако знаеш…

- Знам, слънчице! Нали тъкмо затова с мама го купихме! Само не забраваяй да го пазиш, чу ли?

- Ти това го кажи на Оник – той все ми пребърква нещата и ги чупи! Моля ти се, кажи на Оник да не ми пипа фотото!

- Ще му кажа, слънчице, ще му кажа! Ако трябва – ще ти дам ключа от моя сейф и там ще си го държиш, искаш ли?

Личицето й, което се събираше само в едната му шепа светна. Не че и преди личицето й не беше светулка – бледа и искряща, но сега сякаш се озари още повече. Полумомиче-полужена.

- Ех, сега като кажа на Мика, ще се зарадва много, знаеш ли?

Таткото пусна принцесата си и седна тежко на фотьойла. Не му харесваха тия приказки за Мика.

- Миличка, стига с тоя Мика вече, наистина! Откъде ти хрумна тоя образ? Да не би да си чела нещо за него в книга някоя?

- Тате, Мика си е истински, с него разговаряхме, той седеше тук – тъкмо на твоето място седеше, той ме научи как да улавям светлината за да стане снимката перфектна. Всъщност дори ме учи как да стана истински фотограф, не разбираш ли?

Той не разбираше. Винаги е разбирал децата си, но тъкмо това не можеше да разбере. Може би дъщеря му имаше проблеми с пубертета? Или не? Може би нещо друго има…но какво трябва да е? Не му се щеше и да помисля, че е мръднала малката. Това просто щеше да го съсипе.

- Освен това Мика каза, че скоро ще се случи нещо ужасно и ще трябва да напуснем по-рано къщата! Виж, той се грижи за мен…за всички ни се грижи! Кога ще си тръгваме оттук? Защо не ми вярваш, татенце?! – Елия се разстрои. Повяхна лицето й като светиня, която небрежно са посипали с пръст и пепел. Дългите й фини ръце увиснаха. В тях снимката, която държеше изшумоля. Елия я вдигна пред очите си пълни със сълзи и я загледа.

На снимката имаше летяща птица – може би зелен пчелояд или земеродно рибарче. Перата му бяха изпълнени с вятър и нащърбени от полета. Птицата оставяше невидима следа, едва различима само от вдъхновен човек. Беше позволила на Елия да я снима. Така обясни Мика още в началото – че птиците позволяват да бъдат снимани, иначе нищо не излиза от фотографията. А една птица можеше да позволи само ако първо фотографът е видял насън полета й, а след това къде ще кацне. Ако ли не – на снимката излизаше едно размазано цветно петно.

Елия беше сънувала полета на пчелояда (или може би земеродното рибарче). И в съня й птичето кацна на покрива точно на тяхната къща. Снимката й излезе съвършена.

ІІІ.

Къщата пищеше. Свиреше. Костите й хряскаха, чупеха се. Първо се огъваха като стопени корабни мачти, а след това се чупеха като изстрел. Пламъците първоначално тръгнаха от подпалената черга. Ах, този Оник, роденият пироман и злосторник! Къщата жално виеше от болка – челюстите на пламъците бяха твърде болезнени за двеста годишното й тяло.

Някъде в далечината се чуваха сирените на линейките. На пожарните сирените заглъхнаха отдавна, само лампите им присвяткваха в сумрака на зимния следобед. Пожарникарите търчаха като тежки земни пчели насам-натам с шланговете си и опитваха да облекчат с водни струи болката на къщата.

На втори план зад пожарните и техните земни пчели имаше група скупчени фигури, различни на ръст. Сумракът не позволяваше на обикновеното око да ги разпознае на пръв поглед. При по-задълбочено проучване, обаче, минувачът щеше да различи сред тях едно мръсно, опушено момче, което плачеше с глас и мъж, едър като скандинавски мечок и с рунтава брада. Напевите на сърцето му бяха спрели като ударите на старинен часовник, заглъхнал от пустотата на нищото. Белите му дробове не люлееха в приказна песен никого, а в дланта му не растеше ничие личице, светло като светулка.

За последно видяха светулката до огнището в къщата, в мига, когато започна всичко, в мига, когато нечия блудна ръка счупи фотоапарата и го захвърли в огнището, а светулката се опита да го извади с голи ръце…

Изведнъж вятърът отметна гневната си десница и разпали наново огъня на къщата. Междувременно вятърът изспусна отвисокото малък къс хартия.

Хартийката се понесе като есенно листо и всичко друго замълча като внезапно оглушал свят. Плавно потегли към земята, уголеми мащаба на наблюдаваната отвисоко картина, все по-надолу и по-надолу и накрая падна в краката на опушения мъж с вид на скандинавски мечок.

Той не забеляза късчето хартия в краката си и не го вдигна.

Хартийката представляваше старинна черно-бяла снимка на човек от първите стъпки на световната фотография, от времето, когато Европа е била кръстосвана от парни машини, а господата са ходели стегнати в колосани яки и мундири с лъскави копчета. На снимката зад човека се мъдреше къщата. Беше нова, бяла, с резба по вратите, гредите й бяха неогънати – все още не бяха слегнали от топуркането на човешки крака.

Човекът на снимката прегръщаше тринадесет годишно момиче с два руси кичура в косите отпред. Момичето се усмихваше.

На гърба на снимката имаше надпис с мастило и равен почерк със старинен краснопис:

„Фотографът, който загина в гасенето на големия пожар”.

Един зелен пчелояд този миг прехвръкна високо над мятащите се струи вода от шланговете на пожарникарите, високо над черния пушек и блъвналите огньове, придошли от преизподнята. Птицата продължи да кръжи докато не забеляза покрива на друга къща.

Под покрива на другата къща спеше дете. В едната си ръка стискаше четка за рисуване…

Последното завръщане – разказ от Мария Вергова

- Дами и господа, до края остава само един месец и после нищо вече няма да бъде същото! Затова живейте като за последно! Направете това, което винаги сте искали, изпълнете всяко свое желание, осъществете всяка своя мечта! Нека живеем живота си на пълни обороти и да го превърнем в истинска приказка! - гласът на водещия гърмеше и беше изпълнен с патос.

Телевизионното шоу вървеше към края си и на фона на лека музика гласът зад кадър изрече познатите думи, с които всяка вечер програмата завършваше:

- Това беше единственият и неповторим Карлос Родриге-е-е-с! - като удължи е-то във фамилията до безкрайност.

Сара седеше на канапето в дневната, отчаяно обхванала главата си с ръце. Това, което съобщиха, беше истина. В началото бяха само предположения, изказвани от отделни учени, на които почти никой не обръщаше внимание. Но сега вече всичко беше изчислено и потвърдено дори от най-големите светила в науката - астероидът СН 12 се движеше с бясна скорост към Земята и най-много до месец щеше да се сблъска с нея. Щеше да мине толкова близо, че да попадне в обхвата на нейното гравитационно поле, което щеше да го привлече към повърхността ù с адска сила и тогава щеше да настъпи краят.

Изкривяване на земната ос, земетресения, вулкани, наводнения - това бяха само част от предвижданите последици, а какво още можеше да се случи, никой не знаеше. Можеха да се правят само догадки. По проблема бяха впрегнати най-добрите умове в света, които направиха безброй математически модели и симулации, с идеята да измислят нещо. Но надежда нямаше.

Президентът съобщи новината официално тази вечер във специално обръщение към нацията - оставаше само един месец до края и нямаше смисъл хората да се лъжат. Всеки имаше право да знае какво го очаква и да реши как да изживее последните си дни.

Сара разтриваше слепоочията си и имаше чувството, че главата ù ще се пръсне - всичко беше толкова налудничаво и абсурдно! Приличаше й на лош сценарий за апокалиптичен филм. Само за един ден животът се бе преобърнал на 180 градуса и нищо вече не беше същото. Отново погледна към телевизора - излъчваха репортаж, в който интервюираха случайни хора от улицата. Всички говореха един през друг, бяха превъзбудени и изплашени. Господи, помисли си тя, възможно ли е това да се случва и колко ли време ще е нужно, за да настъпи пълна анархия?

Телефонът в стаята внезапно иззвъня, прекъсвайки мислите ù. Звънеше сигурно за десети път тази вечер. Бяха от болницата, където работеше - дежурството ù беше започнало преди няколко часа и сега я издирваха като луди. Не беше вдигнала слушалката предните пъти, не вдигна и сега. Нека звънят! Така или иначе, повече нямаше да я видят. Беше взела решението веднага след новините, без да се колебае нито за миг. Нямаше смисъл да се прави на самарянка и да прекарва последните дни от живота си с нещо, което никога не беше обичала.

Тя стана, приближи се до бара в дъното на стаята и си наля почти пълна чаша скоч. Понечи да сложи и лед, но се отказа. В момента имаше нужда от силно питие, за да притъпи страха и бушуващите си емоции. Беше толкова трудно да приемеш, че след няколко седмици животът ти може да приключи...

Сара беше почти на 29 и последните години от живота си беше посветила единствено и само на медицината. Първо колеж, после университет, след това специализация, а сега и работа като щатен лекар в окръжната болница - беше извървяла дългия път с почти мазохистична примиреност, без да се оплаква и да каже нещо. А и нямаше смисъл - всичко беше предопределено и решено от семейството ù едва ли не от самото ù раждане. Баща ù - проспериращ хирург и майка ù - известен детски лекар, бяха избрали вместо нея и дори не си и представяха, че дъщеря им може да се развива в друга насока. Тя трябваше да продължи по техния път.

Веднага след гимназията Сара постъпи в един от най-престижните колежи, после като по план бе приета в Медицинския университет, а накрая с връзките и препоръките на родителите си постъпи на работа в най-реномираната болница. Животът ù се развиваше по строго предопределен сценарий и тя нямаше право да променя действието. Трябваше само да играе съвестно ролята си и да не се оплаква. Така всички край нея бяха доволни.

А всъщност винаги беше мечтала да рисува. Още откакто се помнеше, я влечеше все към четката и палитрата, беше вечно омазана в бои и цялата миришеше на терпентин. Помнеше как часове наред прекарваше навън, взирайки се в някое малко цвете в градината и опитвайки се да предаде върху платното цялата красива емоция, която предизвикваше то в нея. Понякога излизаше от къщи и се запиляваше по цял ден из пущинаците, както се изразяваше майка ù, за да рисува дървета, облаци, птици и каквото още ù попадне. Виждаше красота в най-невероятните и безлични на пръв поглед неща и изпитваше неудържимо желание да я запечата, да я увековечи върху платното. Но баща ù гледаше с пренебрежение на тези нейни увлечения - не искал дъщеря му да става „вятърничава художничка". Той настояваше тя да се съсредоточи върху изпитите си за Медицинския колеж. В началото тя не се предаде лесно и дори тайно от него кандидатства в Художествената Академия, но радостта ù, когато я приеха там, не беше дълга. Той успя да се наложи и я принуди да се откаже от мечтите си. Тя още помнеше деня, когато в пристъп на отчаяние и ярост разряза всичките си картини и ги изгори на двора. През сълзи ги гледаше как горят. После захвърли палитрите и стативите в килера на къщата и повече не ги погледна.

Оттогава не беше докосвала четка и бои. Сега по цели дни беше принудена да гледа бели стени, бели подове, бели униформи и бели болнични листи. Рисуването остана зад гърба ù.

Но понякога нощем сънуваше цветни сънища в най-невероятните и ярки цветове. Сънуваше как с часове стои на брега на океана и рисува сините му вълни, бели облаци с кръжащи сред тях чайки и огнени залези.

Телефонът отново иззвъня. Пак бяха от проклетата болница. Сара със замах изтръгна телефонния кабел и запокити слушалката на пода. Хвърли след нея чашата със скоч и я разби на хиляди парчета. После отмаляла се свлече на земята и заплака.

Тя взе решението още в този момент. Оттук до океана бяха три дни път с автомобил. Щеше да тръгне утре рано сутрин и да стигне там най-късно до края на седмицата. Бои, четки и платна щеше да купи от някой град по пътя. Там някъде, над синия безкрай я очакваха толкова ненарисувани залези! Тя затвори очи и си представи как стои на брега на океана, а пред нея са се ширнали безкрайните му сини води. Как над нея се е разстлало синьото небе и някъде далеч, далеч в безкрая се слива с вълните в едно цяло...

*****

- Карлос, не можеш да направиш това, не можеш да си тръгнеш просто ей така! Имаш подписан договор, по дяволите! - гласът на продуцента трепереше от ярост. Лицето му беше изопнато и почервеняло, а брадичката му се тресеше. - Помисли си какво означава това за шоуто! Помисли си за милионите зрители, които ще очакват да те виждат всяка вечер! Точно сега не е моментът да вършиш глупости!

Известният телевизионен водещ Карлос Родригес стоеше пред продуцента си, навел глава и мълчеше. Току що беше съобщил, че напуска и от утре вечер няма да е на екран. Целият екип беше пощурял и за момента тази новина им изглеждаше по-страшна дори и от другата за наближаващия край на света. Всички говореха един през друг, а продуцентът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт.

- Ще те съдя, чуваш ли, ще те съдя! - крещеше той - Ако утре вечер не водиш шоуто, с теб е свършено!

Карлос го гледа известно време без да каже нищо, а накрая махна с ръка с досада и излезе. Зад него кабинетът жужеше като кошер. Сценаристи, режисьори и поддържащ екип - всички бяха в шок от внезапното му тръгване.

Вечерното шоу на Карлос Родригес беше стартирало преди 10 години. Тогава той, амбициозен млад актьор, беше спечелил мястото сред десетки други кандидати. Според едни беше имал дяволски добър късмет. Според други му бяха помогнали невероятният чар и импровизаторския му талант. Но независимо каква беше причината, той се бе превърнал в една от най-популярните и влиятелни фигури във шоубизнеса. Една казана от него дума имаше по-голяма тежест сред младите американци дори и от тази на президента.

Карлос беше емигрант. Беше пристигнал с родителите си от Мексико още като дете и живееше с тях в беден квартал в покрайнините на града. Още помнеше мизерията на малката стаичка, която държаха под наем и в която се тъпчеха всички заедно. Помнеше и училището, където ходеше. Уж беше посещавано все от деца като него - от гетото - но дори и там усещаше, че гледат на него отвисоко. Така гледаха на всички емигранти - те си оставаха хора без родина, без корен, без минало. Още тогава му се прииска да покаже на тях и на целия свят, че не е никой. Мечтаеше да спечели вниманието и любовта им и да бъде важен. Когато го питаха какъв иска да стане като порасне, той неизменно отвръщаше - известен, като под тази дума разбираше приет и обичан.

Когато гледаше по телевизията различните телевизионни и шоузвезди, беше като омагьосан. Струваха му се почти нереални с цялата тази красота и блясък край тях. Обичаше да ги имитира и да повтаря репликите им и го правеше толкова успешно, че всички край него се заливаха от смях. Още тогава той проявяваше забележителен артистичен талант.

Постепенно идеята да бъде част от този бляскав и нереален свят се оформи и затвърди в него. Съвсем логично, след като завърши училище, той се насочи именно към тези среди и с невероятен хъс преследваше мечтата си. Много скоро успя да си създаде необходимите връзки и контакти, и благодарение на огромния чар и непринудеността си спечели симпатиите на всички. Така се стигна до деня, когато разбра, че търсят водещ за някакво ново телевизионно шоу. Беше по някакъв мълък, второразряден канал. С препоръката на един приятел-режисьор, той беше допуснат до кастинг и одобрен. Така се роди „Единственият и неповторим Карлос Родригес".

В началото шоуто вървеше по същия канал, но постепенно интересът към новия водещ нарасна. Той беше толкова забавен и импровизираше с такава лекота, че за кратко се превърна в истинско явление - хората го харесваха много и се идентифицираха с него. Една от най-големите телевизии, впечатлена от успеха му, подписа договор с неговия продуцент и шоуто се премести там. Така Карлос се превърна в истински герой. Той олицетворяваше идеала за американската мечта. Дори нещо повече - беше се превърнал в пример за подражание и във истинско вдъхновение за хилядите млади американци. Всяка вечер той влизаше през екрана в домовете на хората и беше станал част от живота им. Оставяше в гримьорната си всички проблеми и преди да прекрачи прага на студиото се преобразяваше в съвършения и неповторим Карлос Родригес, любимецът на цяла Америка И винаги беше на ниво.

Оттогава не беше отсъствал нито веднъж от ефир. Никога не си беше позволил да изглежда в лошо настроение, или да не бъде във форма. Винаги и неизменно, най-важното нещо в живота му бяха рейтингът и шоуто. В началото успехът го беше окрилил и той се раздаваше без резерви. С времето обаче започна да си дава сметка, че нещата не са така идеални. Реално, той не разполагаше със себе си. Нямаше време за сериозна връзка, за личен живот или забавления. Денят му беше разчертан до най-малката подробност и изцяло посветен на телевизията. Отпуските му бяха планирани с години напред и не можеше да реши, или направи каквото и да било без да го съгласува с имиджмейкърите или с продуцента. Собственият му живот сякаш се изплъзваше от ръцете му и колкото повече печелеше любовта на хората, толкова повече губеше себе си.

Карлос паркира лимузината си в гаража и влезе в огромната и пуста къща. Когато чу днес новините, се почувства ограбен. Един месец, само един месеца и после не се знаеше какво ще се случи! Не можеше да повярва, че е истина. Проклетото шоу беше ограбило 10 години от живота му, а сега му казваха, че му вземат и бъдещето, и всички мечти. От доста време насам го крепеше единствено мисълта, че след 2 години договорът му изтича и той беше решил да зареже окончателно телевизията. Беше си обещал да си навакса за всичко. Щеше да си купи къща с огромна веранда на брега на океана и по цели дни да яха вълните и да се гмурка. Или просто да гледа с часове водата и да не прави нищо. А сега му казваха, че след един месец най-вероятно ще умре. По дяволите, та той още не беше живял! Да си тръгне от шоуто днес беше най-логичното, което можеше да направи. Така или иначе, вече нищо нямаше значение.

Седмица по-късно той вървеше по горещия пясък със сърф под мишница. Беше го направил - беше наел една малка къща наблизо. Собственикът, като разбра с кого си има работа, му разреши да живее в нея безвъзмездно. Самият той, като милионите други хора, беше напуснал панически крайбрежния район и беше избягал във вътрешността на континента. Кой знае защо, всички мислеха, че там ще са в по-голяма безопасност. Страхуваха се от огромните вълни цунами, които, казваха, щели да залеят сушата на километри наватре. И да опустошат всичко. И сега Карлос по цели дни пореше вълните. Разхождаше се с часове по брега, радваше се на слънцето и на вятъра. Един месец не беше достатъчен, но все пак, беше повече от нищо...

Малко по-надолу по плажа той видя някаква художничка. Приближи се и я огледа - беше симпатична млада жена. На картината си беше нарисувала океана и в момента довършваше някаква чайка.

- Хубава картина - каза Карлос, като се усмихна - добра художничка сте! - и се загледа в платното ù.

- Всъщност съм лекарка. - отговори момичето и му хвърли кратък поглед - Рисуването ми е само хоби.

- В такъв случай сте най-талантливата лекарка, която съм срещал!

И двамата се засмяха. Карлос я огледа по-внимателно - момичето беше наистина хубаво - стройно, русо, със златисти лунички и с приятна усмивка. И с трапчинки на бузите, когато се усмихнеше. Сара също го огледа дискретно, но не разпозна в него „единствения и неповторим Карлос Родригес".

Беше просто един симпатичен латиноамериканец с едноседмична брада, тъмни очила и с нахлупена на главата козирка. Само гласът му ù се стори странно познат. Карлос седна на пясъка до нея и се загледа отново в картината ù. После обърна лице към слънцето, като се остави на лъчите му да го галят! Вятърът рошеше косите му и го докосваше сякаш с кадифена ръкавица. Беше толкова приятно никой да не те разпознава и просто да се отдадеш на покоя! Той протегна крака напред и ги зарови в пясъка. Денят пред него се очертаваше да бъде слънчев, спокоен и много, много дълъг. А той можеше да прави през него всичко, което си пожелае...

*****

От половин час Мелани Уилямс разгръщаше тефтера с телефони и се опитваше да запази билети за самолетен полет до Париж. Звънеше вече на четвърта авиокомпания, но от всичките с любезен глас ù отвръщаха, че свободни места няма, или че компанията е преустановила своята дейност.

- Съжалявам, госпожо - звучеше поредният глас от слушалката - от няколко дни не извършваме полети. По-голямата част от персонала ни напусна и сме изключително затруднени. Извиняваме се за неудобството!

На канапето до нея съпругът ù Скот седеше и я наблюдаваше с очакване.

- Пак нищо - въздъхна Мелани. - и тук са я закъсали, нямат хора.

- По дяволите! - изруга Скот- Всички са полудели от страх, разбягали са се като някакви мишки! Светът направо се разпада пред очите ни!

- Нормално е, скъпи, всеки предпочита да бъде до най-близките си хора сега и не се интересува от нищо. Всеки ден нови компании и фирми затварят и никой не може да се противопостави на това, дори правителството. Нали виждаш - призовават да не се изпада в паника и всички да запазят спокойствие, но хората са отчаяни и изплашени до смърт и това е съвсем разбираемо. Как искаш да се държат така, сякаш няма нищо?

- Но нали непрекъснато ни надуват главите какви програми подготвят за евакуация и спешно реагиране! Точно сега трябва да се мисли трезво и всеки да си стои на мястото, а не да бяга и да се крие като мишка! - Скот беше истински разгневен и говореше с яд.

Мелани отново въздъхна и пак запрелиства страниците на тефтера.

- Остана още една малка компания. Мисля, че беше в съседния град. Ще пробвам и там.

Телефонът даде няколко пъти свободно и накрая прозвуча женски глас:

- Да, госпожо, имаме няколко свободни места до Европа, но нямаме директна връзка с Париж. Ще трябва там да се направи прекачване. Ще изчакате ли да проверя дали може да се осъществи такова?

И след няколко минути, в които се чуваше как жената говори по друга линия, гласът ù отново прозвуча:

- Имате късмет! - каза тя - Нашият полет е до Берлин, но там може да се направи връзка за Париж. Има и свободни места. Колко билета да запазя, госпожо?

След няколко минути, когато всичко с полета беше уредено, Мелани седна до съпруга си и го прегърна:

- Най-сетне ще го направим, скъпи! След толкова много години! - прошепна тя. А той мълчаливо я погледна и я погали по косата.

Мелани и Скот Уилямс бяха съответно на 62 и 67 години. Бяха женени от 40, а от няколко бяха вече и пенсионери. Скот съвсем живо помнеше деня, в който видя Мелани за първи път. Беше слънчев юнски ден, преди почти 41 години. Той беше пратен в командировка от фирмата, в която работеше в малко съседно градче и вечерта трябваше да преспи там. Бяха му препоръчали едно спретнато хотелче и в края на деня той с бодра крачка прекрачи прага му. На рецепцията имаше само едно момиче, което се беше зачело в някаква книга. Той уверено я поздрави и тя вдигна очи към него. И в същия миг нещо в него трепна и увереността му мигом се изпари. Боже, колко хубави очи имаше тя! За момент той замълча, загледан в тях.

- Какво ще желаете, господине? - попита момичето и той, успял вече да се окопити, отвърна:

- Единична стая, моля, за една вечер! - като все още не можеше да отдели поглед от нея.

Момичето, видимо смутено от това, на няколко пъти сбърка, докато записваше данните от личната му карта в голямата тетрадка пред себе си. Накрая, с трепереща от притеснение ръка, му подаде ключа и му пожела приятна вечер.

В следващите месеци Скот направи и невъзможното, за да бъде пращан само той в командировки в същия град. И всеки път с трепет прекрачваше прага на хотелчето и със вълнение поглеждаше към рецепцията, за да види дали тя ще бъде там. Едва на третия път се престраши да я заговори и да я покани на вечеря. Момичето, свеждайки срамежливо очи, прие поканата и в края на деня, след като смяната й свърши, двамата излязоха. Беше незабравима вечер. Циганското лято даряваше с последните си топли дни земята, небето беше ясно и осеяно със звезди, а Мелани беше прекрасна. Те вечеряха в едно малко, закътано ресторантче, после ходиха на танци, а накрая се разхождаха почти до сутринта и разговаряха. Скот не беше усетил кога са минали всичките часове - беше като замаян. Когато накрая небето порозовя от изгрева, той я изпрати до вкъщи и се върна в хотела.

Следващата им среща беше през зимата, малко преди Коледа. Целият град беше празнично украсен и навсякъде светеха безброй коледни лампички и светлини. Валеше сняг, но нощта беше безветрена и тиха, и докато вървяха, снежинките се сипеха по дрехите и лицата им и сякаш ги милваха със снежна милувка. Тази вечер той й предложи да се омъжи за него, а тя, трепереща от вълнение, тихо каза „ Да!". През нощта Мелани остана при него в хотела и същата тази вечер той, прегръщайки я нежно, ù обеща онова за Париж. Каза ù, че иска там - в града на любовта - да прекарат медения си месец. Мелани го беше целунала с блестящи от щастие очи и се беше притиснала към него с доверие.

Ожениха се бързо, само след един месец, но така и не успяха да изпълнят обещанието си. Фирмата, в която работеше Скот беше изпаднала в много тежко положение и се налагаше той да бъде непрекъснато на линия. Неусетно меденият месец отмина, а когато след още един Мелани разбра, че е бременна, мечтата за Париж остана някъде на заден план. Година и нещо след първото им дете, се роди и второто. Животът ги завъртя и ги понесе шеметно напред, и те постепенно забравиха за повечето си мечти. Сякаш изведнъж, преди да се усетят, децата бяха тръгнали на училище. После неусетно и бързо бяха пораснали, и беше дошло време да постъпят в колеж. Не след дълго се задомиха и из къщата затропаха крачетата на внуците. И Скот и Мелани бяха винаги до тях и им се посвещаваха изцяло. Вечно забързани и залисани в грижи, сякаш забравяха да помислят за себе си и за своите собствени нужди и желания. Цял живот изплащаха ипотеката на къщата. После, докато синът им и дъщеря им бяха в колеж, парите вечно не достигаха и Скот беше принуден да работи на две места, за да закърпват двата края. След това внуците обсебиха цялото им вниманието и изведнъж, сякаш за един миг, животът бе преминал край тях. Като въртележка, която те завърта на бързи обороти и докато се усетиш, тя вече е спряла и трябва да слизаш. Но ето, че реалността сега им беше ударила шамар и ги бе принудила да си дадат сметка за всичко.

Скот гледаше с умиление Мелани. Спомни си за онова момиче, което преди толкова много години беше видял на рецепцията на онзи хотел. Сега косите ù бяха посипани със сняг, времето беше оставило безмилостни бразди по лицето й, но очите й си бяха същите. То сякаш не ги беше докоснало и не беше отнело нищо от красотата им. И за него те имаха същата сила.

Малко след съобщението за предстоящата катастрофа, те решиха да изпълнят най-сетне онова старо обещание, което си бяха дали. Цял живот бяха живели за другите, време беше да направят нещо и за себе си.

Мелани тъкмо набираше по телефона номера на дъщеря им Синди, за да я чуе, когато Скот нежно хвана ръката й и затвори слушалката:

- Остави ги, мила, те отдавна са големи хора, ще се оправят и сами!

После се усмихна, погали я по бузата и доближи ръката ù до устните си. Целуна я с цялата любов, на която беше способен и я притисна силно до себе си.

Някъде далеч, на другия край на света, техният Париж ги очакваше.

*****

Седемгодишната Линда Смит се беше разположила на масичката във всекидневната, беше разпиляла по нея листи и тетрадки и съсредоточено оцветяваше една картинка. От време на време спираше и започваше да си тананика някаква мелодия, а после, изплезила език, отново се връщаше към рисунката. В другия край на стаята, майка ù Синди, седнала на канапето, гледаше разтревожено телевизия.

Даваха репортаж от случващото се в града. В момента вървеше материал, в който група полудели младежи обръщаха една кола, а след това я подпалваха. После следваха кадри, на които през разбитите витрини на магазин нахлуваше освирепяла тълпа, а после побягваше навън с плячкосаното в ръце. Репортерите съобщаваха за нападения, за грабежи и насилие. Навсякъде цареше хаос.

Полицията явно не беше способна да се справи и ден след ден положението ставаше все по-страшно. В момента всички най-лоши черти в човешката природа изплуваха на повърхността и се проявяваха с пълна сила. Пред лицето на смъртта хората, вместо да потърсят мир със себе си, се бяха превърнали в истински зверове.

Синди гледаше всичко със свито сърце. Беше изплашена и нервите ù бяха опънати до крайност, а на всичкото отгоре и съпругът ù, както винаги, го нямаше. Беше свикнала в трудните моменти да е сама, но този път ù дойде в повече. Малката Линда тъкмо беше започнала отново да си тананика, когато майка ù не издържа и ядосано ù кресна да престане. Детето се стресна и неразбиращо и жално я погледна.

Синди Смит живееше със съпруга си Марк и дъщеря им Линда в един от най-престижните квартали на града. Тя работеше като юристконсулт в една телекомуникационна компания, а мъжът ù беше съдружник в адвокатска кантора. Бяха женени от 8 години. Запознали се бяха по време на следването в Университета и веднага след дипломирането се ожениха. Беше някак естествено да го направят, сякаш се подразбираше от само себе си - и двамата образовани, и двамата със перспективи - просто бяха съвършената двойка.

А и в крайна сметка Синди трябваше да намери някакъв начин да избяга от миналото и да забрави за Стивън.

Стивън...в последните дни името му все по-натрапчиво изплуваше в съзнанието ù. Не че някога го беше забравяла, или беше спирала да мисли за него. Той си беше останал част от нея, от нейните мисли, от сънищата ù, от сърцето ù. Но беше част, която твърде много болеше и на нея винаги ù се искаше да може да я изтръгне от себе си от корен, да я зарови там някъде далече, много далече в миналото и да я забрави завинаги.

Тя познаваше Стивън Уоруик още от детството си - бяха съседи и живееха на една улица. Като деца играеха заедно, събираха се с тайфата и се запиляваха нанякъде за по цели дни. Той беше най-добрият ù приятел тогава. Още със събуждането сутрин нямаше търпение да изтича у тях, за да измислят какви ли не щуротии. Постепенно с времето приятелството им прерастна в нещо повече, ставаха си все по-близки, и в един момент осъзнаха, че не могат един без друг. Бяха открили нещо ново и различно - любовта. В целия горен курс на гимназията бяха неразделни. Нямаше ден, в който да не се видят. Откриваха света заедно, всичко и на двамата им се случваше за първи път. Правеха общи планове, имаха общи мечти и бъдещето им изглеждаше немислимо, ако и другият не участва в него. Това продължи до завършването на гимназията. По-точно до училищния бал. И тогава се случи онази история. „Доброжелатели" веднага побързаха да ù съобщят, а Синди така и не намери сили да му прости това предателство. Твърде много я беше заболяло, за да може да го направи. Знаеше, че другото момиче не е означавало нищо за него, че е била просто една мимолетна грешка, но гордостта й беше наранена. Стивън я молеше със сълзи на очи за прошка, но тя не му я даде.

Още същата есен Синди постъпи в колеж, а после продължи и в Университета. Но в сърцето ù остана незараснала рана и усещането за нещо погрешно. Сякаш е поела по път, за който предварително знае, че е неверният и който няма да я доведе до никъде.

Когато се запозна с Марк, си мислеше, че е открила правилния човек. Не изпитваше любов към него, но й беше приятно в компанията му - той беше мил, добър, интелигентен. Така поне си мислеше до първата година след сватбата. Тогава го хвана в първата изневяра. После последваха и втора, и трета... Той я мамеше непрекъснато, измисляше си различни лъжи и оправдания за постоянните закъснения и отсъствия от къщи. А Синди все повече намразваше себе си, че търпи и се примирява със всичко.

Малката Линда забеляза, че майка ù е разстроена, приближи се до нея на канапето и я гушна.

- Какво ти е, мамо? Защо си тъжна? - попита тя, като я погледна с големите си зелени очи. Приличаха досущ на очите на баща ù.

„А можеше да има очите на Стивън! - каза си Синди - Можеше да бъде детето на Стивън!" - помисли тя и сълзите ù сами рукнаха. Този път обаче това бяха пречистващи сълзи и тя вече знаеше какво трябва да направи.

Те тръгнаха на път още същата вечер. Синди шофираше, а Линда спеше на задната седалка, завита с одеяло. Беше малко след полунощ. В родното градче на Синди щяха да пристигнат рано сутринта. Майка ù беше звъннала да ù каже, че с баща ù тръгват на пътуване до Париж, така че къщата щеше да е празна. Тя и без това имаше нужда от уединение и спокойствие.

На следващия ден, след като пристигнаха и пренесоха багажа, Синди и Линда тръгнаха към къщата на Стивън. Тя беше в края на улицата. От майка си знаеше, че той живее сам, така и не се беше оженил. Те се запътиха натам и докато крачеше по познатия път, хиляди спомени възкръснаха в нея. Сърцето ù се разтуптя лудо и тя за първи път, след толкова много години, почувства, че това е верният път, че той няма да я отведе до задънена улица. Стигнаха до къщата. Тя си беше все същата. Синди с трепереща ръка отвори вратата, водеща към двора и двете с Линда минаха по дългата каменна алея. Когато стигнаха до входната врата, се протегна и плахо почука. Отвътре се чуха тихи стъпки и след малко вратата се отвори. Беше той. Не го беше виждала 12 години. Косата му беше леко оредяла и в нея се стрелкаха първите сребърни нишки. Беше и малко понапълнял, но очите му си бяха същите. Очите на Стивън.

Той погледна изненадано към Синди, а след това и към малкото момиченце. После отново вдигна очи към нея и в погледа ù видя прошката. 

Протегна се, прегърна я силно и тихо промълви:

- Много ми липсваше, принцесо!

Мокро време - разказ от Ради Радев

"Разказът е публикуван с любезното съдействие и писмено разрешение на Ради Радев" - http://radiradev.blogspot.com/

1.

Даръл Швайцър и Джордж Скитърс пиеха кафе. Намираха се в кафе-сладкарница „Уошингтън“ и седяха на маса за пушачи почти в самия център на заведението. Говореха си от близо час, когато Даръл почувства някаква влага.

Беше петият ден на февруари 2005 година. Навън не валеше нито дребен, тормозещ бузите на лицето сняг; нито дъжд, мокрещ краката до глезените. Само едно мрачно, потискащо време; един сух щипещ студ; и понякога вятър, бръснещ лицето и ръцете.

Даръл беше доста под средния ръст, висок само пет фута и два инча. Косата му беше черна, но доста прошарена, носеше малки кръгли очила с диоптър, а устните и носа му бяха малки, почти незабележими. Ако беше герой на анимационен филм, задължително щяха да го назоват Бебето-Професор. Имаше сериозен и интелигентен стил на говорене.

Даръл Швайцър за всеки случай погледна тавана на сладкарницата. Не капеше. Вътре беше сравнително топло — и двамата си бяха свалили якетата. Даръл отново се озърна, за да види какво или откъде го мокри. Сервитьорите бяха далеч, следователно бе невъзможно някой да се е спънал и да е преобърнал таблата с питиета върху него. Въпреки всичко Даръл се чувстваше мокър.

Швайцър усещаше влага по врата си; по целия си гръб и по горната част на задника.

Внезапно Даръл попита Джордж:

— Капе ли отнякъде?

— Не. — отвърна изненадан Джордж. Точно философстваше относно „1984“ на Оруел и изглеждаше раздразнен, че го прекъсват.

— Чувствам се мокър.

Джордж се изхили:

— Да не си се напикал?

— Не. Мокро ми е някъде около врата и около гърба.

— Може да си се насрал, знам ли? — Джордж изглежда се забавляваше.

Даръл се поозърна. Никой не зяпаше към него.

Поясни:

— Не е нищо такова. Имам чувството, че някой ми е изсипал чаша вода във врата.

Джордж предложи обяснение:

— Може да си се изпотил?

— Едва ли. Не би трябвало да е чак толкова мокро.

Двамата платиха на сервитьорката и излязоха пред кафето. Джордж доста стърчеше над приятеля си. Беше висок шест фута без инч, лицето му беше бяло и младолико. Носът му бе чип, а устните — тънки и някак превзети, но почти винаги усмихнати. Кафявите очи на Джордж сякаш излъчваха интелект и радост, като че показваха вродената му склонност да се шегува постоянно.

Даръл видимо бързаше да си тръгне.

— Джордж, нали ще ме извиниш? За пръв път ми се случва нещо такова. Искам да се прибера вкъщи, да се съблека и да видя какво става с мене.

— Добре. — разочаровано каза Джордж. — Довиждане засега. Звънни ако може, като разбереш какво е.

— Довиждане.

Даръл Швайцър хвана такси и потегли към къщи. Вече минаваше шест и добре, че беше зима и се смрачаваше, та шофьорът на таксито не виждаше колко е мокър. Даръл усещаше, че мокри и седалката зад него.

Веднага щом се прибра вкъщи, Швайцър заключи вратата. После разхвърля всичките си дрехи и застана пред голямото огледало в антрето. Беше като в онази пословица дали можеш да си видиш гърба... Само че Даръл разполагаше с огледало. Целият му гръб, врата, както и горната част на краката бяха мокри. Все едно беше излязъл от басейн. Непонятно. Не си спомняше да е стоял под капчук. Нито пък по пътя имаше локви. Нито пък беше влизал с дрехи под душа.

Даръл разгледа и дрехите си. Бяха абсолютно мокри отзад в горната си част.

Швайцър набра Джордж Скитърс.

— Ало... Джордж?

— Да. Разбра ли от какво си се намокрил?

— Не. Това е лошото. Все едно някой ми е изсипал бутилка минерална във врата. Петлитрова.

— Странно. Сигурен ли си, че някой не те е полял от терасата си?

— Да. Щях да помня.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

— Не. Поне засега не мога да се сетя. Страх ме е да не се повтори.

— Нали не взимаш наркотици?

— НЕ!

— Да си се напивал скоро?

— Не! — Джордж почваше да го дразни. — Ще ти звънна ако разбера нещо повече. Чао.

— Чао. И се пази.

Даръл си взе душ. Подсуши се и се облече. Нови слипове, разбира се, а също и тъмносин анцуг „Найк“, с който обикновено се мотаеше когато си беше вкъщи.

Понечи да отиде в спалнята и да се опъне на леглото. После размисли. Отиде до килера и започна да ровичка. Най-после успя да намери няколко големи парчета полиетилен и ги опъна върху спалнята. Едва тогава си пусна телевизора и посмя да се опъне на огромния креват.

Пет минути по-късно усети нещо мокро да се стича по врата му.

2.

На другия ден Даръл реши да не ходи на работа. Беше репортер в един малък вестник на име „Дейли Рипортър“. Днес щяха да минат и без него. За всеки случай се обади в редакцията, че е болен и не може да дойде.

После отиде да огледа леглото си. Приличаше на малък басейн. Въпреки найлоните, водата беше протекла навсякъде. Дори имаше малки локвички по линолеума под леглото. Страната на килима, която се намираше до светлокафявата спалня, също бе леко влажна.

Даръл Швайцър бе вир вода. Целият му гръб и врат бяха мокри. Задната част на краката също. Странно, но предната част на тялото му бе суха.

Даръл изхвърли матрака на спалнята на терасата. Да съхне. Подсуши пода с парцали. През цялото време усещаше как по врата му капе течност. Понеже беше безцветна и не миришеше, Даръл реши, че е вода. Предпазливо близна малко. Най-обикновена вода. Само, че незнайно защо се появяваше отнякъде и се стичаше по врата му.

Даръл беше чел за левитация. Беше чел и за пирокинеза. Случаи на спонтанно самозапалване на хора. Както някой си седял на стола, изведнъж се запалил. Човекът изгорял, стола бил само леко опушен.

Даръл си помисли във весело отчаяние: „Има две решения на проблема. Или да се превърна напълно и окончателно във воден дух. Или да стана материал за публикация във всички жълти вестници. А може да пуснат статия и в нашия вестник — „Дейли Рипортър“. Предполагам, че ще искат да купят правата за материала по-евтино, понеже работя за тях.“

Даръл отиде в банята. За съжаление нямаше вана. Седна на ръба на тоалетната чиния и започна да мисли. На кого да се обади? На 911 нямаше да звъни със сигурност. В началото щяха да го поразпитат и да го огледат. После щяха да си тръгнат. Не след дълго щеше да дойде линейка с няколко яки санитари. И вероятно някой лекар, който да ги предвожда. В ръцете си щеше да държи съдебно решение за настаняване в психиатрична клиника. Незнайно защо Даръл си представи, че очилата на лекаря ще бъдат запотени, а косата му — бяла и чорлава.

На Джордж. Ще се обадя на Джордж. Той трябва да измисли нещо.

Джордж Скитърс си изкарваше прехраната, като строеше кортове за тенис. В свободното си време четеше много книги, беше изключително интелигентен и контактен човек. И приятел на Даръл.

Ако някой можеше да му помогне, това беше Джордж.

Даръл взе мобилния си телефон, марка Нокиа, от масичката пред компютъра. Набра Джордж Скитърс.

— Ало Джорджи, зает ли си?

— Всъщност не. — дочу се весел писклив глас от слушалката. — Днеска почивам.

— Ще дойдеш ли до вкъщи? Спешно е!

— Добре. След колко време?

— Колкото можеш по-бързо.

— Да не е станало нещо? Свързано ли е с вчерашното ти, хи-хи-хи... подмокряне?

— После ще ти разправям. Идваш ли?

— Да. При теб съм след десет минути.

Даръл затвори телефона. Реши, че трябва да закусва. За всеки случай събра всички видове килими и мокети от апартамента. Нахвърля ги в килера. Така щеше по-лесно да бърше пода като се намокри.

Капчиците продължаваха да се стичат по врата му. Даръл отвори хладилника и започна да го оглежда. Беше гладен.

Добре, че водата, която се стичаше по врата му, не беше много. Иначе имаше вероятност да наводни съседите под него.

3.

Джордж тропаше на вратата като изтърван. Имаше звънец, но на Джордж винаги му харесваше да тропа. Силно. Даръл му отвори. Домакинът беше облечен в бял халат. Гостенинът бе навлечен в тъмносини спортни панталони и шушляково яке в същия цвят.

Джордж задъхано попита:

— Какво става с тебе?

— Мокря се. Отнякъде по мене тече вода. Капе дори когато спя. Трябва да ми помогнеш.

Джордж каза:

— Искам да видя. Седни някъде да те огледам. Това, което твърдиш, е смахнато и невероятно.

— Добре. Само че ще седна на табуретка. И ще сложим зад нея леген.

След половин час Джордж възкликна:

— Прав си, мамка му!

Даръл седеше на една табуретка в спалнята. Тя беше покрита с найлон. Зад нея имаше леген, който беше пълен една трета с вода. Около Даръл беше почти сухо. Джордж, който не го изтърваше от поглед, от време на време забърсваше пода с парцали, изтискваше ги и ги простираше в банята да съхнат.

Даръл каза отчаяно:

— И какво ще правя сега?

4.

Джордж бе звънял в най-различни центрове за парапсихични изследвания, в агенции за паранормални явления и институти за алтернативна наука.

В продължение на няколко дни през малкия апартамент на Даръл бе преминала върволица хора. Бяха го снимали, разпитвали до изнемогване и изследвали с най-различни святкащи и бипкащи джаджи.

В продължение на три дни Джордж седеше до Даръл, готвеше му и му помагаше му да забърсва насъбралата се вода. От време на време отскачаше до най-близкия магазин за полуфабрикати. Или пък нови парцали и гъби. Дори беше купил няколко пакета пелени, за да може поне през нощта Даръл да спи сравнително сух.

Джордж му помагаше. Най-вече отказваше да допусне в апартамента всеки, който поне малко му заприличаше на журналист от таблоид. Джордж отказа да допусне дори и колегите на Даръл от вестник „Дейли Рипортър“.

„Колкото по-малко шум, толкова по-добре“, беше заявил Джордж след като изгони колегите му. Малко се поскараха, защото имаше вероятност да са дошли не заради сензацията, а просто да видят Даръл.

На четвъртия ден „откакто дойде потопът“ (според Джордж), на вратата се позвъни. Джордж Скитърс отвори предпазливо.

Пред вратата имаше двама мъже с еднакви сиви костюми. Дори физиономиите им имаха бръчки на еднакви места.

Очите им гледаха някак мрачно и безчувствено.

Джордж попита пискливо:

— Кои сте вие? Какво искате?

По възрастния от двамата извади служебна карта и я показа. Представи се:

— Специален агент Ливайн. ФБР. Колегата е специален агент Проски.

— Разкарайте се! — излая Джордж.

И понечи да затвори вратата. Двамата едновременно сложиха обувките си в процепа между касата и вратата. После едновременно я натиснаха и избутаха Джордж навътре. Влязоха в апартамента, затвориха вратата и я заключиха.

— Това е влизане с взлом. — обяви Джордж. — Апартамента е частна собственост. Ще ви съдя!

По-възрастният — агент Ливайн — гледаше някак отегчено. После извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв документ.

Спокойно каза:

— Имаме заповед за обиск. Също така имаме разрешение да изземем всичко, което по някакъв начин представлява парапсихически феномен.

Двамата се заоглеждаха из апартамента. После тръгнаха към спалнята, поведени от шума на телевизора.

Джордж изкрещя:

— Даръл! Тука дойдоха двама откачени. Казват, че са от ФБР. Дано наистина да са, защото след пет минути ще ги изритам като бездомни кучета!

Двамата агенти влязоха в спалнята. Не обръщаха внимание на заплахите и натякванията на Джордж.

Даръл седеше на един фотьойл, покрит с найлон, и гледаше телевизия. По-младият Проски попита:

— Вие ли сте Даръл Швайцър?

— Да. А вие кои сте... задници?

С отдавна заучени движения двамата извадиха служебните си карти и се представиха отново. После обградиха Даръл и започнаха да го разглеждат и да душат около него. Зяпаха го все едно е особено интересно цвете в хербарий.

По някое време специален агент Проски каза:

— Даръл Швайцър, вие ще дойдете с нас. Имат пет минути да се преоблечете.

Джордж пак се развика:

— Ей, нещастници, работил съм 4 години в полицията. Не можете току така да го отведете, без да имате заповед за арест.

— Имаме. — безразлично каза агент Ливайн. — Ето я.

Той порови в костюма си измъкна заповед за арест. Беше документ за задържане на лицето Даръл Швайцър.

Джордж излая:

— Даръл нищо не е направил, мамка ви. По какво обвинение ще го арестувате?

Агент Ливайн каза:

— Все ще измислим нещо. Дребно хулиганство. Тормоз на съседите посредством умишлено наводняване. — Детективът се ухили. Усмивката му беше все така студена. — Ако мислите да викате полиция, опитайте. Тя ще ни сътрудничи.

Джордж Скитърс пристъпи напред. Стискаше ръцете си в юмруци. Излая:

— Даръл, хайде да изхвърлим тези нагли копелета. По-младият агент извади пистолет. Сините му очи гледаха злобно. Агент Проски насочи пистолета си към Джордж. Заплаши:

— В заповедта пише, че трябва да задържим Даръл Швайцър. Ти не ни трябваш. Можем да те очистим и никой няма да свидетелства. Мокрото ти приятелче ще знае, но там, където го водим, никой няма да го пита. Нито някой ще вземе показанията му под внимание.

Агент Ливайн бе бръкнал под сакото си, но не извади оръжие. Засега. Явно бе по-сдържаният от двамата.

Обърна се към Даръл и нареди:

— Обличай се, приятел. Ти си интерес за националната сигурност. Да те вземат дяволите, прояви малко патриотизъм.

Даръл започна да се облича. Навлече бели хавлиени чорапи, дънки в индигов цвят и едно червено боди с дълги ръкави. Джордж процеди злобно:

— Когато се уволних от полицията, ми оставиха служебния пистолет. Ако още веднъж ви видя приятелчета, ще ви гръмна.

Двамата агенти не му обърнаха внимание. На вратата Даръл се обърна и прегърна Джордж. Каза:

— Дано пак се видим, Джорджи. Чао.

— Чао...

Внезапно Даръл се разхили като откачен. По-младият агент попита:

— На какво се смееш?

— На вас тъпи, копелета. Не знам къде ме водите, ама докато ме закарате, колата ви ще заприлича на басейн.

5.

От няколко дни държаха Даръл в стая без прозорци. Едната стена на стаята бе направена от огледала. Даръл обаче се досети, че огледалата всъщност са еднопосочни прозорци за наблюдение. Следяха го с най-различни камери, детектори и скенери. Сигурно и записваха. Уредите бяха замаскирани, но Даръл понякога чуваше бръмченето и жуженето им.

Даръл започна да отговаря на въпросите на хората, които го посещаваха, едва на втория ден. В началото само мълчеше и отвреме-навреме се хилеше идиотски.

Постепенно започнаха да обзавеждат стаята му. В единия край поставиха телевизор с огромен ЛСД екран.

Дори му донесоха един компютър, марка Дел. Включваха му Интернет само по един час на ден. През това време, винаги имаше по един агент в стаята, който го следеше да не изпраща и-мейли или съобщения до мобилни телефони.

„Много сте се загрижили за мене?“ — учуди се Даръл.

„Да ти кажа честно, някои фирми плащат луди пари за проучването на най-новите им продукти в изолирани условия“. — обясни агент Ливайн. „После искаме мнението ти за всяка вещ, която сме ти донесли в стаята.“

На третия ден донесоха на Даръл клетъчен телефон, марка Нокиа. Беше някакъв абсолютно нов прототип, но нямаше СИМ-карта. Даръл се възмути:

— За какво сте ми донесли телефон, от който не мога да звъня?

— Разгледай всичките му функции. Има и игри. После ще ни кажеш дали ти е харесал. — отвърна агент Проски.

През цялото това време водата продължаваше да капе върху Даръл. Стаята му беше покрита с линолеум; подът имаше лек наклон и водата се изтичаше. Всеки ден му носеха нови дрехи. Към стаята имаше малка баня с тоалетна, която Даръл посещаваше, когато си поиска.

Само засега не му даваха прибори за бръснене.

На четвъртия ден, откакто затвориха Даръл, водата спря да капе. Швайцър пощуря от радост. Започна да крещи и да се мята върху мебелите.

Радостта му трая някъде около 15 минути. После той усети отново познатите капки във врата си. Само че някак си течността беше по-гъста.

Веднага в стаята нахълтаха няколко човека с бели престилки. Придружаваха ги Ливайн и Проски.

Лаборантите взеха проби от новата течност в епруветки и си излязоха.

На петия ден съобщиха на Даръл, че новата течност, която сега капеше по врата му, има почистващи свойства.

Имаше бял цвят и гъста консистенция.

На шестия ден Даръл усети, че отново по врата му капе вода. Усещаше, че почва да полудява. Защо точно на него трябваше да му се случи? Не знаеше какво е това, но някой от посетителите му бе подметнал една думичка.

Аквакинеза.

Даръл се разкрещя. След това хвана плазмения екран на телевизора. Вдигна го и го запокити на пода. Започна да вика:

— Спрете това нещо! Спрете тази вода! Спрете тази вода, моля ви, спрете тази вода!

Даръл се строполи на пода и се сви на кълбо. Започна да повтаря, изпадайки в нещо като ступор:

— Спрететазивода, моляви, спрететазивода.

Отново влязоха хора с бели престилки. Само, че този път имаха рамене като професионални футболисти. Набързо омотаха Даръл в усмирителна риза и му биха някаква инжекция. Тя го приспа.

Когато Даръл се събуди, видя, че стаята му беше празна. Бяха взели компютъра, остатъците от телевизор, дори и мобилния телефон. Бяха му оставили само стол, маса и леглото, в което спеше. Бяха му свалили и усмирителната риза.

На седмия ден Даръл започна да се върти. Отстрани изглеждаше като най-обикновено салто. После още едно.

Краката му сами отскачаха напред. После Даръл се премяташе през глава и отново падаше на краката си.

Отново му сложиха усмирителна риза. Даръл продължаваше да се върти. Отскок напред. Пълен оборот във въздуха. Падане на крака. И отново. И отново.

Даръл усещаше, че полудява. Досега не вярваше в свръхестествени неща. Но вече вярваше. Вече мислеше, че Дявола го е избрал, за да си играе с него. Вече беше готов да се самоубие. Само и само да спрат ужасните неща, които се случваха с него.

На осмия ден водата спря отново. Само, че въртенето зачести. Даръл вече правеше по две салта на минута.

После започна да се премята по-често. И по-често. И пак. И пак.

6.

На деветия ден Даръл Швайцър изчезна. Първо около него се появи бяла светлина. После той започна да се премята все по-често. И по-често. Скоростта му на въртене започна да изморява очите на наблюдателите му.

После синята светлина се усили. Започна да блести все по-ярко и по-ярко.

Внезапно се чу тих звук — ПУК. Лека имплозия. Даръл Швайцър изчезна.

Когато светлината намаля, учените и агентите, видяха, че в стаята на мястото на Даръл Швайццър се е появило нещо друго. Части. Най-различни джаджи, чаркове и части. Бяха струпани на купчина.

Точно на мястото, където допреди малко беше Даръл Швайцър.

Един от учените предложи:

— Хайде да влезем и да изследваме частите, които се появиха.

Агент Ливайн го спря:

— Може да има радиация.

Тук в разговора се намеси световноизвестният учен-физик Патрик Киршнер. Беше поканен специално за проекта „Швайцър“. Докторът беше среден на ръст, доста кльощав, имаше огромни очила и сива коса, вчесана назад. Почти винаги носеше дрехи конфекция с неопределен цвят — между кафяво и сиво. Имаше и мустаци, които провисваха към долната му устна и му придаваха леко парцалив вид.

Д-р Киршнер каза:

— Скенерите показват, че в стаята няма радиация. Базирайки се на познанията си, мога да кажа, че току-що наблюдавахме електромагнитно индуцирана прозрачност.

Агентите Швайцър и Проски се спогледаха. После Ливайн каза:

— Въпреки това ние първи ще влезем в стаята и ще я огледаме. Възможно е в стаята да има някаква опасност. За която вие — учените, няма да сте подготвени.

Патрик Киршнер се съгласи:

— Добре. Ще общуваме чрез микрофона оттук.

Ученият Киршнер видя възножност да блесне и да изпъкне пред по-неизвестните си колеги. Продължи да обяснява:

— По наблюденията си оттук разпознавам някои от частите в стаята. Колеги, виждам, че вие не ме разбирате напълно. Но аз различавам магнитни шифтове, един поточен кондензатор, пружинни шарнири, един кварков ускорител на частици...

Специалните агенти Проски и Ливайн влязоха в стаята, където допреди малко беше Даръл Швайцър.

По микрофона продължаваха да чуват гласа на учения Патрик Киршнер:

— Колеги, виждам още вакуумни чашки, фотонен червяк и гравитационен модулатор. Проклети неутрони! За тези уреди науката още не е създала дори теоретични разработки!

Агентите Проски и Ливайн извикаха от радост. Бяха намерили нещо. Агент Ливайн каза по микрофона:

— Доктор Киршнер, намерихме лист хартия. Да се опитаме ли да го прочетем?

— Да, стига да можете. — презрително каза физикът. После продължи. — И така, колеги, мога да обобщя. Даръл Швайцър е попаднал в пространствено-времеви тунел и е бил засмукан в него. Пространствено-времевия тунел е предизвикан от непознат на нашата наука уред.

Останалите учени се спогледаха. После попитаха:

— Доктор Киршнер, искате да кажете, че всички странни явления, свързани с Даръл Швайцър, са причинени от неизвестна на науката машина?

Физикът доволно се ухили:

— Именно. Машината се е повредила и е започнала да предизвиква аномалии около Даръл Швайцър. Да го кажа на жаргон — после, когато машината се е прецакала напълно, Даръл изчезна. А на негово място се появиха частите от машината.

Агент Проски попита:

— Искате да кажете, че Даръл Швайцер е жив и здрав? Само че се намира на някакво друго място?

— Точно така. — каза Киршнер. — Нещо повече. Всички явления и странности, които се появяваха периодично около Швайцър, вече са изчезнали. В настоящия момент, господин Швайцър, където и да е, вече е един напълно нормален индивид, с нормална среда около него.

Всички учени гледаха почтително д-р Киршнер. Вторият най-велик ум на планетата след Айнщайн. Ето какво беше той.

От тонколоните се чу гласът на агент Ливайн:

— Д-р Киршнер. Мисля че разчитам какво пише на листчето, което намерихме сред джаджите. Да ви го прочета ли?

— Давайте. — съгласи се Патрик Киршнер. Искам само да вметна, че каквото и да пише на листчето, ще видите, че съм напълно прав.

Детектив Ливайн започна да чете написаното:

— „Перални машини „Кип Торн“*. Новите перални машини на Времето. Защо да ходите с леке по дрехите на делови срещи? Защо да се срещате с любимата, когато дрехите ви са измачкани? Пералните машини „Торн“ имат специална настройка за връщане на времето с един час назад. Върнете времето. През това време пералнята „Кип Торн“ ще изпере, изсуши и изглади вашите дрехи. За да изглеждате перфектно винаги, купете си перална машина на Времето „Кип Торн“. Внимание! Тази машина е само прототип. Не предлагаме гаранция при евентуална повреда. Серийното производство на перални машини „Кип Торн“ ще започне през следващата — 2206 година“.

--------------------------------

* - Кип Торн е физикът първи доказал теоретично възможността за пътуване във времето.