неделя, 25 декември 2011 г.

Цялата вселенска доброта



1.

Конят се запъваше в преспите и извиваше глава пред виелицата, но не спираше, сякаш усетил, че трябва да помогне на стопанина си. Тежко стъпваше, яко опъваше и бавно напредваше с впряга между огъващите се пред свирепия вятър борове.

До него крачеше човек, също склонил ниско глава, криещ със заскрежен ръкав лицето си от ледените игли, които не спираха да го щурмуват. Казваше се Тихо, идеше от малкото селце надолу по пътя, сега вече изгубен от погледа му. Искаше да стигне до града преди залез, а се случи тъй, че виелицата започна и го остави без посоката и сега вече не знаеше ни де върви, ни кое време е станало, тъй като тъмнината бягаше зад белотата на вдигания от вятъра снежен прах. Студа го караше да побутва коня и да продължават да вървят накъдето и да е, само и само да стигнат някъде, където да се прислонят до заранта.

В шейната, скрита под дебелите кожи, лежеше тежко болна жена му Дара и с мъка крепеше живеца си в едва надигащите ѝ се гърди. Тихо бързаше да я закара до града, за да я види доктор, който дано намери начин да я излекува. Не искаше да мисли, че е закъснял прекалено с това решение, защото сърцето го свиваше и една студена болка го караше да отмалява. Точно сега не трябваше да е слаб пред виелицата.

Болестта бързо я свали на легло, уж настинка, но за ден-два младата жена угасна и се смали под дебелите завивки, с които Тихо я покриваше. Не помогнаха ни силния огън, който поддържаше в стаята, ни отварите, дето ги знаеше от бабино време, нито разтривките - нищо. Дарена, неговата Дара, бързо се топеше и очите ѝ губеха блясъка си. Миналата вечер почти не говореше, мълчаливо потъваше все по-задълго в измукващата силите ѝ бездна и това го накара да впрегне коня и да поеме по никое време на път, че да търси помощ.

Беше денят преди празника, но вярваше, че няма да го върнат от болницата, след като разберат за положението на Дара. Тръгна преди обед, следвайки утъпкания от търговците път по снега, който си стоеше вече цяла неделя, а изведнъж от нищото му връхлетя тази виелица и заслепи очите му, та се обърка накъде върви. Остави коня сам да търси посоката и само го подканваше да не спира.

Тихо отметна единия край на станалата тежка от набилия се в руното сняг завивка. Дара спеше. Или...

- Дара! – повика я той.

Леко докосна лицето ѝ - изпито от болестта, изгубило цвета на живота и побеляло.

- Чуваш ли ме?

Тя едва го погледна и се напъна да се усмихне, но устните ѝ се прекършиха и се отпуснаха като отмалели от тежестта на болката криле.

- Още малко – рече Тихо и я загърна, та да не я достигнат студените ръце на вятъра. Не искаше тя да усеща безверието му в този момент. – Още малко остана и ще стигнем, още малко.

После извика на коня:

– Хайде, давай!

То лесно бе да го извика, но накъде да дава животното, измъчено от призрачното им бродене в този леден сняг.

В мига, като по чудо, вятъра грабна част от бялата завеса, надигна я и откри пред Тихо един заслон от вдлъбната като по поръчка скала, част от хълм или възвишение. Той скочи напред, хвана юздите на коня и го задърпа натам. Имаше място за целия впряг. Беше добре закътано, влизаше се навътре като в пещера. Той разпрегна и остави коня да почива, откачи брадвата от шейната и се върна назад сред виелицата. Пак се прегъна пред мощта ѝ, но надделя и от най-първото дърво, което достигна, започна да сече. Вятъра го блъскаше, но и Тихо блъскаше здраво. Бързо направи купчина от зелени клони край себе си. После ги завлече назад на няколко пъти и с една част направи стена, а друга приготви за огъня, който запали със снопчето, което взе като тръгнаха на път.

Пламъците скоро заиграха по стените на скалата. Топлинката им се плъзна и обви в малък обръч шейната - едва сега Тихо отгърна Дарена. Наведе се над нея, тя все така спеше, потънала в обятията на болестта.

Той въздъхна и се облегна на затоплената вече каменна стена. Умората бързо го надви и Тихо също заспа.



2.

Сепна се, не знаеше колко е спал, но бързо скочи и се приближи до Дара. Тя бе притихнала, едва дишаше. Той хвана ръцете ѝ, бяха ледени. Събра ги в шепите си и духна в тях. Още веднъж. И пак. Разбута огъня и хвърли клони в него, жарта се раздвижи и пламъците пак лумнаха. Но жената не помръдна.

- Дара...

Нито пък чу гласът му.

Очите ѝ останаха скрити зад тежките клепачи. Береше душа.

Неговите сили отведнъж отслабнаха, осъзна, че я губи и мъката напъна и той заплака. За първи път, откакто болестта свали Дарена и почувства, че може да я загуби завинаги.

Гледаше я, държеше ръцете ѝ, а нямаше как да ѝ помогне. Имаше само любовта си, но можеше ли тя да стори чудо в тази неизвестност, която ги бе приютила?

Колко е слаб човек, когато се изправи срещу онази лоша и жестока страна на съдбата, идваща неочаквано и неканена. А ако тя е решила да отнеме някой от живота, какво може да се стори, за да ѝ се попречи?

Тихо си мислеше това и изръмжа:

– Нищо!

Бе сам, без да знае къде е и нямаше кой да извика. Ни на кого да се примоли, даже да се врече като роб, за да му помогне. Даваше живот за живот, но нямаше на кой...

- Дара... – прошепна той, а огъня шумолеше тихо като стенание.

Защо точно тя си отива без време. Защо? Кой е наредил така? Без да пита дали иска, дали е готова, дали той е готов.

Утре е празника, Тихо затвори очи и започна да се моли. Истински. Никога не беше го правил, но сега обеща себе си, обеща дните си, обеща живота си на онзи, който е над тях.

На небето ги врече, на космоса, съдържащ всички тях сред безкрайността си.

Не искаше да будува сам остатъка си в този живот, та ако небето ще ги разделя с Дара, той обеща да тръгне с нея. Но ако може, нека останат тук, в този живот и да бъдат заедно.

Той заспа отново - отмалял, останал съвсем без сили, но с една искричка вяра, която задържа живота му в тази нощ.



3.

Като въздишка премина топъл повей, който усмири вятъра и настръхналата виелица се изгуби някъде далеч в полето. Бавно прахът се спусна и се утаи мирен върху снегът. Небето се разстели като дебела завивка, по която набодоха милион съзвездия. Звездите им искряха кристални в чистотата на зимната нощ.

Небето бе чуло молбата на Тихо, заспал, но дал живота си за живота на жена си.

Той все така държеше ръцете ѝ, а главата му бе облегната накъм дълбоко спящата Дарена. Нямаше да я пусне вече ни за миг, каквото ще да става.

Втори полъх мина над тях и се вля в съня им. Стопи черната гнилоч в тялото на жената, свърза невидимите за окото нишки на съдбата на двамата една за друга и ги помилва леко... много леко, както може само един сън да ги погали.

Жената изведнъж пое дъх, после издиша освободена и нежен цвят пролази по лицето ѝ.



4.

Утринта ги завари все така спящи, но с лекотата на новороден ден, прохождащ със зората върху крилете на северната снежна птица.

Когато слънцето се извиси и покри със светлината си долината, която ги беше приютила, два лъча докоснаха очите на спящите и те се събудиха едновремено.

Дара се усмихна и Тихо се потопи с целувка в намерилите отново цвета си нейни устни.

Над тях, високо, много високо сред синевата, една безкрайност им се усмихваше с цялата си вселенска доброта.

сряда, 14 декември 2011 г.

Нищо друго, освен малко повече време

„Какво е времето – нещо, което преминава без да обръща никакво внимание на човек, но за което човека дава цялото внимание на живота си.”



1.

Айдън чакаше влака си за града. Беше едва седем и имаше около час път, за да бъде точно в осем и половина на работното си място. Около него сновяха десетки хора, бързащи по същата причина – да не закъснеят за работа.

Колко ми е противно това ежедневие – каза си той, наблюдавайки човешкия хаос от тела и все още сънени физиономии. – Едно и също, ден след ден.

Когато дойде влака, всички се напънаха дружно и се наместиха във вагоните му. После леко се люшнаха и потеглиха в мълчание.

Като овце в кошара – оприличи и себе си Айдън с онези кротко пасящи си трева животинки, които живееха далеч от града в овцевъдните ферми. И на тях така им преминаваше живота в еднообразно преживяне на ежедневието. Даваха малко мляко, стрижеха ги и това беше всичко.

А колко много неща бих могъл да направя, ако имах време – въздъхна той и търпеливо зачака да пристигнат на централната гара в града.



2.

- Слушай – започна Айдън, в обедната почивка, която винаги прекарваха заедно с колегата си Николас, - какво ще кажеш, ако си поръчам „дубльор”? Нали си чувал за тази новост, която ни предлагат от компанията „ТМС”?

- Скъпо е, ще трябва да издържаш две твои „аз” – отвърна дъвчейки обяда си Николас, - а само едното ще работи. Пък и казват, че това доста ти размътва мозъка накрая – все пак две съзнания ще са на една вълна.

- Да, но усещанията са съвсем реални и няма да съм единствено на работа.

- Реални са, но ставате двама – ти и другото „ти” – повтори той. - Какво е станало?

- Нищо, просто времето ми се губи тук, а искам и за друго да го давам. – Айдън се загледа надалече. Всъщност, колко далече – оградата на фабриката спираше погледа му в сивия си бетон, но той знаеше, че там, зад нея, има цял един приятно шумящ океан.

Тридесетте минути изтекоха бързо и двамата станаха. Сирената прозвуча точно на време и те поеха към цеховете си, където щяха да изкарат смените си до вечерта. А след това отново с влака у дома, за да чака следващия ден.

- Мисля, че все ще опитам да си осигуря малко повече време – каза на раздяла Айдън и застана пред машината си.



3.

- Метода е лесен за разбиране – казаха специалистите в центъра за двойници на компанията „ТМС”. – Вашето съзнание ще бъде копирано и поставено в клониран ваш двойник, след това двете ще са свързани и всички усещания и мисли ще текат едновремено и за двете личности.

И така си и беше, мислеше Айдън, след като плати почти две години от живота си, за да има „дубльор”, но ето, колко му е приятно да усеща как в момента е на брега на океана, излегнат безгрижно и се наслаждава на спокойствието край него. Нищо, че всъщност е пак в цеха и работеше наравно с машината, следвайки нейните програмирани движения, нали съзнанието му чувстваше и различното, превърнало с друга негова реалност.



4.

Морето се разливаше с приказен шепот, Айдън се усмихваше на слънцето и се радваше на свободата си да не прави нищо друго, освен да се наслаждава на тези мигове.

После ще отиде да се поразходи в онази красива градина с орхидеи и цветни камъни. Без да бърза за никъде, разбира се, имаше цялото време на света само за себе си. Щеше да отиде, но много по-късно, чак когато прецени, че не му се стои на плажа.

Около него имаше доста вършещи същото като него – тоест нищо. Не знаеше дали всички са заместители на първообразите си, но и не беше толкова важно. Те усещаха, че се чувстват добре и това бе всичко. Нали имаше кой да се грижи за храната им, за джобните им и за домовете, в които по-късно се прибираха.

Сега реши да отиде и да се потопи в топлите води, да се остави на вълните да го носят.



5.

Докато гледаше залеза в градината с цветни камъни, Айдън се замисли за това как той и работеше в онзи цех, не сега, преди, в миналото за него. Откакто създаде „дубльора” си, на него не му се налага да ходи нито на работа, нито да става рано и да пропилява времето там, макар и да знаеше всичко, което се случва във фабриката. Сега можеше да върши всичко онова, за което е мечтал. Другото му „аз” работеше и издържаше и двамата.

Нима не чудесно! Няма нужда да отлагаш да пътуваш, нито да спортуваш, нито да излизаш с приятелите си. Те всички вече имаха заместници и за тях денят и нощта се бяха превърнали в един безкраен празник.

Когато се прибираше, Айдън отиваше тихо в своята спалня, за да не събуди спящия си клонинг, който трябваше да става рано сутрина и да хване влака в седем, за да бъде в цеха след час и половина. Там го чакаше дълъг и скучен ден, но той затова и бе сътворен – за да работи, а истинския Айдън да се забавлява.

А и как обичаше да спи до късно и пак да сънува синевата на небето и океана.



6.

- Чудя се, дали не трябва да се сменим – каза Айдън на Николас през обедната почивка.

- Защо? Нали това искаше – да имаш усещанията на другия, че си свободен цял ден.

- Да, но пък защо той да не дойде тук, а аз да бъда на неговото място.

- Вярно! – тупна се Николас по крака. Той също имаше клонинг от около седмица, както и почти всички от фабриката, поведени масово от модната вълна. - Колко сме глупави! Създаваме си двойници, които се излежават по цял ден, а ние работим като побъркани, за да могат те да не правят нищо. Пълни глупаци сме, Ай!

- Това мисля и аз! Още утре пращам онзи тук, а аз ще се погрижа да получава нужните мисли и усещания от мен – обяви решението си Айдън, а в този миг сирената ги призова да се връщат по местата си.



7.

- Не, не мисля, че си прав – аз съм първия, не ти! – тросна се Айдън на другото си „аз”, който настояваше да се сменят. – Не забравяй, че затова те поръчах, за да мога да почивам, а не отново да работя.

- Грешиш – аз те поръчах, за да живееш вместо мен и да се забавляваш, но това ще се промени от утре, разбра ли!?

- Май са ти объркали нещо в имплантите със спомени и разбирания – отсъди Айдън и махна с ръка. – Нямам намерение да се подчинявам на някакъв клонинг.

- Ти си клонинг.

- Така ли?

- Да!

- Май грешиш – тросна се Айдън. – Ти си клонинга!

- Ще видим – отвърна другия Айдън. – Още утре ще отида да поискам да те рециклират.

- Точно така, ще видим кой кого. Жалко за парите, струваше ми скъпо – отвърна той и се врътна към спалнята си, за да потърси договора с фирмата.

Айдън стисна юмруци и потърси с очи нещо тежко.



8.

На улицата кипеше битка – биеха се огледалните образи на едно и също същество. Всяко от тях твърдеше, че истинския човек, и всяко едно от тях обвиняваше себе си, че е просто клонинг. И всяко едно защитаваше правата си на личност със зъби и нокти.

В центъра за клониране обсъждаха ситуацията. Бяха притеснени от този развой, който неочаквано провали техните продажби.

- И какво ще правим – каза един от генните инженери, - нещата излязоха извън контрола ни. Никой не очакваше, че ще поискат да се сменят и най-лошото е, че не знаем кой кой е вече.

- Казах ви аз да им сложим разпознавателна татуировка, ама вие отказахте - били маркирвани като стопански животни – обади се друг един специалист и поклати глава. – На ви сега пълни копия!

- Няма защо да се притесняваме – заяви старшия на екипа. – Който и да оцелее от двубоите, ще си е истинския. Имаме напълно прекопирано тяло и съзнание, така че всеки индивид е същия с оригинала си.

- Прав сте – съгласиха се останалите.

– Нека сами решат кой да продължи да живее, а и навярно съвсем скоро пак ще поиска да бъде отменен, след като се върне на работа. Нали вече е вкусил от свободата, нима няма да я поиска пак?!

Другите закимаха дружно и след това се наредиха на големия прозорец, за да могат по-удобно да виждат битките по улиците.

събота, 10 декември 2011 г.

Къневи послания или как дойде отговор от космоса

1.

Кънчо Енчев беше обикновен човечец, инженер по образование, който в момента работеше за една фирма, сързана с друга малко по-голяма компания, като и двете имаха за цел да разработят нещо ново за комуникациите. Никой все още не знаеше дали успяват или не, но работата просто си вървеше, заплатите идваха редовно, коледна добавка и лятна отпуска – и така вече няколко години.

Кънчо не се питаше дали крайните резултати са успешни или не. За него бе достатъчно, че няма проблеми на работата си и какво повече му трябваше на един обикновен човечец, за да бъде доволен от живота си.

За инж. Енчев може да се каже, че всичко това граничеше с щастието, но винаги щом се прибереше у дома, веднага се осъзнаваше колко далеч, много далеч е от щастието.

Причината беше - Гица Енчева, по баща Боримечкова, благоверната съпруга на Кънчо. Също така изпълняваща и демоничната роля на неизмения негов душевадчик. В мислите си той заменяше името ѝ с други, по-подходящи на образа ѝ, като Сатана, Харпия, Медуза, Горгона и прочие известни с неприятното си държане създания.

Също така, за да се опише разликата между двамата, нека се спомене и това, че госпожа Енчева не криеше мислите за мъжа си.

- Ти си темерут, Кънчо - казваше тя. - Защо ли изобщо се съгласих да те взема навремето?

И въздишаше театрално и започваше да дъвче нещо сладичко.

Да, навремето – въздъхваше и Кънчо Енчев, подчертания като темерут съпруг на домашната Годзила и си спомняше.

Преди единадесет години се бе озовал в командировка в някакво забутано село и там се запозна с дъщерята на местния кръчмар Станчо Боримечката - мъжище почти два метра, дето тежеше сто и кусур кила. Все още разправяше на всичките си редовни клиенти, че на съборите нямало кантар дето да го претегли точно.

Да - продължаваше да си спомня Кънчо, - тогава самата Гица беше на двадесет и три, което според селските традиции при тази възраст жената е вече остаряла и презряла. Самият Кънчо също пропуснал да има някакви по ранни контакти с дами, може би затова късно вечерта се остави да го придума бащата на стоящата прилежно зад металния бар плот позастаряла мома.

Кънчо си я спомни в онази нощ. Нямаше и подобие на сегашния вампир. Днес госпожата отдавна беше чукнала деветдесетте килограма и сякаш искаше да достигне размерите на родителя си. А за мълчанието ѝ, така загадъчно в онази нощ, също разбра след време. Проклетията ѝ съвсем скоро излезе на бял свят, изпълзяла като черни змии от нацупените устни.

Характера на Гица, който беше добре известен в селото, но не и за чуждоземците като бедния Кънчо, беше като на препил поп, смесен с жлъчта на простотията. Макар да не се разбра още от началото и когато отупаха набързо сватбата, чак след нея звяра започна да шава.

Абе, че се чудеше Кънчо що се хилят така селяните и се побутват, чудеше се, но откъде да знае какво го чака. Той бе поканил само старите си родители, също живеещи на село, но близо до града, един братовчед и няколко колеги, които бяха станали и кумове.

Да, колко отдавна беше! - въздъхна Кънчо.

Не беше от хората дето да променят живота си. И без това го започна твърде късно. Детето им се роди на втората година, точно вече мислеше, че няма да могат да имат. Малкия Енчо поне растеше жив и здрав. Макар и да не биваше заобиколен от много грижи от майка си, все пак в чудовището имаше някаква доброта към детето ѝ.

Сега Енчо беше в лятна ваканция, която подред изкарваше при едните и другите баби и дядовци. Станчо Боримечката днес си беше все така огромен. Притежаваше вече и смесен магазин, в съседство на кръчмата му, а освен това имаше сума декари земи, на които работеха не малка част от безимотните хора на селото. Той даваше и на “гражданите” малко от добиваното, но малко, не много, защото правилото “Да не работиш, пък да ядеш” важеше като основно в неговата кръчмарска философия. Хич и не мислеше да признае работата на зета в града.

Та понеже мисълта ни беше за обръщението на съпругата към съпруга, навярно от него Гица бе научила това неизменно “темерут”.

- Темерут си бе, Кънчо - викаше веднъж Гица. - Виж, Тошеви от третия етаж имат нов “Опел”. А ти още с онази таратайка!

“Опел”-ът беше на петнадесет години и кой знае от коя гробница на Европата е изваден. А “таратайката” беше изрядно подържана “Лада”, която никога нямаше да го остави на път.

- Термрут си бе, Кънчо - ръмжеше друг път домашната мечка. - Чу ли за Кирчеви? Преместиха се в нова кооперация на центъра! Пък ние още в тая дупка киснем.

Кирчеви изпраха едни пари на фалирала банка, чиято директорка беше брадовчедка на Митко Кирчев, дребен бизнесмен, но с подходящи съвети замогна и себе си, и брадовчедката чрез неговата фирма. А тяхната “дупка” беше тристаен апартамент, който Кънчо Енчев все още изплащаше. Гица Боримечкова никога не беше работила, освен в семейната кръчма. Едва избутала осми клас, едва ли някъде щяха да я вземата на работа без образование. Пък и след като роди все мрънкаше, че детето ѝ стига като занимание за цял ден. И така си остана завинаги в къщи. Кънчо носеше достатъчно пари, макар и да бе темерута в семейството, той не забелязваше това да пречи на съпругата му да ги харчи.

Понякога стръвницата се променяше за около пет минути.

- Кънее - проточваше тя мазен гласец, - т’ва, при Марчето докарали едни нови килими. Виж на какви парцали е станал стария.

Новия килим струваше кажи-речи половината заплата, но пък какво щяха да кажат съседките? Така че килимът само след час вече грееше в хола. А Гица до довечера забравяше “Кънее”-то и пак си започваше да му вика Темерут.

И така единадесет години.

Затова и животът на Кънчо Енчев не можеше да се нарече щастлив, макар да имаше всички предпоставки за това.



2.

Спасението от всичко гореописано, инж. Енчев бе намерил на своя таван. Едно помещение от десетина квадрата, които му бяха достатъчни, за да прави онова, което си искаше. Жена му не възразяваше, когато го видеше да откача ключа за тавана. Знаеше, че ще се мота там със своите жици, антени и какви ли не технически глупости поне няколко часа и няма да ѝ се пречка наоколо. Или пък ще чете поредната си тъпа – според нея - книга. За нея всяка книга беше тъпа. Дай ѝ на нея сапунени сериали и можеше да не мръдне от телевизора цял ден. Поправка – може би щеше и да мърда, до хладилника и обратно.

Тавана на Кънчо бе неговата крепост. Тук малко или много се променяше. Сякаш дробовете му се отпушваха и дишаше свободно. Жена му никога не би се изкачила до тук, цели четири етажа нагоре без асансьор. Като инженер по какви ли не там техники, Кънчо разбираше от музикални уредби, телевизори и всички други по дребни електроуреди. Затова и в квартала го уважаваха. Или поне се правеха, че го уважават. Макар и да му се смееха зад гърба на чудовището, с което живееше.

Но както и да е - тук той поправяше всичките изброени уреди, също така и четеше. Едната стена беше библиотеката му. Десетки и десетки книги. И отстрани няколко купа със списания и вестници. Обичаше да чете от малък. Малкият Енчо също предпочиташе да се затвори в стаята си и да се отнесе в някой измислен свят. Не беше като другите деца, по цял ден играещи компютърни игри. Понякога се качваха заедно на тавана и надълго и нашироко си разказваха за прочетеното, дали е възможно всичко това да се случи наистина и какво ли още не.

Синът му много обичаше научната фантастика. Също и Кънчо Енчев. Тя беше причината да създаде и пазеното в тайна изобретение - ТГР.

Трансгалактическия радиоприемник на инж. Енчев работеше вече три години, макар и без никакъв отговор до сега. Дълго време сглобявания ТГР - както накратко го бе кръстил, - изпращаше непрекъснати сигнали към една или друга звезда. Кънчо беше записал на един диск посланието си, за да не се налага всеки път да го повтаря, и сега всеки път щом се качеше, отваряше звездния атлас и избираше някоя галактика в космоса или пък определена звезда от някое съзвездие и натискаше копчето за подаване на сигнала. След това се заслушваше в говорителя, за евентуално приемане на отговор. Поседяваше така известно време в очакване, после въздишаше тежко и отваряше или някоя нова книга, или се заемаше с телевизорът на съседите.



3.

Един ден през август, малко преди полунощ, Кънчо дочиташе, тоест, препрочиташе за стотен път, един от любимите си романи и се наслаждаваше на майсторството на писателя. Четеше и мечтаеше за нещо такова фантастично да се случи и на него някога.

Както винаги и тази вечер реши да се качи след вечеря на тавана. Сподели идеята си с Гица, която изгрухтя, че има да гледа някаква игра на някой си канал. Той внимателно откачи ключа и се понесе нагоре кажи речи със скоростта на светлината. Искаше да може да излети и да забрави, че въобще е имало същество, роднина на Джаба, наречено - Гица Боримечкова, с която е имал нещастието да споделя живота си.

Затова с едно космическо отчаяние изпрати поредното си съобщение към една малка звездичка от съзвездието Лебед, на която попадна съвсем случайно. Набра координатите ѝ на ТГР-то, изрече устно едно послание и натисна пусковия механизъм. Само че подаде енергия почти до максималното и от това в целия жилищен блок се получи секунден срив на електричеството, но той бързо беше овладян от кварталния трансформаторен пост, който просто потърси от други места електроенергия и веднага възстанови нормалното подаване на същата в блока. Важното бе, че сигналът излетя и понесе молбата на един обикновен човечец към звездата.

Кънчо прелисти на следващата страница и не забеляза, че точно отмервайки полунощ стенния часовник застина неподвижен. Това пропусна да види, но долови следващите аномалии, които започнаха почти веднага.

В таванската стая започна да се заражда нещо, което можеше да се нарече електровихрушка, която пукаше страшно с искрите си. Появи от нищото межу стената и неговото работно бюро.

Вихрите зачестиха циркулацията си и започнаха да плъзгат нишки настрани. Сякаш разперваха ръце. Много ръце. Кънчо замръзнал наблюдаваше и се молеше да е заспал над книгата и сега всичко да е плод на претрупаното от фантастика съзнание.

Но не беше!

Реалността го доказа, след един силен плясък с електричество по посока на гледащия. Кънчо изпъна ставите си от волтовете, преминали през тялото му. Косата му се наелектризира, очите облещиха, в ушите му пищяха милион и половина високи тона.

Секунди след това, а може би часове, защото нямаше часовник, който да отмери времето, вихърът се разля и таванската стая се обля в плътна синкава мъгла, която постепено се успокои.

Кънчо затворил очи от ужас, все още бе с огънат гръбначен стълб и щръкнали коси. Затова и не видя появилото се същество в центъра на нищото. Усети, че не е сам, чак когато гостът се изкашля многозначително. Той отвори очи и се задави:

- А-ъ-ъ?! - каза, макар и да не значеше нищо, на който и да е земен език.

- Може и на вашия си език, разбирам го чудесно - каза съществото, което съдейки по невероятния мелодичен сопран, се оказваше, че е “тя”.

- Ама...ъ-ъ-ъ?! - измуча типично по темерутски Кънчо и за първи път се замисли дали Гица не е права с този прякор.

- Да не съм пък объркала приемник-преводача? - запита се гостенката и заопипва нещо по себе си. С успокояването на мъглата започна да се вижда ясно и коя е тя.

Беше неземно красива, с бледосинкавата кожа и виолетовите коси. Също и очи, които преливаха във всички цветове на дъгата. Неземно – защото не беше от Земята.

- Извинете! - успя да проговори най-накрая Кънчо. - Аз малко се изплаших от появата, а и ме тресна такъв токов удар, че забравих и граматика и обноски.

- Да, но в прекалено малко място сте раположили приемника си - затова и тялото ви е било в обсега на вълните – обясни извънземната. Тя огледа таванчето и вдигна рамене. - Какво пък, щом това ви стига да живеете.

- Не, не! Това е само тавана на моя блок - побърза да се оправдае мъжът. - Аз иначе живея в десет пъти по-голям апартамент.

- И защо не сте сложили там предавател-приемника си?

- Не мога - каза Кънчо и се натъжи. Ето, идва му гост от звездите, а няма къде да го посрещне.

Тука се усети, че дамата стои права а той, говедото невежо, седи като бей на стола си. Скочи, макар да почувства някакво леко съпротивление от електрическата мъгла, бутна един куп вестници и придърпа още един стол.

- Моля, заповядайте!

Звездната гостенка седна грациозно и се огледа наоколо. Поради цветът на кожата ѝ не можеше да се определи на каква възраст е, но пък гласът подсказваше, че е някъде около тридесетте. Поне според земните измерения.

- И така - вие откъде? - заговори Кънчо, върнал се на мястото си и направил опит да приглади косите си.

- Как откъде? Идвам от Брилезе, моята планета край звездата Алва. По вашему – тя провери нещо в уредчето на колана си и поясни: - намираща в едно съзвездие наречено Лебед. На красива птица сте го кръстили.

Кънчо Енчев гледаше хипнотизирано и си мислеше колко е хубаво да сънуваш.

- Нали вие изпратихте сигнала, който аз улових играейки си с моя приемник. Случайно го бях настроила именно към този район на космоса. Така и улових съобщението. Стори ми се като зов за помощ и затова дойдох веднага.

- Ама...ъ-ъ-ъ? - пак запелтечи Кънчо. Прокашля се и продължи по-рабираемо. - Нали го пратих едва тази нощ? Преди час, най-много два.

- Е, какво като е тази нощ? - учуди се гостенката. После се сети къде е и обясни: - Да, вие сте малко изостанали в отношение на пътуването в пространството. Трудно е да разберете принципа, но е подобен на този на радиовълните, които ползвате за предване на звуци и образи. Номерът е, че се прекачваме на тези на светлината и ги подсилваме с един мегаадаптор и така само за няколко часа се преодоляват тридесет и две светлинни години - разстоянието от Брилезе до вашия свят.

- Светлината ли? - започна да осмисля чутото инж. Енчев.

- Нали знаете, че тя има доста голяма скорост? Просто трябва да се улови и да се използва в полезно съотношение спрямо пътуването. Докато се носех успях да науча езика ви и още малко за – извинявайте, - но не много развитата ви планета. Ще ме извинявате, ако не е така, но твърде ограничен запис получих и от там съдя за нивото на социалното и технологично развитие. - Кънчо премигна и чуждопланетянката поясни: - В съобщението, освен вашата молба, са се записали и още наколко единици информация. Навярно от околните предавателни полета. Просто трябва да се има знания за разчитането на онова, което бихте сметнали за статичен шум.

- Хубаво сте се научили да говорите - отбеляза човекът, отново приглади косата си, която започна да приема обичайната си форма. - Казвам се Кънчо Енчев, инженер-специалист.

- Тъкмо се чудех имате ли имена тука - засмя се гостенката. - Моето име е Миела Ла, правя цветопади. – Тук тя отново се посъветва с колана си и отново разясни: - Създавам водопади от цветове.

- Приятно ми е да се запознаем, Миела Ла - Кънчо се почувства невероятно приятно в компанията на това създание. Свиквайки с цвета, вече мислеше за нея, че е най-красивата жена, която е виждал. Веднага забрави за чудовището, което навярно вече хъркаше гръмко няколко етажа под тях.

- И така, Кънчо Енчев - усмихна се мило Миела. - Да поговорим за вашето послание.

- Е, то аз, как да ви кажа - един вид, не вярвах някога да бъде уловено - призна си землянинът. Малко се засрами, защото беше изпратил едни откровени, но доста идиотски думи към звездите.

- “До онези, които разкодират това съобщение - започна да повтаря Миела Ла наизуст. - Надявам се вашата цивилизация да е напреднала достатъчно, за да може да ме разбере и спаси. Аз съм тук като изгнаник. Чувствам се на самотен остров и отвсякъде ме обгражда океан, пълен с хищни акули. Знам, че моето място не е тук и затова ви моля да ме спасите от този кошмар, който изяжда съзнанието ми и ме убива.”

Авторът на съобщението бе навел срамежливо глава. Кой да знае, че имено тази красива чуждопланетянка ще разчете краткия импулс на някакъв слаботелесен и безсилен... темерут, мрънкащ за помощ.

- Да - замисли се над думите Миела. - И сега пак долавям тъгата ви. Затова и веднага скочих в пространството. При нас, на Брилезе, е недопустимо някой да страда и да не му се помогне.

- В смисъл - ще ме отведете оттук ли? - невярващ хлъцна Кънчо.

- Ами нали това искате? - зачуди се Миела Ла, дали землянина вече не се е отказал.

- Но ще може ли? Аз съм все пак човек и никога не съм летял на разните там светлинни вълни. Няма да мога...

- Не е толкова трудно. Донесла съм и за вас един адаптор - тя подаде малко уредче и Кънчо го пое с трепереща ръка. Беше леко, но някак си ледено студено – като космическо пространство.

- А там, при вас, на Брилезе - ще мога ли да живея нормално?

- Разбира се. Нашата планета е често посещаваните от други цивилизации. Може да се каже, че е някаква страноприемница насред космоса. Идват и си отиват. Други остават и си живеят спокойно. Състава на планетата ни е същия като на вашата, само дето вие имате един доста нездрав външен вид, но на Брилезе ще придобиете бързо цвят – обещаха му очите ѝ с преливащите дъги в тях.

Кънчо Енчев мълчеше и обмисляше. Такава възможност едва ли ще се появи втори път. Стана и бутна стола си назад решително.

- Какво пък - да става каквото ще. Идвам, само да отида за багажа си - и се сети, че я има Гица Тиранозавъра. Че има и син Енчо, който ще трябва да остане сам с нея. - Слушайте, Миела, не може ли да вземем и едно дете с нас?

- За какво ви е?

- Ами то е моят син и не мога да го оставя тук сам самичък. След някоя година ще изпрати същото послание и пак ще трябва да се връщаме.

- Тогава ще го вземем. Ето още един адаптор. Добре, че винаги нося няколко - каза Миела Ла и се засмя като пролетна зора.

- Обаче трябва да го вземем от едно село на тридесет и два километра от тук - извинително информира Кънчо спасителката си.

- Две секунди и сме там - успокои го тя. - Да вървим за вещите и да потегляме.

- Само един момент - рече Кънчо и бързо разглоби ТГР-то. Дългогодишната му работа стана само на чаркове и кабели, които едва ли някой щеше да може да сглоби отново, а и да можеше - нека си изпрати свое послание, на което да получи отговор.

- Там, долу, спи едно същество, което е моята жена.

- Няма страшно. В момента не може да ни види никой. Всички спят и ще спят непробудно каквото и да става - каза Миела Ла, носейки се на една педя от стъпалата. Светлината ѝ я следваше като воал и този воал я отделяше от земния свят, в който бе дошла за малко.

Кънчо взимаше по две стълби и скоро отключи вратата на апартамента си. Вътре беше необичайно тихо. Гица не ръмжеше като гладна горска мечка, дори и стария хладилник от кухнята не тракаше. Остави тези дреболии и започна да пълни големия куфар с дрехи за Енчо, няколко за себе и се замисли дали да не напише писмо до познатите къде е отишъл. Но се отказа и се обърна с куфар в ръка.

- Сега да вървим за Енчо - рече и почувства топлина в допира на синкава ръка на Миела Ла, която натисна нещо на уреда и самият Кънчо беше обвит в светлина.

Двамата изчезнаха за миг и след тях с въздишка се върна нормалното време. Стрелките на спрелите часовници се завъртяха бясно, за да наваксат времето си на спиране. Наместили се, те започнаха да отмерват механично секундите, да образуват минутите и да отчитат часовете, както винаги досега.

Гръмкото хъркане на Гица Енчева, по баща Боримечкова, отново започна и напомни на един пробудил се съсед за резачка в дърводелски цех.

Половин минута след всичко това, три тела се изстреляха в открития космос, носейки се на светлинните вълни, които бяха ускорени стократно от мегаадапторите и се насочиха към една далечна звезда, която все по-бързо се приближаваха.