Времето – едва ли нещо тежи повече от него – казваше си често Емер.
Но безтегловността, сред която попадаше извън понятието за време, беше омайваща за него. Усещането, че се носи сред нищото и че нищото се носи в него бе лекота, свобода и безплътност.
Нямаше я тежестта на тялото, което сковава душата да не може лети извън собствената си клетка от време. Нямаше ги и нуждите, заради които мисълта се превръща в котва, задържаща се в една ограничена с разбирания и понятия реалност.
Нямаше нищо друго освен личността му, намираща се някъде извън времето.
*****
Как се случваше това с него, Емер не знаеше, а и със сигурност нямаше кой да обясни като явление. Беше се родил с тази си дарба и просто живееше с нея, но без да може да сподели с никой за способността си да излезе отвъд реалността и да прогледне истински над обвивката, която я съдържаше.
Докато се носеше извън познатите му измерения, Емер разбираше все повече и повече, че те са просто миг, затворен в окръжност от време, който ги съдържа.
Хората бяха просто секунди.
В кръгът на часовника Емер живееше като на сън. Досадно му бе това непрекъснато отчитане на времето от другите. Целият свят се бе побъркал да измерва години, дни, часове и то без да знае за какво всъщност го правят. А като цяло и без да има смисъл да го правят, защото всяко трепване на стрелките беше предначертано от твореца на тази реалност.
Емер бе на тридесет според земните величини, но вече знаеше, че времето е значение, което се познава само в кръгът. Понякога казваше на познатите си, които точно и стриктно спазваха обозначените за празници дни, че Нова година може да бъде всеки един ден от цялата година. Но никой не го разбираше, може би защото никой не бе пресичал границата, която Емер прекосяваше толкова често. Отвъд нея имаше съвсем различни понятия за продължителност и те нямаха граници, нито бяха с крайност.
Отвъд всичко бе нулево безкрайни.
*****
Брегът на океана бе място, където потъваше в мигове на размисли. Приливите, отливите, тишината между тях. Емер ги оприличаваше на живота в часовника, където всеки човек цъкаше и отмерваше с всеки свой дъх пулса на личното си време, което примаше за свой живот.
Понякога реалността се размиваше пред него, навярно заради дарбата му да вижда отвъд нея. Просто така от нищото се отцеждаха образи, събития, които кацаха по околните скали и заживяваха свой си живот. Понякога за час, друг път за цял ден. А после морските птици ги прогонваха с крилете си или вятъра ги раздухваше като летни облаци.
Когато заспива съзнанието за миг проглежда в алтернативна реалност, където също така живеем – мислеше си за тези явления Емер, – и тя е паралелна на нашата, макар да сме по овободени от тази сега. В нея нещата са познати и преживени, макар и усетени по различен начин. И всеки в даден момент може би се откъсва и отива отвъд, като него, но не всеки го прави толкова често. Повечето оставаха затворени в...
- Часовник – казваше си Емер, затваряйки очи нощем, - часовник, в който се въртим като стрелки просто и само заради самото въртене.
*****
- Виждам те често тук – каза една вечер една жена, с която няколко пъти се засичаха край скалите на брега.
Емер не отговори само кимна. Двамата вървяха в една посока, вятъра бе топъл и ги съпровождаше. Небето гореше от залеза, мигът бе красив и се отбеляза по лицата им.
- И си все един такъв – усмихна се жената.
- Такъв?!
- Замислен – каза тя. – Дълбок, гледаш към невидими хоризонти и уж си тук, а сякаш виждам през теб, защото те няма.
Емер спря и погледна залеза. В очите му се разгоряха два въглена.
- Казвам се Ана.
- Емер В. – представи се и той.
А после реалността премигна и от небето се спунаха струни на сребрист дъжд, оплетени с цветовете на дъга. Бяха съвсем реални щрихи на нерелността, която ги създаде точно пред тях.
- Виждам понякога различни неща, който са невидими за другите.
- Като онези цветове ли – посочи жената струните.
- Като тях.
Емер разбра, че не само той има странната дарба.
*****
- Но не стигам далече, само тук – на Земята – разказваше му Ана. – А усещам, че има и нещо отвъд нея.
- И има и няма. Отвъд е друго. Няма ги познатите ти усещания. Няма го времето. Няма ги часовете и дните.
- Нулево безвремие – прошепна тя, разбрала нещо, до което се бе докосвала.
- Нулева безкрайност...
Емер гледаше как птиците се промушват между сребристите струни и крилете им се оцветяват в различните багри на дъгата. Беше красиво, макар и да се случваше някъде другаде.
- Ана, ние живеем в часовник, който е всичко това – той описа околността. Врмемето е всичко и нищо – то е преброено от първата до последната ни крачка. Всеки човек е вързан за часовник, в който обикаля и който неуморно тик-така.
- В кръгът му? – попита тя.
- Точно в него – потвърди Емер. – Времето е затворено в него, отчитаме го с размитите понятия на нашия живот, но той е само частица от посоката на стрелките, които се движат само и само за да се завъртят и да започнат пак отначало да въртят.
- Време... – прошепна Ана, а дъждът изчезна и залеза изтъня съвсем. Океана започна да въздиша по-тежко с вълните си срещу скалите. На небето звездите затрептяха. Тя се загледа в тях, потъна с мисли в тях, а после се върна. – Ами Вселената – и тя ли е в кръгът?
- Едно от най-старите ѝ названия значи: - „нещо, което се върти в кръг”. В този кръг, който ни е създал, който обитаваме, който си мислим, че познаваме и че е единственото понятие за всичко. Не знам какво сме и къде сме всъщност, но реалността ни не е нещо по-различно от един кратък сън за времето.
Океана замря, в тишината се долавяше трептенето на звездите.
- Значи...
- Значи, че сме в часовника и всички живеем в него. На всеки час узряваме – в първия да дишаме, на петия да мислим, на осмия да обичаме, за да можем в дванайсетия да разберем, че всичко в живота е кръг и със смъртта отново започва въртенето, раждаме се като нови секунди, но без да помним миналото от предишното завъртане.
Емер погледна също към звездите, които знаеше, че не са толкова далечни и недостижими.
- А отвъд всичко това е другото състояние, което много по-безкрайно от всяка мисъл за безкрайност – каза той и небето започна да събира в една малка точка.
Ана се заслуша в тишината, която ги заобикаляше. В тъмнината ръката ѝ потърси тази на Емер и когато я намери пръстите ѝ силно стиснаха неговите.
- Ще ме заведеш ли отвъд?
*****
Докато се носеха в нищото, мислите на Емер и Ана се сляха в една, питайки се за онова, което се губеше някъде далече, далече под тях:
- Ако дишаме, не го ли правим така, както вятъра духа, само за да се гони с вълните?
- Ако живеем, не отчитаме ли дните си просто така, както стрелките се въртят само и само за да отчитат съвсем безполезно времето?
- И ако ни има във времето, нима и времето не го има само заради нас?
- И ако сънуваме, да приемем ли, че реалността ни е само един миг на съня?
- А живота на всички е затворен в кръгът, то дали и всеки един не е затворил кръгът на всичко в себе си.
- И се събудим само за да узнаем, че сме били частица от мисълта на някой, който си е пожелал да се срещне с някой друг извън часовника - сред безкрайността...
Торнадо от светлина
Торнадо от светлина
1.
Войниците патрулираха по маршрута на Зона две образували обичайната обходна колона. Първи бе десетник Крис Хейнс, втори редник Ханс Бек и най-отзад се мъкнеше Каин Андерсън– и тримата от охранителната рота, разположена в сектретната научна база „Хотпойнт”.
Намираха се някъде из пустинята, но никой не знаеше в коя тончо пустиня е тази загадъчна и строго охранявана база. Докараха ги преди половин година с хеликоптер и ги стовариха през нощта. Задачата им е да обхождат базата отвън, стриктно спазващи маркировката между двата реда мрежеста ограда с течащо по жиците ѝ високо напрежение и ако някой се приближеше отвън, тоест откъм пустинята, можеха да стрелят и без да предупреждават.
И това беше всичко – еднообразно и скучно носене на службата. Ден след ден, дежурство след дежурство минавайки по тясната пътека. Имаше и мобилна група, която се скиташе с часове навън, обхождайки външния периметър, но тези тримата винаги бяха разпределени или в Зона две, или Зона пет.
Минутите в нощта се влачеха бавно, часовете едва се сменяха, без да бързат за никъде. Обходния маршрут на Зона две бе около километър. Тройката го изминаваше също така бавно, както е по инструкция, оглеждаше пясъчните дюни насреща, поне докъдето лъчите на прожекторите можеха да стигнат, и все така един зад друг и без да бързат стигаха крайната точка – ъгъла, свързващ Зона две със Зона РТ – зоната на радиотелескопите. Там, без да влизат в разговор с другия патрул, ако се срещнеха, се обръщаха кръгом и пак поемаха бавничко назад. И така до смяната, която щеше да е в седем нула нула.
Хейнс бе на двайсет и една, Бек на двайсет и три, а Каин само на деветнадесет. Тримата имаха едно и също прослужено време, тъй като бяха се записали в един и същи ден в Армията, но на съвсем различни места. Съдбата обаче реши да ги събере в подготвителния център, а след това ги разпредели и на една и съща служба – този важен държавен обект, където и да се намираше.
Войниците нямаха достъп до вътрешната част на базата. Служителите ѝ живееха в специални модули, отделени от казарменото помещение с поредната електрическа мрежа. Охранителите ги мяркаха като излизаха или се прибираха, но заради изричната заповед и едните и другите не си говореха, а всеки си гледаше работата. Бяха два различни свята, опрели страни една в друга.
Десетник Хейнс спря внезапно, другите замръзнаха на местата си и надигнаха дулата на дремещите си автомати. Вечното бучене на инсталациите и захранващите генератори откъм покритите с изолационни пластове халета на изследователската база се преплетоха с тихото шепнене на вятъра веещ откъм пустинята.
След като изчакаха достатъчно, за да се види или чуе нещо различно от този постоянен шумов фон, Бек подвикна към водача.
- Ей, Хейнс, какво стана?
Кристиан Хейнс се извърна и кимна към сградите.
- Нещо се промени в бученето, не го ли чухте?
И двамата поклатиха отрицателно глави, но се ослушаха отново. И отново нищо различно не чуха. От опит знаеха, че откъм лабораторните сгради и онези лъскави от слънчевите си панели халета, често долитат различни шумове, заради опитите и изследванията там.
Хейнс тръсна глава и даде знак да продължават и трите чифта крака пак затропаха по бетонната настилка на маршрута им.
2.
Беше около пет часа, когато Хейнс отново спря изненадващо и напрегнато заоглежда района. Този път обаче и другите чуха различното в надигащ се грохот, който идваше откъм сърцето на базата и определено приближаваше към тях. Войниците се спогледаха и зачакаха да видят какво ще последва, всеки притиснал до тялото оръжието си.
Дали да докладва или не, това се питаше Крис Хейнс. И какво ще каже – че чуват бумтене откъм големите халета и сержанта ще го прати по дяволите, защото е работа на учените глави каквото става зад оградата, а не тяхна. Щом не е заплаха идваща отвън, то има си хора, дето да мислят за онова, което се случва вътре. Въпреки това Хайнс откачи радиостанцията си и я поднесе към устните, изчаквайки някакъв по-специфичен развой.
Лумналата светлина ги изненада и те не можаха да реагират по никакъв начин на блясъка ѝ, който ги заля с шума си. Защото тази светлина при движението си търкаше и рушеше невидми стени с грохот, наподобяващ на буря в северно море, което се разбива с всичка сила в скалите.
Лъчът мина точно през телата им, надраска ги, заора в пясъка и образува широка бразда и се заби накъм далечната непрогледност на пустинята, като я проряза със светла ивица. И после всичко притихна и се покри от обичайните технически и механични шумове.
Хейнс пое дълбоко дъх. Бек почувства остро дразнене в носа си. Каин Андерсън се закашля, плюейки настрани светли храчки.
- Какво беше това – изплашено попита най-младият, все още кашляйки от светлината.
- Бог знае какво – изпръхтя Бек. – Хейнс, ти добре ли си?
Водача им дишаше тежко.
- Да, добре съм, но този лъч така ме стисна – на пресекулки изрече той и си пое дълбоко въздух.
- Откачена работа! – редник Андерсън изкашля и последното късче от светлината.
- Ще докладваш ли? – обади се Бек, забелязал, че десетник Хейнс все още държи радиостанцията в ръката си.
- И какво да им кажа, че ни осветиха с голям прожектор! – сопна се той, като с рязко движение закачи апарата на колана си, после придърпа ремъка на автомата и даде команда: - Хайде, заемете места и продължаваме. Каквото и да беше, вече отмина.
Другите го последваха безропотно, но и тримата поглеждаха към образуваната бразда, все още искряща, като прецениха, че до сутринта вятъра ще я затрупа с пясък и няма да има ни следа от случилото се.
Нямаше как да се видят отстрани, но групата сияеше и като че намазаните с фосфорна боя тела оставяха леко отражение във въздуха зад тях докато вървяха - сякаш минаваха през водна среда и я размътваха, а след миг-два отново възвръщаше неподвижната си прозрачност.
3.
В седем часа всички обходни групи се събраха в караулното, за да оставят снаряжението си. Новата смяна вече бе на местат им и старшите на екипи, включително и Крис Хейнс, се подписаха в книгата, че по време на дежурството е нямало произшествия.
Беше последен, взе писалката и тя странно натежа в ръцете му. После, докато стискаше с палец и показалец твърдото ѝ тяло, пръстите му минаха призрачно през пластмасовото покритие и се докоснаха. Преди да го осъзнае напълно, те отново бяха стиснали двете страни на писалката. Той гледа дълго ръката си, за която вече мислеше като за нещо чуждо и различно.
- Ще ядем ли? – извади го от вцепенението му Бек.
Кимна и тръгнаха към столовата. Главата му пак бучеше, защото последните два часа нещо започна да се случва вътре в него, да напъва да избие навън с цялата му същност, но той премълча това пред другарите си. Андерсън вече се бе наредил на опашката, гладен както винаги, бутайки празна табла пред себе си и докато се измият и подсушат я отрупа с какво ли не и им се ухили, вървейки към масата им в дъното, където тримата винаги сядаха.
Силният шум от падналата табла стресна всички закусващи. Заедно с разсипалата се храна отвсякъде се засипаха и проклятия към непохватния войник, който освен че похаби толкова ядене, накара половината да се разсънят, след като вече се готвеха да заспиват.
- Каин, дявол да те вземе, какво ти става – наведе се Бек да му помогне да събере остатъците от пода.
Другите войници мърмореха и подмятаха разни обиди за схванатите му ръце.
- Тя просто се разтвори и пропадна – каза слисан Каин.
- Кое? – не разбра Бек.
- Таблата.
Хейнс мълчаливо ги подмина и седна на мястото си, мислено молейки се и неговата табла да не пропадне, защо не тя, а ръцете им преминаваха през нея. След малко и те заеха местата си. Каин преглеждаше какво се е спасило и преценяше дали да отиде и да се нареди за нови порции или не, защото случилото се можеше да се повтори, а това го плашеше.
- Нещо е станало – прошепна Хейнс, когато в столовата отново зацари обичайното жужене и потракване между хранещите се.
- Какво?
Ханс Бек все още не бе усетил промяната, защото след обливането със светлина, освен лекия сърбеж по тялото, нищо друго не го притесни и явленията с другарите му бяха странни.
Десетник Хейнс не отговори, а гледаше към вилицата, за която бе посегнал да вземе. Предчувставше как няма да успее да я вдигне, но после прецени, че точно това щеше да покаже на Бек и какво е станало. Той я подхвана и пръстите му свободно преминаха през металната дръжка, все едно направена от прах.
- Видя ли?
Този път Бек беше видял.
Каин Андерсън мълчеше и гледаше обидено света. Щеше да си остане гладен, като няма с какво да загребе от храната. И неговите пръсти не можеха да задържат твърдата субстанция на прибора, а и в неговото съзнание започна да бучи онзи странен подтик съзнанието му да се излее навън.
Останаха последни в столовата, не бързаха да стават. Когато и последния от нощната смяна си отиде, те обсъдиха какво да правят с възникналата ситуация - дали да отидат направо при лейтенанта и да му докладват, или директно при лекаря, за да ги прегледа. Или просто да се правят, че нищо не се е случило.
- Но се е! – обади се Каин, бавно проверяващ кое може да задържи и кое не. Успяваше с някои храни, а с други не. Ръцете му все така призрачно преминаваха през тях. – Случило се е и още как. Ще умрем ли, Бек?
- Яж там и мълчи! – отряза го Бек, потънал в размисъл и прехвърляше през ръцете си късче хляб, вилица, чаша, чиния, кутия сок, повдигаше и спускаше таблата. Беше странно, при него нямаше никакви аномалии и ръцете му служеха вярно и неизменно.
И точно когато си помисли, че все пак е късметлия, усети силно бръмчене, което след като се огледа разбра, че не го чува само той. Шумът се усили и завибрира в главите и на тримата, но само неговото тяло извършваше поне стотина трепета в минута. Започна да се нагрява, а с това и да излъчва светлина когато импулсите достигнаха няколкостотин в минута.
Преди другите да успеят да го уловят, Бек изчезна и се озова насред пустинята. Съвсем сам и безкрайно объркан.
В столовата Хейнс и Каин все още гледаха към стола, където бе седял редник Ханс Бек, после горещ полъх премина през мислите им и те забравиха за него. Станаха и тръгнаха към спалното, като и двамата пропуснаха да отворят вратата, а просто така си минаха през нея, осветени безплътни и безтелесни форми на човешка проекция.
Един от готвачите видя случилото се и си обеща да не пие повече от готварското вино, с което склада разполагаше в изобилие. Минути по-късно, приготвяйки продуктите за обяда, той на няколко пъти изпуска пакети със замразени храни и докато ругаеше хлъзгавите им опаковки си даде сметка, че не ги изпуска, а те сами пропадат през ръцете му.
Малко след това започна да му се струва, че светлината, идваща от прозорците, има странен тежък вкус.
4.
Светлото петно Ханс Бек се носеше над пясъците и търсеше пътя за базата „Хотпойнт”. Поне помнеше как се казва домът му, защото изгуби повечето си спомени. Знаеше името си, знаеше, че трябва да потърси базата, но пък нямаше никаква представа къде е и какво представлява тя. Също така и за себе си не знаеше как е попаднал тук, нито какво работи. Нищо. Но вътрешен глас му нашепваше, че не му е и необходимо това знание, че когато се превърне в искра светлина, всичко това ще е излишно и за него е достатъчно само да грее свободен.
Пясъка се нагряваше и слънчевата светлина се отразяваше с милиони пъти в песъчинките. Отраженията заиграха по прокарващия си път между тях светлинен човек. Плътността му изтъняваше все повече и повече, но пък се наливаше все повече и повече със светлина и когато по едно време се опита да си спомни накъде всъщност е тръгнал, той просто се превърна в огнен пламък и вятъра го подхвърли към разпалилото се торнато от светлина, поглъщащо пясъците.
5.
Кристиан Хейнс и Каин Андерсън седяха на ръба на леглата си и мълчаха. И на двамата главите раждаха невероятни горещи мисли, приканващи ги да се разгорят свободни. В спалното помещение реалността край тях трептеше в невероятно интензивна честота. Имаше дванайсет легла, от които единайсет бяха заети. Онова с надпис „Х.Бек”, който и да беше той, оставаше все така празно.
Хейнс заподрежда куп лични вещи, за които дори не бе сигурен дали са негови. Бяха му съвсем чужди и непознати. Прочитеше името си на някои от тях, но и то започна да му е непознато. Опитваше по няколко пъти, докато призрачните му пръсти успеят да уловят поредната дреха или предмет, но все по-често те преминаваха през тях и оставяха светли белези по повърхността им. Когато се видя в походното си огледало над леглото, отражението му просто сияеше и се наливаше все повече с яркост, докато десетник Хейнс изведнъж лумна и изчезна.
Каин Андерсън започна да брои от това на Хейнс и грейванията откъм другите легла. Един по един спящите се превръщаха в малки слънца и светили спалното в онзи спектър на нажежено бяло.
Той най-накрая се предаде и усети лекотата, когато се отпусна, за да се понесе към ядрото на светлината, избуяваща в огромна топка отвън.
6.
Двама учени от „Хотпойнт” обсъждаха случилото се тази нощ и все още не знаеха дали да приемат за успешен или не този опит.
- Ти видя ли? – попита единия, казваше се Т. Зан, професор по какво ли не, с десетина дипломи на стената в кабинета му, където отпиваха малки глътки от големи димящи чаши.
- Видях – отвърна другия, казваше се Арчър, малко по-скромен откъм броя на дипломите, но също така световно светило в областа на астрофизиката.
- Странно, дали беше само онази искра светлина или сме домъкнали и нещо друго от космоса?
- Май има и нещо друго. Не трябваше да го пускаме тук, Т.Зан!
- Къде?
- Ами като цяло на Земята, а в частност в лабораторията.
- Прав си, Арчи. Май не трябваше.
Т.Зан стана и се поразходи из кабинета. Имаше голям двоен прозорец със специално излолиращо покритие, което позволяваше проникване на светлина само отвън. Той се доближи и се загледа. Когато съзнанието му осъзна вижданото, се обърна ужасен.
- Арчи, ела бързо да видиш какво става навън!
Колегата му скочи, повлиян от тревогата в гласа и надникна, но малко по- предпазливо.
Там долу беше постройката, в която живееха охраняващите ги войници. Сега тя извираше в окръжност от светлина, която бавно и методично изяждаше отвътре навън стените ѝ и всичко между тях. От височината, на която бяха астрофизиците, видяха в далечината сред пустинята как се оформя светлинно торнадо, което гладно поглъщаше милиони тонове пясък и като могъща стихия се приближаваше, помитайки със светлината си всичко на пътя му.
Учените се изплашиха, защото вече знаеха, че все пак са довели жива материя от дълбините на космоса. Онова петънце, което откриха наскоро с радиотелескопите си и което помислиха за обикновена звездна енергия, се закачи послушно за сигнала им и го последва като кротко светлинно агънце. Но щом прекъснаха подаването на буксирната енергия, не само че го последва, ами зареди със своята мощност и трансформира в собствена, която преминавайки през земните пластове на атмосферата, се разби в тяхната лаборатория и едва успяха да удържат за известно време в космоколбите си, а след това избухна в светлинен лъч с невероятна мощност и избяга свободен. А сега просто запали целият им свят.
Като дарен с брилянтен ум и досетливост, Т.Зан се досети подсъзнателно какво се случва в светлинната стихия отвън.
Значи всеки един от нас е носител на искра, която само е чакала да пламне свободна, за да се превърне света им в единно петно светлина – каза си той и грейна при докосването на колегата си.
7.
По обед слънцето грееше ярко над Земята, както е обичайно за този сезон. Около него планетите отразяваха, всяка според отдалечеността си, лъчите му, които пътуваха различно дълго из космоса за да ги достигнат. Но точно когато земните времеви мерни единици отчетоха дванайсет часа, току пред слънцето лумна още едно и го засенчи с мощността си.
Новопоявилият се огнен овал беше разумна форма на живот, съставена от безброй гладни същества, които за да заситят глада си поглъщаха и превръщаха всичката материя и субстанция по пътя си в своя светлина. За да го направят те изразходваха страшно много енергия, което ги караше да изпитват още повече глад, затова и имаха нужда от още и още храна.
Тези същества често сменяха местообитанието си, причината най-често бе, че поради нестихващият им глад изчерпваха околните ресурси от материя. Случваше се да изядат цял участък от Вселената до последното атомче и така сами се обричаха на космичен глад. Тогава между тях започваше канибализъм, в който оцеляваха само неколцина, които за да се запазят като вид накрая преминавах в етап на космична летаргия, докато се носеха из пространството в търсене на нова храна. Понякога това отнемаше стотици и хиляди цикъла, защото колкото и бързо да можеха да се придвижват и да изяждат всичко по пътя си, Вселената е огромна и на практика безкрайна, а на места съставена от абсолютното нищо, и на съществата бяха нужни дълги етапи от време за преодоляване на пространството ѝ, но знаеха, че все някъде щяха да бъдат събудени.
Както сега – този сигнал, дошъл да ги обследва и те уловиха, за да ги докара в техния свят, който им предостави невероятно количество храна. Обитаваха го биологични единици, подобни на техния вид, но закърнели до неузнаваемост в малки тела, в които държаха затворена личната си светлина. Подсъзнателно се наричаха един друг „носители на светлината” и вярваха, че произлизат точно от онзи извор, родил и дошлите от космоса. Беше странно, че не използват силата си, а я подтискат като обозначена с понятието, че е лоша. Това бе добре дошло за вече хранещите се с енергията им, защото носителите на светлината имаха много повече възможности от тях, но не знаеха как да ги използват.
При досега с тяхната светлина те се разгаряха мигновено и поглъщането ставаше светкавично - никога не се бяха размножавали толкова бързо.
8.
Докато старото слънце засрамено бледнееше пред яркостта на новата сила в тази част на Галактиката, от яркото ѝ кълбо се стрелнаха ята лъчи, които оплетоха в мрежа всички останали обекти в системата и започнаха да ги ядат. Самото слънце оставиха за десерт, а след това щяха да се понесат към следващата звезда. Вече имаха нужната енергия, за да я достигнат. А след нея и следващата - Галактиката имаше милиарди вкусни слънца.
Общия разум, който водеше светлинните същества, няколко пъти вече се бе питал какво ще правят, когато все пак изядат всичката материя във Вселената – нещо, което рано или късно щеше да се случи. И все така сам си отговаряше, че тогава ще започнат да ядат времето, което вече са опитвали, за да разнообразят менюто си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар