вторник, 7 август 2012 г.

Спомни си за утре - 2

         6.
         - Майк, колко ли мислиш, че ще струва една двуместа лодка? - попита Оунзи между две повдигания на изстудената бутилка, която навярно беше приготвил още от обед в хладилника, веднага след обаждането на Майкъл.
         Седнали бяха на верандата и се разтапяха в блаженството на мъжката непринуденост. Днешния риболов не се състоя, без предварителна уговорка бе губене на време тепърва да се приготвят за такъв, но рибната вечеря все пак имаше и я превърнаха в истинско пиршество. Оунзи имаше добър запас от замразена риба и жените им спретнаха такава вечеря, че сега стомасите им бяха заети задълго време да я смилат. Марта и Таня останаха да гледат някакъв сериал, който заявиха, че дават само в събота, така че не могат да го изпуснат за нищо на света, а те двамата се отправиха с една хладилна чанта извън къщата на хладно в двора. И в момента предпочитаха да са само двамата тук, да се наслаждават на меката вечер, да не мислят за нищо важно и да си мечтаят за дребни удоволствия.
         - Знам ли. Ако е втора ръка няма да е много – каза Майк, - не повече от една трета от цената на една нова. Защо питаш?
         - Чудя се дали да не си вземем една обща двамата и да отскачаме понякога до морето. Морския риболов, знаеш, си е истинско приключение. Ще я закачаме на моята фургонета, има отличен теглич. Става, нали?
         - Да, добре ще е - навътре в морето, само ние и огромната морска бездна - Майк се отпусна и се загледа към звездите. Нощното небе му напомни за морето. Също така безкрайно и тъмно, с пробляскващи искри между вълните му - точно както звездите сред белия воал на леките облаци.  От колко време не беше ходил там? Година? Две? Не можа да си спомни, но от напъна да го направи в главата му се появи лека болка. А от нея дойде ясната мисъл, че всъщност морето е гледал повече по телевизията, отколкото на живо. Но въпреки това мисълта му винаги следва посоката към него, сякаш някакъв вътрешен компас го насочва натам. Странно...
         - И много риба - допълни Оузи, разпръсвайки облака на съмненията.
         Отвори капака на хладилната чанта и извади две нови бутилки. Подаде едната на приятеля си, който разтърка слепоочията си, но след като я взе каза:
         - Ще се обадя да попитам в един сервиз. Мисля си, че няма да е нещо, което двама добри приятели да не можем да си позволим, а и току що се сетих, че много, много отдавна не съм ходил натам.
         - Добра идея, Майк, питай за една малка и бърза лодка, нищо повече не ни трябва. Е, за морето! - двамата се чукнаха и отпиха.
         - Оунзи, забравих да ти кажа - сети се Майк. - Днес ходих на разпродажбата у Стивънсови.
         - Да, чух за нея, но не остана време да дойда. Нещо интересно намери ли?
         - Един телефон! - тържествено каза Майк и погледна тържествуващо Оунзи. С него можеше да сподели своето щастие. Сигурно щеше да го разбере.
         - Телефон?! - не разбра обаче въодушевлението му той.
         - Стар телефон - поясни Майкъл и затвори очи за миг, извиквайки образа на скъпия апарат в мислите си. - Много стар и кой знае от коя година е. Сложих го до старото радио, имам и едно такова, и трябва да минеш някой път, за да видиш как си подхождат. Толкова приятно е усещането от миналото. От допира с него, мек като кадифено покритие. Сякаш нещата са били по-подредени тогава, как мислиш?
         - Малко стари неща могат да се намерят в днешно време - каза след известна пауза Оунзи. Вгледа се в приятеля си, който остана замечтано затворил очи, и не свали погледа си от него известно време. Сякаш искаше да види нещо различно, да долови някакъв знак за промяна в него.
         Поведението му остана невидяно за Майк, който си мислеше за откритието си в този ден. Мислите го караха да се чувства невероятно добре, свободен и безгрижен.
         Освободен, но от какво?
         - Представяш ли си, Стивънсови не си спомнят дори от кога е – отвори очи най-накрая той. Оунзи се наведе уж да вдигне нещо от пода. - Навярно е напълно неизползваем, но ще опитам да го включа в мрежата.
         - Едва ли ще може. Сега всичко е на цифрови клетки - каза Оунзи и отново се напрегна в търсене на нещо в поведението на другия мъж.
         - Но нищо не ми пречи да опитам – ухили се Майк.
         - Ще мина да видя този телефон. Може да ти помогна с нещо. Все пак съм техник - учили сме и начални телекомуникации и други неща.
         - Става, но първо ми трябва кабел с два разновидни порта, който да мога да прикрепя към мрежата. Бирата свърши ли? - остави настрана Майк празната бутилка. Хладилната чанта също бе опразнена.
         Оунзи се извини и стана и отиде в кухнята, като хвърли за последно подозрителен поглед към другия, който блажено се бе завърнал в мислите си неговото затворено късче от света, което наричаше Майкисвят.
         Може би – мислеше си той, - ще започна да колекционирам подобни неща. Ето, имам вече радиото, телефона и ако пообиколя съседите из квартала със сигурност ще се намерят още стари вещи, носещи духа на миналото. Не някакви скъпо струващи ценности, но нещо подобно – някой грамофон, бронзова закачалка за палта или някое поставено в рамка огледало. Все вещи изглеждащи днес ненужни, но запазили в себе си спомена от други времена и дни.
         А миналото беше толкова далечно и обвито в мъглата на забравата, че самия той доста трудно си спомняше нещо от него, но това в момента не беше от значение.
         От прозореца на кухнята, който гледаше към вътрешния двор на къщата, го наблюдаваше Оунзи. Беше се прикрил зад цветните пердета, облегнат на рамката и в момента вземаше някакво решение. Виждаше как Майкъл е потънал в своите мисли, навярно за онзи телефон и дори не забелязва отсъствието на домакина. Но подобни думи и мисли не трябваха да са привични за неговия приятел и съсед. Като това, че не е бил отдавна край морето. Нито подобен интерес към историята, която беше добре замаскирана в миналото на всички останали, но защо той се беше забъркал в мисли за нея? Кое ги е породило? Едва ли е споменатия телефон, нещо друго се е намесило и това не беше съвсем на място. Дали да направи нещо сега или да изчака до утре?
         Все пак, след кратък размисъл, Оунзи се появи в градината и седна на мястото си, за да продължат съботната си среща. Постави двете нови бутилки и подхвана разговора отначало.
         - Значи, ти ще се обадиш за лодката, а аз ще додам нещо и за теб, ако нямаш възможност в момента.
         - Лесна работа, само да има подходящи модели. Слушай, Оунзи, ти имаш ли екземпляр на онзи „съновник”?
         - Имам един, някъде заровен из книгите трябва да е.
         Отново вниманието се появи в погледа на домакина.
         - Не го ли четеш след някой неясен сън?
         - Понякога, ако съм запомнил съня докато се събудя. Защо?
         - Чудех се кой ли го е написал? – рече Майк. – На моят екземпляр няма нищо отбелязано, а ми е интересно кой ли е този, знаещ всички наши сънища. Не само това, но и винаги дава подходящата препоръка за тях.
         - И на моя не е написано, но според мен е общо изучавано поведение при хората по време на сън, записали са разказите на стотина души, което е явно отражение на впечетленията от будното състояни, нищо особено. Просто повтарят нещата през няколко възможности, разменяйки символите и посланията, нали знаеш как, също като хороскопите по вестниците – бързо каза Оунзи, сякаш тази тема е разисквал неведнъж и няма какво ново да се добави по нея, видно приемайки я като вид шарлантанство.
         Направиха пауза, която единия от двамата изобщо не забеляза, мислейки за толкова много различни неща, който сякаш от този момент можеше да осъзнава трезво и ясно. Но другия внимателно го наблюдаваше и реши да изясни нещо, за което пък си мислеше самия той.
         - Майк, извинявай, че те питам, но да усещаш нещо да става с теб?
         - Какво? – сепна се Майкъл.
         - В смисъл да имаш някако главоболие или нещо такова, което да те кара да изпитваш слабост или затруднение при движенията си? – поясни Оунзи. Долови недоумението в погледа на приятеля си и добави: – Имало някакъв пролетен грип и се питах дали не е стигнал в квартала.
         - А, това ли. Не, няма ми нищо, даже си мисля, че съм в отлична форма.
         - Това е добре – кимна Оунзи, после без никаква връзка попита:
         - Утре ще имате ли служба?
         - Разбира се, кога се е отменяла неделната проповед?! – този път Майкъл беше учуден на думите на Оунзи.
         - Просто питам, не сме се виждали цяла седмица и не знаех какво е станало миналата неделя – побърза да се оправдае той. – И ние ще ходим с Марта в нашата църква, после можем да се поразходим в парка зад нея.
         - Ами чудесно, аз следобеда ще съм с моя клуб на озеленителите точно в него, нали знаеш – всяка неделя се събираме, за да засеем няколко нови дръвчета. Тази седмица сме там. Мини да ни видиш, а ако искаш и ти ще направиш някоя копка.
         - Може, всеки от нас трябва да посее нещо през живота си – съгласи се Оунзи.
         В този момент при тях дойдоха Таня и Марта. Сериалът им беше свършил и те вече бяха започнали да го обсъждат, като говореха за героите като за познати им от улицата. Защо едната била си сложила именно този тоалет, защо онази казала това, а не друго на обичания от нея мъж и така нататъка. 
         Мъжете само се погледнаха и едновремено казаха:
         - Лодка!
         И дружно се разсмяха, което остана неразбрано от жените им. Двете критично преброиха празните бутилки на масичката и поклатиха глави. Мъжете им не бяха големи любители на пиенето, така че няколко от тях в повече можеха да завъртят главите им. Но седнаха на местата си край масата на открито и се оставиха на приятния допир на майската топлина.

                                               * * * * *
         Вечерта меко се стопи в нощната тишина и улицата утихна. Живеещите на нея хора вече се приготвяха за поредната спокойна нощ в мирния и безгрижен свят, който обитаваха. Всеки от тях щеше да потъне след малко в обятията на сънищата, онези, които след това ще се опитат да разгадаят, ако са били под формата на послание.
         В дома на Майкъл Пъркинс всички вече се намираха в предверията на това състояние и вече или спяха като децата, или след малко щяха да заспиват като родителите им. Само котарака обикаляше и дебнеше за някоя смела буболечка из двора. Всъщност, не беше само той беше в движение.
         В тъмнината на гаража, странните издаващи лек пукот искрящи вълни, се появиха и започнаха да се носят отново около двата предмета от далечното минало. Интензивността им се увеличаваше все повече и повече, накрая стигайки своя връх обвиха в кълбо от светлина двата артефакта, които излъчваха от друго измерение тези вълни, набраздени от преливащи една в друга темпорални нишки. Силните вибрации разклатиха рафта, напрежението пробляскваше все по-ярко и с рязко статично пропукване, но скоро всичко се успокои и внезапно замря в един затворен миг на покой. След него светлинното кълбо се взриви, но силата му беше насочена навътре към неговия център, който погълна всеки излъчван допреди секунда фотон. И отново радиоприемника и стария телефон стояха непокътнати на местата си, само от време на време някоя синкава остатъчна искра пробягваше между тях, но все по-рядко и по-рядко. Накрая вече нищо не смущаваше покритието им, което дори не се беше нагряло от всичко станало, може би защо се случи не тук, а в друга единица на времево съществуване, която някак си се е промъкнала в сегашното състояние на реалността.
         Точно един час преди полунощ, когато от нищото се спусна познатата виолетова нишка отгоре надолу през целия същестуващ свят, навън всичко утихна и заспа.
         След този миг гаражът също потъна в обичайния си мрак и тишина, макар в него вече да се бе отворило друго място, в друго време.

         7.
         Църквата, която посещаваше семейство Перкинс, се намираше на горния край на улицата, почти на километър от дома му. В естествено образувалото се възвишение бяха излети няколко редици от стъпала, водещи до широкото предверие на входа. Пред него равномерно засетите дървета образуваха вечната шарена сянка пред храма. Тук в топлите дни вярващите присядаха за да поговорят за проповедта, за вярата им в Бога или просто за времето и други дребни неща. Отец Туин предвидливо бе поставил и няколко красиво изработени от самия него дървени маси. Често цели семейства обядваха направо тук и така в неделните дни околко църквата винаги имаше движение до късния следобед. Нещо, което радваше хората, чувстващи се на сигурно и приятно място.
         В града имаше няколко подобни храма и всеки един от тях беше отворен винаги за всеки един от жителите му, които сами решаваха кой от тях да посещават за да намерят единението си с висшата сиал, която ги е създала и бди над тях. Майкъл бе избрал този не само защото е най-близкия, но тук някога са идвали и неговите родители, оказа се и родителите на Таня. Затова тук те извършиха и всички обреди на децата им, затова идваха и в неделите, за пречистващата душите им служба, каквато течеше в момента.
         Отец Туин точно беше започнал да загрява въздуха със своето слово.
         - В днешния ден само истинската вяра в Него може да ни даде сили, за да продължим делата си - говореше свещенникът, облегнал се в привичната си поза и гледаш право в очите на онези от първите редове. – Дори и онези, които са извърнали временно глави от Неговото лице, скоро ще потърсят отново силата Му и подкрепата на Неговата десница. Същите тези, нека сега се разкаят и побързат да намерят пътя...
         Майкъл и семейството му бяха седнали в средата. Той слушаше внимателно проповедта и се стараеше да прецени дали пътят му е праведен или има някоя погрешна стъпка. Религията бе дълбоко заложена във всеки един и малко или повече хората разчитаха на нея като свой напътстващ ги съветник, към когото се обръщаха за съвет или прошка. Това съсредоточаване беше само в началото, когато потънал в общата тишина на събралите си и той каза няколкото молитви и се заслуша в проповедта, но скоро след това се разсея и непривично започна да мисли за други неща и изведнъж си спомни за едно събитие, което вече беше започнало неочаквано да занимава мислите му.
         Преди малко, идвайки насам и точно слизайки със семейството си от неговия автомобил, бе присъствал на нещо, което го впечетли силно. Недалеч от паркинга, по тротоара покрай пътното платно, както си вървеше, навярно запътил се и той към църквата, един човек изведнъж се затресе в конвулсии и гърчове и падна съвсем безпомощен. Беше някакъв непознат, Майкъл никога не го бе виждал, но забеляза, че освен него самия, сякаш другите минувачи не забелязават съсоянието на падналия. Подсъзнателно се сети, че го беше видял на идване, малко преди да свие към паркинга и нещо в затруднените движения го накара да му обърне внимание, за да не го блъсне, ако рече да пресече улицата, но почти веднага го задмина с колата. Понечи да посочи ставащото на Таня, която също нищо не бе видяла, заета с децата, и да отиде да помогне с нещо на човека, но в този момент от някъде се появи голям тъмен микробус и от него изкочиха няколко души. Явно някой, въпреки привидното безразличие, с което хората подминаваха страдащия, се беше обадил за помощ и изненадващо бързо тя дойде. Санитарите бързо и с уверени действия поставиха някакви системи на пострадалия и го качиха в буса. Миг след това изчезнаха в общото движение, което дори и не забеляза станалото. Така и премълча пред жена си за тази случка, а и сякаш нещо накара мислите му насила да я забравят допреди малко, когато ненадейно тя изплува в мислите му.
         - Колко от нас се правят на слепци, искат да потърсят друг път, който да нарекат правилен! Да обърнат гръб на Онзи, който се грижи за телата им, за това мислите им да са винаги подредени и денят да се сменя от нощта. Самозалъгващи се изгубени души, на който ние трябва да подадем ръка и върнем отново към светлината, която... – продължаваше да говори преподобния Туин на застиналите във внимание слушатели.
         Майкъл не беше виждал такива санитари друг път. Не бяха с обичайните бели или зелени дрехи, каквито кой знае защо мислеше, че би трябвало да носят. Тези имаха сини униформи с някаква емблема, щампована на гърба, която беше преплетена окръжност и непознати символи около число седем или поне така му се стори от разстоянието, от което бе наблюдавал. Усети се, че само на него е направило впечетление случилото се и никой друг даже не го е забелязал. А и всичко стана прекалено бързо, за да може да се види – прецени той, - затова и навярно хората просто си вървяха по пътя без да реагират. Но все пак човек да падне в страдание и всички да го подминават, едва ли може да се нарече разсеяност от тяхна страна.
         Какво безсърдечие – си помисли, докато влизаха с жена му в храма. Докъде се е стигнало, че никой да не те види, ако паднеш безпомощен. И то точно пред този храма, в който нали точно за това се говори в неделните проповеди, а явно никой не го и чува. Но едва стъпил на стълбите забрави за видяното и се заговори с познатите си.
         А сега имаше време отново да разшмишлява, въпреки усещането, че за първи път по време на службата отклонява вниманието си от нея и мисли за странични неща. И колко странно отново беше появило всичко в съзнанието му, прикрито от тъмна завеса за малко и после пак открито за мислите му. Наистина необичайно усещане – си каза той.
         Но странните събития не бяха свършили за Майкъл Перкинс, който изведнъж разбра, че всички останали са заприличали на вкаменени статуи, които просто са зяпнали към амвона на отец Туин. Разбра и това, че паството не гледаше своя пастор, а просто бе изцъклило очи в онова излъчване зад него, което току що се появи със силно присъствие.
         Малко след началото на проповедта, както винаги, изпод земята се понесоха тихите църковни хорове. Заедно с тях засвети и голямото пано зад фигурата на Спасителя, придавайки му обвит в божествена светлина вид. Обичайното лъчение плавно се плъзна от обърнатите с дланите към аудиторията ръце и мека плътна мъгла обля присъстващите. Докоснати от нея всички останаха неподвижни на местата си. В същото положение замръзна и пастора, секнал потока от слова, облегнал се тежко напред с вдигната за призив ръка. Само ангелските гласове и небесния хор продължиха да се носят в потъналата в плашеща тишина зала. Майкъл понечи да се огледа, но непознат вътрешен глас на разума му нареди да не мърда и той бързо прецени, че всяко отличаване от каменното стадо ще му донесе неприятности.
         Неприятности ли?! – удиви се сам на мисълта. От кога в църковната служба може да има такава, не е ли тук най-сигурното място срещу тях? Но все пак остана неподвижен. Което беше и правилното решение в момента.
         Лъчението се усилваше все повече и повече, връхната му точка наподоби на силната светлина от слънцето, гледано продължително време с голо око. Майкъл издържа на болката и появилия се рефлекс да затвори очи. Просто знаеше, че другите са останали безчувствени на светлината, която беше насочена не към зрението, а към нещо друго в тях, което я улови, възприе и сякаш зареди непознати части в телата им. Той усети силен натиск върху себе си, който би трябвало да може да проникне в него, но биваше отблъскван от някаква отрицателна сила, обвила го като невидим слой на втора кожа.
         Какво е това?! – се запита ужасен той, но само миг след това отведнъж всичко изчезна, натиска проникна в него и гласът на отец Туин се извиси отново в призивите му. Майкъл премигна объркано няколко пъти и сега вече плахо се огледа, никой не се чувстваше така зле като него – внимателно слушащи вярващи, някои кимащи в съгласие с думите на проповедта. Никакъв спомен от силна светлина, нито от вцепеняваща ги неподвижност. Усещането от станалото, не можеше да раздели времето на повече от продължило секунда-две замръзване на хода му. И само той беше усетил и видял това затваряне на потока от време.
         Никой друг ли? – завъртя очи из редовете, но единствения видял беше той. Или просто съм задрямал за секунда? – опита се да предположи Майкъл и погледна насреща към ръкомахащия отец Туин.
         - Честни ли сме в себе си? Имаме ли чистота в мислите си? Не крием ли нещо там? – нареждаше той, с осъдително насочен пръст към всички присъстващи.
         Но неочаквано в спомените му се завъртяха серия от неделни проповеди.  
         Никога досега не бе усещал ставащото, което винаги започваше с хоралите и лъчението зад символичната фигура. Но този път сякаш Майкъл почувства промяната и краткото ярко облъчване. Не много ясно, но някак си, беше доловил допира на онази плътна енергия, която ги бе обляла. И сякаш времето бе спряло за всички човешки единици в залата, за да може някаква по-висша сила да пренареди мислите им. После всичко незабелязано и безболезно се прекратяваше.
         Силна болка преряза съзнанието на спомнилия си тези неделни дни. Мислите му се огънаха, сякаш разблъквани от някой друг, болката се нажежи и с мощна експлозия се взриви в ярко лъчение.
         В този момент Майкъл Перкинс се осъзна на своето място в църквата, до него седяха Таня, Мая и Тед. Той беше сложил ръцете си на коленете, силно стиснали Светата книга и не можеше да разбере колко време е минало от началото. Опита се да си спомни какво се е случило в онази пауза, която се появи в съзнанието му при този опит да определи кое време е, но не успя. Накрая реши, че е задрямал за секунда и заради това е пропуснал част от проповедта и е сънувал нещо неясно, което нито разбра какво е, нито пък защо се е появило посред бял ден. Само се сети, че тази нощ не беше сънувал, но се съсредоточи веднага в призивите отсреща, които отец Туин обичайно отправяше към края на проповедите си.
         Огромното лъчисто петно беше обвило в светла окръжност кръста и застаналия пред него пастор. Майкъл харесваше тази симетрия на светлина и символи, както и силните думи на свещеника. Продължи да слуша последните слова, като отговаряше в хор с другите на въпросите на пастора. Малко след това, проповедта свърши и хората изпяха с балгодарност към висшата сила над тях посочения им псалм от Светата книга, която всеки държеше в ръце. Станали на крака те отвориха чрез устите и гласовете си сърцата си към всевишния и неговата милост. С това неделната проповед завърши и всички минаха да стиснат ръката на добрия пастор Туин, както и изкажат одобрението си от думите му, които със сигурност са попаднали прави в целта – обявиха всички единодушно, малко по-късно.
         Общи приказки, както всяка неделя, но бяха част от ритуала. Майкъл вървеше след жена си и децата и последен се сбогува с изпратилия го любезно служител на този храм.
         - Благодаря ти, Майкъл, че даде от времето си и днес – топло се усмихваше той.
         - Беше наистина отлична проповедта – каза Майкъл и отстъпи на следващия от вярващите, който искаше да стисне ръката на пастора им.
         Когато се озоваха вън, странно откъде се беше появил Оунзи и го чакаше насред двора. Майк едва успя да каже благодарствени думи на отец Туин и Оунзи веднага го помъкна настрани, кимайки с крива усмивка на Таня, която се беше заговорила с няколко жени, но също учудена от появата му тук.
         - Оунзи! Какво става? - Майкъл бе повече от изненадан. Знаеше, че Оунзи и жена му ходят в една друга църква, в другия край на градчето и там службите почваха по-късно, значи точно в този момент трябваше да тече, а да я напуснеш по средата ѝ е напълно немислимо.
         В неделните дни всички ходеха задължително и без изключение църква, но какво правеше приятелят му тук? – се запита, но го последва покорно.
         - Виж - започна той приглушено, - нещо в колата взе да стърже. Ти разбираш повече от мен, аз съм в друга област специалист. Моля те да я погледнеш, става ли?
         - И затова дойде чак до тук?!
         Тази молба се стори странна на Майкъл.
         - Точно сега се случи. На отиване към нашата църква, едвам успях да оставя Марта - обясняваше Оунзи, докато мъкнеше Майкъл надолу по стъпалата. - Нали знаеш, че колата е нова и не искам да се развали. А и ти разбираш повече от двигатели, нали така?
         Майкъл не знаеше приятеля му да има нова кола. Дори сега като се замисли, не бе знаел дори, че има и автомобил. Или май имаше? Но не беше ли нещо от рода на лекотоварен пикап? Възможно е някак си да е убегнала тази подробност, но може ли да се познават от толкова време и да не знае за нея. Но всъщност винаги бяха ходили с неговата където и да е - сети се, което го подсети, че всъщност Оунзи работеше нещо свързано с техниката, а Майкъл бе обикновен служител в проектантска кантора и далече от каквито и да е двигатели и мотори. Но от друга страна Оунзи знаеше, че хобито му е да поправя развалени домашни уреди и да сглобява разни машинки. Може би това да го е накарало да си помисли, че именно проектанта е по-способен от него – кой знае?
         - Това ли е? - посочи той червена двуместа машина. Наистина изглеждаше нова, навярно скромния Оунзи не е искал да се хвали с нея, затова и е премълчал – реши Майк и се приближи до предницата на колата.
         - Да. Виж там, двигателя ли е, нещо друго ли е, трябва да има пристъргване като от метал в метал – докато говореше, Оунзи отвори капака, после седна зад волана и запали. Другия се надвеси и опита да намери някаква явна повреда или страничен шум сред десетките компоненти пред него.
         Скрит от капака и волана, Оунзи извади два уреда с дълги сензорни антени и ги насочи към Майкъл, като включваше един или друг бутон от уредите. На екрани се изписаха някакви стойности, идващи от получената информация, която бе уловена от антените. Оунзи доволен ги прочете, дезактивира сензорите, които се прибраха навътре в кутиите и скри апаратите под седалката. Беше извършил всичко за по-малко от минута. Измъкна се от колата и застана до надвеселия се Майкъл.
         - Е, има ли нещо? – загрижено попита той.
         - Оунзи, нищо не намирам - каза Майкъл, който проверяваше връзките между отделните части. Освен шумът на отлично работещите помежду си механизми, не можа да долови нищо обезпокоително. За него всичко беше в нормално състояние. Каза го и на притеснения собственик.
         - Може и да ми се е сторило – каза Оунзи и потупа автомобила, вече видимо успокоен. - Извинявай, нали знаеш как е с новите коли - засмя се малко пресилено и свали капака, внимателно пристискайки го до мястото му.
         - Няма нищо. И аз бях така, когато моята беше нова - вдигна ръце Майкъл. - Кой знае дали ще мога някога пак да имам нов автомобил, при тия цени на пазара.
         - Виж, аз ще тръгвам. Марта ме чака да я прибера. – Оунзи изведнъж се разбърза, давайки вид, че е доволен от изхода на евентуалния проблем с двигателя. Стисна ръката на Майкъл и добави: - Неделя е все пак. После мога да мина да видя как върви залесяването в парака. Благодаря ти за помощта и приятен ден! – пожела той, качи се и махна през прозореца, направи остър завой и изчезна към влизащата в квартала улица, която красиво беше покрита от свода на раззеленилите се широколистни дървета над нея.
         Майкъл остана така известно време. Нищо не разбра от станалото. Появата на приятеля му, явно измислената повреда на колата, след това внезапното изчезване. Почувства се безполезен и ненужен никому, затова побърза да се качи отново при жена си и децата, които вече го очакваха на една от масите с подредени какви ли не ястия на шарената покривка.
         - Какво искаше Оунзи? – прошепна му Таня.
         - Нищо, сторило му се е, че колата се повредила.
         - И заради това е дошъл? Хората кой знае какво ли са си помислили – поклати глава тя и седна до Мая, която вече беше започнала да пълни чинията си с някакъв сладкиш.
         Майкъл не отговори, можеше ли да обясни прекъсването на неделната церомония в двора на църквата им. Затова просто бутна Тед да се помести малко и се настани до него, като огледа предложените деликатеси, чудейки се кой да си избере.
         Скоро двамата родители потънаха в разговор с другите хора - въпреки че Таня го изгледа още един-два пъти, - които бяха решили също да обядват на открито в градинката под приятната шарена сянка. Също една от традициите на слънчевия ден, споделена между общността на вярващите.

                                               * * * * *
         Неделния следобед премина в обичайното събиране на озеленителния клуб, в който дейно участваше и Майкъл. Днес го придружи само синът му Тед, а Таня и Мая останаха у дома. Обикновено десетината членове водеха и семействата си и имаше недели, в които се събираха повече от двадесет души, всеки нарамил разсадни клонки или лопати. Според родителите беше добре децата им да свикват - веднъж с грижата за природата и втори път с навика да работят. Едва ли някой искаше синът му да се превърне в готован и ленивец, живеещ от отпусканите общински помощи, вместо да намери своето място в работещия свят и да не тежи на останалите с мързела си.
         Днес повечето от членовете бяха в пълен семеен състав и двайсетина души разкопаваха по предварително разчертания план дупки за засяване. Тазгодишния избран да представи клуба пред обществеността Нийл Колинс ентусиазирано разпределяше групите за работа и разнасяше, подпомаган от неговите двама сина, двуметровите брястови дръвчета със завити в черни найлони корени. Поставяха ги внимателно във вече изкопаните дупки и старателно ги запълваха с меката пръст.
         Майкъл на няколко пъти се огледа за Оунзи, но до края на работния следобед той не се появи. Сигурно са отишли някъде с Марта – реши той, - навярно към скалистите възвишения извън града. Колко жалко, че нямат деца и сякаш това ги отблъсква от общите събирания на другите семейства. Макар и да не вярваше някой от тук присъстващите да си мисли нещо лошо за който и да е, още по-малко за една бездетна семейна двойка. Но въпреки това Оунзи и Марта често изчезваха за по цял ден, оправдавайки се, че са ходили да се катерят по скалите – хобито им в почивните дни, а то не беше сред масовите спортове и затова обикновено се катереха само по двойки. Все пак Оунзи често беше идвал и помагал на Майкъл и другите да продрязват храстите или да окопават вече укрепилите се миналогодишни дървета, ей така, без да има желание да се записва като активен член. Но явно не и днес.
         Когато дузините нови брястове бяха засети и образуваха симетрично нареден квадрат в празното до момента място насред огромния градски парк, дружината от озеленители се отправи на традиционното си посещение в близката сладкарница, вече изкарала масите си на открито. Тук Майкъл и Тед стояха почти до седем часа вечерта и след това под призивите на най-активния днес Нийл, който напомняше, че следващия път ще ходят да подрязват тръстиката покрай реката, баща и син поеха към дома си.
         Неделните дни бяха едни от любимите на Майкъл, тогава хората ходеха на църква, слушаха думите за доброта и разбиране между тях и всеки си правеше собствена равносметка дали е бил добър през изминалата седмица. После събиранията на клубовете по интереси – повечето от работещите през семицата си намираха развлечения, които биваха и полезни, и занимателни. Обикновено жените им, занимаващи се с домакинството и децата, имаха свои си дни по средата на роботните. Така и те водеха своя социален живот, но без да липсват на общите семейни събирания събирания в двата почивни дни.
         Да, хубаво е подреден живота – късно вечерта си мислеше той, докато насилваше съзнанието си да се изключи и заспи. – По-добре от това едва ли би могло и да бъде в днешно време. Имаме всичко нужно, никой не е изразявал недоволство или протести срещу течението, което ни носи в ежедневието. Харесва ми така да живея, какво повече да искам – каза си и отвори набързо едно око, за да види, че Таня вече беше заспала.
         Какво ли ще сънувам тази нощ? – запита се Майкъл, като не можа дори да си спомни последния си сън. Но каквото и да е, ако го запомни, на сутринта ще прочете разяснението му в „съновника”. Понеже познаваше всеки сън го правеше още по-интересен.
         Имаме си две книги – Светата на църквата и „Съновника”. И в двете можеш да намериш отговори на всички въпроси появили се насън или наяве. Наистина, как балансират ежедневието едната отваряща сърцето към положителната сила, която ни е създала, а другата обясняваща всичко случващо се в света на подсъзнанието ни – размишляваше той, успокоявайки дишането си и вече почти докосвайки бреговете точно на този подсъзнателен свят.
         Когато във въздуха се появи обичайната нишка час преди полунощ, заспиващия се сети, че днес не е влизал в гаража, за да се порадва на чифта стари спомени, които вече притежаваше от вчера. Но виолетовата искра спря всички негови мисли и съзнанието му потъна в дълбок сън.

         8.
         Работната седмица беше вече започнала, когато на втория ѝ ден, Майкъл се върна в дома си, както винаги малко след пет и паркира колата на обичайното място до порталът на оградата и си напомни, че е вече време тя да бъде боядисана. Зелената боя на места се лющеше и нямаше да е лошо скоро да я изстърже, а след това да я покрие с нова. Взе чантата с търговската марка на железарския магазин, през който беше минал на връщане, което го подсети, че там видя от онези кутии по десет килограма боя – от новата марка, която производителите ѝ обещаваха, че издържа двойно повече от другите. Може да вземе утре от нея две-три кутии и в събота сутринта да впрегне Тед да му помага в махането на стария пласт, а следобеда сам да положи новия.
         Ето – каза си, - вече имам и занимание за целия съботен ден. Почовърка с пръст едно петно от напукана боя, което се обели и си обеща задължително в края на седмицата да поднови външния вид на дървената ограда около дома му. Заобиколи фасадата на къщата и мина през задното дворче, за да влезне направо в кухнята. Посрещнаха го шумът от винаги работещето радио, което, както обикновено, предаваше предаване на живо на местния радиоканал и вечно гладния котарак, който вдигна глава към шумолящата торба, която този път не съдържаше никаква храна, а само няколко асортимента за ръчна работа.
         - Какво? – Скити измяука жално. - Оставили са те без храна,  нали? Някой ден и аз ще ги оставя – обеща човека и се наведе, за да погали между ушите животното. То замърка, знаейки, че сега ще получи своята котешка консерва от благодетелния си стопанин.
         С високо вдигната опашка зачака до своята купичка докато Майкъл отваряше една от котешките консерви и само след секунди вече лапаше лакомо дребни късчета месо.
         Да - каза си Майк, загледал се в него, - ето една щастлива душа, която за миг поне е щастлива, пък било и заради това, че просто е нахранена.
         След миг обаче забрави за всичко друго и взе найлоновата торбичка, прекрачи котарака и реши, че трябва да побърза, ако иска да отиде в гаража. Имаше малко време преди да се върнат останалите. Тед бе казал, че днес е на кино. Мая щеше да учи при някаква съученичка до вечерта. Таня както винаги се мотаеше по магазините на търговския център с приятелки – нали това беше техния клуб по интереси. А той искаше да довърши онази дървена поставка за телефона, която започна предния ден и изписа с пирографирани фигури. Днес ще я покрие със състаряващ лак и така ще ѝ се придаде малко по-автентичен вид, който да се върже със самия апарат, както и радиото отгоре. Мислеше да лакира и самата етажерка, която вчера разчисти от всичко друго и скоро щеше да запълни с още старинни артефакти. Вече се беше решил да се отдаде на тази си страст и да събира старинни предмети и уреди.
         Минавайки край календара в кунята видя датата под репродукцията на някаква картина - седемнадесети май, вторник. Спря се и се замисли. Този ден не беше ли вече минал?
         Миналата седмица не беше ли седемнадесети или...не?
         Обзе го неприятното чувство на реалност, останала забулена в тъмна загадка. Побърза да отиде до всекидневната и погледна вестника, който беше получил тази сутрин. Засмя се нервно и го захвърли настрани. Просто му се струваше, че този ден вече е бил, но навярно си мисли за миналия месец. Нали всеки месец има числото седемнадесет, така че априлския седемнадесети с нещо е останал в мислите му, макар вече да не помнеше с какво. Сега е май, така че няма какво повече да се чуди.
         Понесъл рекламната торбичка с материалите тръгна най-накрая към гаража и затвори плътно вратата към кухнята, за да не чува звукът от гърмящото радио, под което остана само облизващия вече дъното на купичката си Скити.
         Приятната тишина веднага го обгърна, заедно с успокояващия полумрак миг след като прекрачи в неговия личен свят. Той побърза да запали висящата от тавана настолната лампа, после включи своето радио и спокойната мелодия се плъзна из натрупаните с години предмети, които все не се решаваше да изхвърли.
         Тук беше Майкисвета и правилата бяха такива, каквито самия Майк определяше – си каза, докато вадеше купените преди малко неща. Децата не можеха да му шумят с техните съвремени течения от музиката, нито Таня с нейните сапунени сериали. Те дори не идваха никога тук, спазвайки правилото, че в гаража никой не влиза. Никой, освен Майкъл. Понякога, затворен в него, имаше чувство, че се намира в друг свят, далечен, скрит и различен от всичко онова навън. И в този друг свят сякаш времето спираше за всичко друго, освен за неговите занимания, носещи му толкова приятни усещания. Тях приемаше за много повече смислени и значими от всичко друго, което правеше отвън в живота.
         Огледа и прокара пръст по орнаментите, изписани в извити мотиви от пирографа. Бяха станали симетрични и интересни. Приличаха на вълни, но и на птици, гледани в далечината. Бяха му хрумнали неочаквано вчера, когато сглобяваше тънките букови плоскости, който се превърнаха в красива поставка. Съединяващото лепило беше засъхнало и вече можеше да се направи последната обработка, преди я обяви за готова. Извади една от новите четки с меки косми, отвори и приготви кутията с лак – замириса приятно на химикали. Набута празната торбичка в топката с десетки други като нея и започна да нанася слоевете внимателно и равномерно.
         Радиото тихо звучеше на онази станция, която обичаше да слуша и която навярно трудно би се уловила с новите самонастройващи се апарати - спокойна музика и много рядко се включваше някой, за да съобщи колко е часът или да обяви следващия изпълнител. Майкъл работеше със старание, което се равняваше на удоволствието от самата работа. Кутията ставаше хубава. Ще си пасне с телефона – мислеше си той, докато внимаваше да не остават неравни следи от лака. Тази вечер ще я остави да изсъхне и утре вече ще е готова да го сложи на нея. Беше се постарал да е в тоновете и на стария радиоапарат – потъмняло дървено покритие, което някога са правели ръчно, така както самия той сега правеше тази поставка. Майкъл ценеше подобни неща – ръчно изработени вещи, уловили част от ръката и душата на майстора, който ги е сътворил. Нали това казваше често и самия отец Туин – че сме направени от самата божия ръка и той ни е вдъхнал началото от неговия си живот. Така всеки от нас носи частица от божието сътворение и дихание. Същото е и със създаването на ръка предмети – беше убеден той. Може би затова и обичаше да поправя ралични уреди, серийно произведени от машини, лишени от първичната твърдост, която да им е дадена от твореца. Тях приемаше като ранени същества и сякаш той им вдъхваше нова искра живот със своите ръце.
         Резкия звън на телефона го стресна и той изпусна четката, звукът го накара да избута стола си назад панически. Втори звън прозвуча и се заби в главата му като набиващо се със сила ехо, удължилено с няколко секунди. Той скочи на крака и стисна главата си, понесла удара на ехото. Все още кънтеше, когато с грохот се стовари третия, който изобщо не спря, а нервно и непрестанно продължи да звъни в малкото помещение. Звукът се пръсна навсякъде из главата му и започна да дълбае в нейните кухини. Всичко пред очите му се сля в едно и се размаза в мъгливо петно. Стените се разтекоха и се изгубиха цветовете на десетките вещи, наредени по тях. Съзнанието сякаш се изключи и прекъсна връзката си с нервните рецептори на мозъка, като  единствено остана само един сив цвят на нищото, което го заобикаляше и той стоеше по средата му като изсъхнал клон.
         Неподвижноста продължи не повече от минута, след което тялото на Майкъл Перкинс започна да се тресе конвулсивно, но той вече не можеше да го осъзнае. Същността му бе заета с ревът на звъненето в главата му, който сякаш разбиваше някакви пластове в съзнанието му. Като че огромен пневматичен къртач снемаше слоеве от бетон, които са държали затворено нещо скрито. Усещаше как този звън громи стени, дебели и здрави стени, които бяха неговото Аз. С трясък се отпорваха подпори и рухваха от силата на звука, така както се свличаха ледниците от огромните айсберги, поглъщани от океана.
         Звънът продължаваше.
         И падаха нови прегради, още стени и  снопове от подпори, част от ограждащия затвор на Аз-ът му. Мислите на тресящия се човек изпълзяваха и преминаваха през отломките на руините от преградата и неосъзнали, че са били задържани досега се понасяха свободни, макар и доста объркани. Тепърва трябваха да се учат да виждат, да чуват и да разбират толкова много неща.
         И всичко изчезна изведнъж – и болката, и рушащото звънене. Настана тишина, Майкъл просълзен премигна и се огледа. Главата му още кънтеше, но не така болезнено както до преди малко. Стоеше като изтукан пред работната си маса и се опитваше да разбере какво се беше случило всъщност.
         Телефона не звънеше в момента, а нали това чу. Нима му се е сторило? И изобщо, как е възможно да позвъни, нали не е свързан с мрежата? Може би нещо не е наред в главата му? Или изпаренията от този лак да са го замаяли и предизвикали някаква халюционация? Да, навярно това ще да е. Подуши въздуха и долови непрятния вкус на химикалите, които се съдържаха в отворената кутия. Беше чувал, че някои от тях са силно токсични, но защо никой не упоменаваше да се ползват маски? Или просто той не е прочел правилно указанията за работа с продукта?
         Трябва да затвори веднага кутията – каза си уплашения човек, който направи крачка към масата и върна стола до нея в същото време. Направи го, внимателно провери дали капачката е добре запушила отвора и сложи кутията настрани и седна малко да се осъзнае. Отпи от бутилкта с вода, която винаги държеше наблизо. Сипа си малко в шепата и прокара влажната си длан по побелялото лице. Започна да диша равномерно, установявайки, че опасното е преминало и навярно е получил лек пристъп на задушаване, породен от реацията между въздуха и токсините на лака.
         Въпреки че такова усещане не бе изпитвал никога досега. Беше много страшно, но от друга страна и много... олекотяващо! Разтресе глава и я почувства наистина по-лека. Какво приятно  усещане. Нямаше никаква тежест, каквато беше осъзнал, че е имало преди, нито подтискащата преса над мислите му до този момент. Не му е ясно какво ставаше, но сякаш сега проглеждаше ясно, след дълго време взиране в мъгла. И му се струваше, че може да мисли свободно и разбиращо за всичко – абсолютно всичко! А само до преди малко е имало толкова много неща, останали невидяни и невъзможни за осмисляне.
         Колко странно усещане – сякаш някой е крил от мен толкова много истини и сега вече мога сам да ги видя и разбера.
         В този момент телефона отново иззвъня и сепна Майкъл. Този път нищо в звъненето не обезпокои съзнанието му и той можа да чуе ясно повторното позвъняване. Нищо необичайно – помисли си, обърнал се по посока на идващия шум. Просто един стар телефон си звънеше. Отново и отново.
         Стана и отиде до него. Вярно, звънеше – не така пронизително, както преди малко, а равномерно и на равни интервали. Как и защо, оставаше пълна загадка. Той проследи кабелът, който откри, че не висеше прекъснат, а се скрива някъде отзад зад рафта и явно е свързан с друг проводник. Не можа да си спомни как преди няколко дни, когато бе поставил апарата на това място, някаква сила го накара да свърже оголената жица на телефона с проводника, който ползваше като антена на радиото. А самото радио беше замлъкнало загадъчно, но подсилваше с вълните си другия апарат. Това мъжът, който се взираше в тях, разбира се, не знаеше, но двата стари уреда бяха уловили и излъчваха стойност от времето, която нямаше как да бъде обяснена на който и да е земен език, така че нямаше как и да бъде разбрана. Но просто се случваше точно това в момента.
         Щом звъни трябва да се вдигне, явно някой иска да се обади - реши намиращия за нормално един телефон да звъни. Бавно посегна към слушалката и много внимателно я вдигна. Доближи я предпазливо до ухото си и се заслуша. Чуваше се някакъв зловещ вой на нещо, което досега не беше чувал, но се опита да разпознае.
         Аларма? Или може би сирена? Каквото и да бе, то пронизително виеше и някъде иззад нея се долавше тътена на тежък грохот.
         - Ало! – произнесе тихо той, като гласът му потъна във воят отсреща. – Има ли някой там?
         Ясно се различи как някой притича покрай микрофона от другата страна.
         - Ей! Има ли някой там? – повтори Майкъл, този път малко по-силно.
         - Има – прошепна задъхано женски глас.
         - Какво става? Чувам разни неща...
         - Те ни нападнаха, съвсем неочаквано за всички – прекъсна го жената, гласът ѝ издаваше силна уплаха, ужас, който знаеш, че трябва скоро да изтърпиш. – Навлезли са в цялото селище. Няма кой да ги спре.
         - Кой ви е нападнал?
         - Силите на врага. При вас има ли танкове? Ами от „паяците”? Ами от онези бактерии? – бързо изрече тя, но се закашля.
         - Ало, къде сте и какви са тези грохот и вой там? – не разбра нищо от казаното Майкъл.
         - Живея в малко градче, близо до подножието на планините, знаете ли го? Има невероятни масиви гори... имаше – жената направи пауза и после добави: - Авиацията им хвърли в началото нещо запалително и ги изгори, а сега пускат от ужасните бомби, които пръскат от онези... видиоизменящите бактерии. Никой не знае какво ще ни се случи, но децата започват да се деформират. Самир, големият ми син изчезна преди три дни, когато започна всичко. Никой нищо не знае, много хора просто побягнаха, когато се появиха първите самолети и пуснаха огнените бомби...
         Гласът секна насред думата, чу се как пое дъх и го задържа, навярно ослушвайки се. Силен трясък и нещо се срути. Жената извика:
         - „Паяците” са в къщата! – слушалката беше грубо захвърлена и изтрополя на пода, но продължи да улавя ставащото в близост до нея.
         Трясна се врата, по-скоро беше изкъртена и се разнесе един ужасен, изпълнен със страх писък, който прониза микрофона, но секна при рязкото прекъсване на връзката. След това не се чу нищо повече. Нито сигнал, нито дори обичайното статично пукане и шумолене в слушалката. От другата страна на връзката всичко потъна в мъртва тишина.
         Майкъл погледна с невярващи очи към апарата, към номератора, след това стисканата от ръката му слушалка и я остави внимателно на мястото й. 
         Това, което чу – онези шумове и звуци, тревогата в гласа на жената – незнайно как, но той го разпозна - беше миналото! Невероятно, но беше точно то - миналото, което някак си се свърза с него. Подсъзнанието му го убеждаваше, че това усещане и свръхестествено събитие е в съвсем реално време.
         - Какво става с мен? Нима полудявам? – каза на глас Майк, разтри лицето и предната част на главата, която започна да го боли почти веднага след разговора. Болката започна да се усилва, идвайки на силни тласъци. Нещо в нея се беше преобърнало и изпращаше противоположни импулси, които все още търсеха своите места из мозъчните му клетки. Онзи звън, който сега се беше сблъскал с една много силна, многослойна преграда, която макар и да се рушеше, все още имаше своето влияние над човека.
         В този момент пропука другия от двата стари приемника.
         - ...части навлизат в града. Танковете са въоръжени с бактериологични снаряди и са насочвани от Държавния изледователски център – вражеския институт по артифициална бионика и неговата тайнствена лаборатория Седем, за която вече съобщихме, че стои зад всичко ставащо. Научихме, че в нея се е разработила програмата на някакъв Изкуствен Интелект от най-ново поколение, която е поела контрола и властта над  хората в страната. Също от този Център са излезли и новите видове въоръжение и самоходни системи, станали известни сред населението като „паяци”. Те представляват роботизирани бойни единици, програмирани за унищожаването на всички хора, маркирани в техните сензори като врагове. Вече имаме данни, че тези механизми са използвани срещу мирно населени райони, най-вече по границата, а не само на бойното поле - се разнесе тревожен глас на непознат кореспондент от радиото. Музиката бе прекъснала и на нейно място започна това съобщение. – От първите дни в боевете е била включена и безпилотна ИИ Авиация, която е нанесла тежки удари в северните части на страната, където са били хвърлени десетки бомби с видоизменящи бактерии, започнали да действат мигновено сред хората. Разказите на бегълците оттам са за ужасяващите разрушения, огромни опожарени местности и хиляди опитващи се да се измъкнат изпод развалините умиращи хора, които са със смилани от бактериите тела и според очевидците превърнали се в слузести желирани организми. Оцелелите били довършвани от самоходните системи... - гласът прекъсна и след кратка пауза тишина, отново се понесе обичайната спокойна музика.
         Сякаш нищо не е било. И никъде, никой не е бил подложен на ужасът наречен война.
         Майкъл стоеше срещу замлъкналите апарати и за няколко мига имаше усещането, че е обвит в лепкавата нереалност. Какво се случваше с него? Освен този страх, се появи и раздвоението за това кой е той самия и къде се намира в момента? Разума се опита да извика няколко възможности, но нито една не обясняваше случилото се през последните минути. Нима Оунзи е минал и е вързал телефона към някакъв дистанционен предавател, проявявайки чувството си за черен хумор? Не, той не е такъв човек. Тогава как? Ами съобщението по радиото – това пък що за идиотско предаване беше?
         Танкове? Бомби? Що за думи и какво ли значат и тези „видоизменящи бактерии”? Ами онези „паяци”?
         Не спомена ли за тях и онази жена преди малко по телефона и издаде колко много се страхува от тях?  Нали го попита дали има и при него такива, но Майкъл никога досега не беше чувал за подобни неща.
         Дали не е някаква радиопостановка по роман на ужасите, която е течала по друга радиостанция и просто се преплела във вълните на тази, която слушаше винаги? Но пък, ако беше така, тогава как да си обясни обаждането.
         Светът е полудял, а с него и аз - категоризира живота си Майкъл, излизайки от вцепенението. Отиде до един ъгъл, където трябваше да има кашон с няколко бутилки алкохол от различни видове. Пазеше го за разни поводи, самия той рядко пиеше, но в момента имаше нужда от яка глътка, за да спре поне треперещите си ръце. Отви капачката на първата напипана прашна бутилка и отпи направо от нея. Алкохолът го опари, плъзна се по тялото, после се изкачи бързо в главата му и спиртните пари подтиснаха болката в мислите. Изпи още една извънредна доза - след нея тремора на ръцете, който се беше появил преди малко, бързо изчезна. Питието го отпусна и напрежението изчезна. След още две глътки вече не бе толкова уплашен от станалото, макар и да остана все така учуден, но замъгленото от  спиртния продукт съзнание не приемаше така силно новото преживяване, което щеше да промени живота на Майкъл Перкинс завинаги.
         Реши да не споделя за станалото с никого. Не искаше да се заговори из квартала, че му се причуват разни неща. На хората им дай само такива приказки и ще има да клюкарстват с дни. Въпреки алкохолното опиянение в него остана усещането на онази нахлула свобода на мислите. Но той не искаше в момента нито да лети, нито да мисли. Просто седеше на стола си, гледаше тъпо в недовършената кутия и от време на време отпиваше от наполовина изпразнената бутилка, докато в един миг зрението му се обърна навътре.
         И се затвори в едно пророческо видение, което внезапно го обзе.
         Времето сякаш беше спряло, просто ей така – с едно махване на вълшебна ръка. И един човек, чувстващ се съвсем самотен, се намираше на границата между съня на „сега и преди”, но вече искаше да се събуди и озове в понятието „утре” и да няма нищо останало от другите две, които започнаха да нахвърлят щрихите на абсурдни картини направо в съзнанието му.
         Виждаше как огромните повърхнини от време се сблъскват, всяка бореща се за надмощие. Миналото прииждаше като маса от натрошени и нахвърлени останки от кожа и милиони тонове пепел от изгоряла хартия, смесила се с късове месо, жили, бетон, стомана, кости, коси; облети в кръв изкривени машини, оголени стопени купета на автомобили; сред тях плетеница от разпънати вени, провесени вътрешности и артерии; разпадащи се на прах сгради от обгорени тухли и бетон и оставащите след тях озъбените ръждясали метални скелети – всичко това омесено и стоварващо се срещу настоящето, което се носеше на вълни от безкрайна и вечна пустиня. Границата между двете състояния на времето беше едно петно от нищо, един островен къс материя към когото прииждаха като разпенена лава минало и сега. Стоящото на него голо съзнание на прогледналия във времето, виждаше ясно двете приближаващи се една към друга вълни. И двете стихии искаха да го достигнат и то трябваше да бъде погълнато от едната, но от коя?
         Нямаше е третата възможност – бъдещето. Нима е вече отминало и просто е пометено от двете, които са на един миг разстояние?  Тогава за какво е нужно да се вглежда във вече отминалото, когато течащия момент никога няма да има своето утре?
         С тази последна мисъл видението изчезна и Майкъл се озова отново в своя гараж, който обичаше да нарича Майкисвят. Оказа се, че наистина е друг свят, или поне вратата към някой друг. Но с това ужасяващо видение силите, които бяха обзели преди малко обърканата му самоличност, сега изчезнаха и той сякаш рухна. Лектота се замени с безсилие, бистротата на мислите с мъгла, а разбирането се покри с незначителни размисли. Той отново се върна в нормалното си съществуване на обикновеното си ежедневие и живота му си потече отново обичайно, без да си спомня нищо от всичко случило му се.
         Нито звънът на несвързания с линията телефон. Нито разговора по него с някаква жена. Никаква мрачна радиопиеса, споменаваща за умиращи от насилие хора. Просто се осъзна като леко пийнал, подпрян на лакти на своята работна маса и наполовина лакирана кутия от букови плоскости. Събуждаше се от дрямката и току премигваше срещу облещилата се над него лампа. До него на масата стоеше отворена бутилка от личните му запаси, които отваряше само на празниците, но смътно си спомняше, че беше решил да опита малко от тях, поради незнайно откъде появило се желание да го направи.
         Шумът, който долови през вратата, от прибиращото се семейство го извади от унеса, в който прецени, че е изпаднал под влияние на изпития алкохол. Той побърза да прибере бутилката отново в кашона, без дори да се замисля, че не помни нищо от последния половин час. Сякаш това, да се затвори тук и да се напие, беше най-обикновеното нещо за него. Остави всичко както си беше на масата, утре ще продължи и довърши започнатото. Сега е по-добре да се отиде при другите и да се включи в семейната вечер. Видно е, че нищо полезно няма да може да направи.
         Започна да гаси един след друг първо радиоапарата, след него кой знае защо включения рапидограф и накрая лампата над работната му маса. Майкъл си запя последната мелодия, която чу, не я знаеше и караше по памет. Засмя се, когато взе фалшиво една нота. Гаражът зад него остана потопен в тъмнина, привидно останал опразнен и призрачно тих.
         - Майкъл! – обади се Таня откъм спалнята им, навярно се преобличаше, но долови появата му в къщата.
         - Какво? – отвърна той и се спря насред кухнята.
         - Извади онези замразени пакети и ги сложи да се размразяват. От тях ще направя вечерята.
         - Добре, Таня! Слушам! – викна Майкъл, имитирайки пълно подчинение и продължил да си пее, сега вече последния хит, който звучеше от радиото в кухнята.
         Заизважда според указанието продуктите от хладилника. Ръцете му бяха спокойни и нямаше и помен от предишното им силно треперене. Отново се засмя, след като на припева изви фалшиво глас, но никога не се беше имал за голям музикант, така че при влизането на жена му просто спря да съпровожда професионалистите от радиото.
         - Да не си пил? – спря се пред него Таня и го врътна с лице към нея. Беше облякла синия си комплект домашни дрехи и точно закопчаваше горната му част.
         - Малко – повдигна рамене с безгрижие съпругът, целуна бързо половинката си и преди тя да добави нещо каза: - Отивам да гледам онова състезание със залагането, преди да е почнал твоя сериал.
         - Спокойно, днес няма да го дават – сръга го тя, за наказание и се насочи към приготвянето на вечерята за семейството, решила да не обръща внимание на състоянието му в момента.
         Знаеше, че Майкъл не е по пиенето, но щом тази вечер си е позволил малко повече, навярно е имал тежък ден на работата си и затова не спомена нищо повече през остатъка на вечерта. Поне така си мислеше тя, докато разпределяше кое какво да бъде.
         По-късно, в часът преди полунощ, той се насилваше да заспи, като полуизвърнат на една страна гледаше в шарките по стените и се опитваше да си представи някакви фигурки в тях. Въпреки че обичайното му ежедневие беше продължило, след като излезе от онова кошмарно видение, нещо в него остана променено, но сега все още не го осъзнаваше ясно, за да може да разбере тази промяна.
         Онзи продължителен звън, последвалото обаждане и коментара по радиото, разместиха много неща в програмираното съзнание на Майкъл Перкинс, въпреки че друга сила ги бе върнала пак на мястото си, привидно постигайки превес, който щеше да бъде кратковременен и отблъснат отново от проникналата в този отрязък от настоящето частица от друго време.
         Когато вездесъщата нишка се спусна от нищото над света и го приспа, Майк отново се вцепени за миг, както преди няколко часа, стисна зъби и юмруци и изцъкли поглед в нищото и отказа да изпълни изпратената команда. Обичайното моментално заспиване този път не можа да му подейства. Макар и посочено като невъзможно от системата, изпратилата заредената със специален сигнал нишка, но мислите на Майкъл Перкинс продължиха да текат свободно, така както не би трябвало да го могат.
         И в мислите си отново усети как сякаш времето се бореше за надмощие върху скованото му тяло с онази контролирала го цял живот сила. Видя ги като обвити в два цвята стойности, които вече знаеше кои са.
         Минало и настояще спореха за контрола над неговото съзнание. Толкова ли е важен за тях? Едва ли повече от някой друг под небето.
         Рязко изпуснал задържания почти минута въздух,  Майкъл се отпусна и потъна в дълбок сън.

         9.
         Наредени в равни редици картите бяха обърнати с гърбове нагоре и сънуващия се чудеше къде е виждал подобна плетеница с каквато бяха покрити правогълниците пред него. Откъдето и да са под извитите им линии се крие съдбата му. Обръщането им е като отваряне на прозорците на живота – всеки един води нанякъде.
         Навярно има карта, която ще е за радост. Друга ще бъде за болката. Тази може би ще е миналото. Както другата ще подскаже бъдещия ден.
         - Карта за усмивка, карта за сълзи... – казва шепнещ глас наблизо, уловил мислите му, докато нареждаше дългата редица от изписани карти.
         В гадателската шатра е тихо, спящия се намира в средата ѝ, седнал на мека постелка и очаква да чуе съдбата си. Слаба светлина се отцежда от десетината димящи маслени светилника наредени в широк кръг наоколо, пламъците на които трептяха при всеки поглед към тях. Във въздух, затворен в кристален съд, се движат водни мехури – лесно се сети, че това е часовник с непривична форма, а мехурите просто отмерват секундите.
         Старата гледачка е с изпити светлосини очи, вече започнали да избледняват от видяното. Лицето ѝ е каменно, не позволява да се чете по него, покрито от напукана маска, под която се крие нейната способност да вижда във времето. Взима малка везана кърпа и се избърсва преди да раздаде прозорците към неизвестността, иска да започне всичко с чисти длани. Ръцете ѝ, набръчкани от годините, с костеливи и дълги пръсти, ловко размесват тестето преди да подреди картите. Погледа ѝ става леден, лицето се опъва и изглажда пукнатините по него. Пръстите натреперват овлажнени от дошлата в ръцете ѝ дарба-магия.
         Сега се намира насред самото понятие време, имаща силата да се промъква между слоевете от загадъчно минало, странично настояще и мъгливо бъдеще. Годините се нареждат и сбутват дните да се спрат, за да станат по-ясни в очите ѝ.
         Минало, настояще и бъдеще.
         Трите лица на съдбата, всяко със свое изражение, което способната да вижда ще разгадае за него.
         Тя започва да обръща картите пред очакващата в съня душа. Цифри, символи или фигури изписват пред нея незнайното утре, загадъчно днес или останалото неразбрано вече забравено вчера. Всяка една съдържа в себе си частица от тези три лица и очите ѝ бързо могат да го разкрият при желание.
         Тихия глас на гледачката, напомнящ на пукащи в огъня съчки, прочита невижданите от друг описания.
         - Има загадки в живота, които остават завинаги неразбрани, но пък приемливи за живеещия в него. Живота е спътница греховна – винаги в движение и заблуда. Имаш ден, затворен в клетка, който се повтаря и върти сред решетките. Няма в него сега, няма да има и после, само едно отдавна отминало вече преди.
         Сънуващия чуваше начупения глас и гледаше как се носят мехурите на времето затворени в кристала. Това ли е неговия живот – затворен в съд, просто минаващ безлично в празнотата на въздуха, като една самотна и невзрачна секунда, която никаква сила на може да задържи. Безшумно преминава и се пука в ръба на рамката на обримчващия я живот. Нищо повече.
         - Това ли е истината? – попита сънуващия и посочи към поредния спукал се въздушен балон.
         Гледачката не отговаря, мълчи. Нейната орис е още по-жестока - тя може да вижда чуждите съдби, който понякога е по-добре да премълчи. Открива част от завесата на тайните, а човек сам избира дали да ги разбере.
         Душата на спящия, дошла за послание, поиска да се събуди и отново да бъде вчера. Да е далеч от мехурът на прозрението, който по-добре да се спука, отколкото да се носи затворен в секундата време. Сега можеше да усети вкуса на мечтите, да разбере болката от миналото и да почувства страхът от настоящия миг.
         Старата гледачка просто чакаше той да избере сам в какво да повярва. И той си избра, изтегляйки една от картите. Прочете написаното със ситни, красиво подредени в стих думи:
         - Утре идва нов ден, различен от всичките до сега.
         Добре, значи това и ще бъде. Няма какво повече да търси в тази опушена дупка и най-добре е да излиза от нея.
         - Изгаря мост зад гърба ти, не се знае дали ще можеш да се върнеш и да го изгасиш – изпрати го гласът на жената.
         - Да - каза сънят - но пък утре винаги ще ни очаква друг, не се знае дали ще го премина, но поне ще го има построен - и излезе от гадателската шатра.
         Навън беше есен, която започваше със зимния вятър. Той отново стоеше пред познатото Дърво на живота, полето зад него беше пусто и празно. Златото на слънцето го няма в небето, а листата са замръзнали по дървото и не могат да паднат. Под краката му бе хлъзгаво от настилката с лед, усещаше как при всяка крачка можеше да падне, дори и насън.
         Листата и дните!
         Загледан в листата, които сега му напомнят на скъпи бижута наредени за показ и едва потрепващи от леките пориви на вятъра. Понякога звънят с кристален плач. Понякога плачат с кристален звън. Есенни листа, които искат само да се откъснат от дървото на живота и да се понесат в последния си полет към неизвестността на мамещата ги почва. А там какво да намерят? Меката лете пръст какво им е обещала? Тишина... Покой... Самота... Забрава...
         Листата не казват. Обща тайна. Ела – сякаш пеят те – и виж! Гледаше ги как трепкат с ледените си отблясъци. Замръзнали капки са замрели насред пътя си и са на крачка да полетят като сълзи към пръстта. Пръстта ще ги попие жадно, тя поглъща всичко. Прилича на Времето. Прилича на нас...хората... на мен?! В пръстта ще се скрият, като букет от падащи към вечността листа.
         Земята...Черната...
          Тъмнината на утробата, която безбройни години приема всяка последна въздишка, която скрива смехът на един живот и затрупва пласт след пласт живот след живот.
         Вечната!
          Пръст си и на пръст ще станеш! – казват често за земята. Сега е втвърдена като камък, през пролетта ще омекне и ще може да се разрови. Ако има пролет изобщо - есенните дни могат да останат и завинаги. Дори и зимата може да не се появи в белия си воал на забравата. Есента и нейните листа, който звънят над него, застаналия под дървото, стъпил на земята, която го е родила. Звънят дните в клоните му като звезди в арктическа безлунна нощ. Песните им са подобни – на замръзналите листа и на далечните звезди. Тъжни, самотни и недочути. Ще могат ли листата да я допеят преди да ги приеме черната? Ще имат ли звездите кой да ги чуе във времето?
         Вероятно не...
         Пръстта попива бързо и листа, а и хората с тях. Ден след ден. Тяло след тяло. Времето нима се е родило, само за да отмине? Като сълза, дори неуспяла да остави следа след себе си? Като нощен шепот, като въздишка на тихо изгаряща на небето звезда? Силата да го разбираш е болка, такава каквото само в живота може да се разбере.
         На тази пътека, водеща до дървото, нямаше никой друг. Само сънуващия, останал отново съвсем сам пред него. Така ли ще бъде и завинаги? – се запита насън. Кой го познава? Никой, дори и земята. Ще остане ли вечно тук? – огледа пустотата наоколо и потрепера от страх.
         Небето е сиво. Тънки, студени – подобни на сенки - облаци се носят лениво, като изящна ладия в морето от лед. Айсберг понесъл се към океана на времето. Стоеше неподвижно, без да бърза. Няма за къде, няма за кога. Уж е в съня, а сякаш е в друго време. Да можеше само да не е в това на леда.
         Зад ивицата кристален студ дали ще има пролет, лято или слънце? Тука е другото днес, когато заспиват и умират цветовете. Всички цветове. Бял, син, дори и червен. Когато ги попива почвата те губят силата си и изчезват багрите им. Като тези на листата. Оцветени от есента, когато се размразят и накрая окапят, ще се превърнат в черна и безлична маса, която пръстта ще попие и ще заличи. Няма да има ни жълт, ни зелен, даже и червен...
       Няма я наоколо и ръжта. Изтекла е със сълзите. Попи я жадно Черната! Изсмука я стръвно Вечната! Ръжта се превърна в плач и спомен... вечен и неизтлял... и безмълвно изтече.
         Времето имали си то собствен цвят? Кръвтта на човек е червена, течащата и жива. Горещ поток от огнена лава,  вливащ се в сърцето. Живота излиза, че е ален. А този на времето какъв е? Пурпурен? Или бял, като храст от жасмин?
         Времето не прилича ли на нас... на хората... на мен?! На противоположните светове, които обитаваме в един и същи миг и сме разпънати между тях, висейки на кървави нишки. Вените се простират из цялото пространство, като опънати паяжини, търпеливо чакащи да бъдат събрани. А ако се прережат, какво ще изтече от тях? Кръв? Спомени? Мечти? Минало? Бъдеще? Сълзи? Болка? Радост? Любов? Безкрай... Или нищо?!
         Есента го обгръщаше в студена прегръдка. Няма и помен от мекото злато на отдалеченото слънце. Само леден вятър, вкочиняващ листата по клоните и те не могат да се откъснат, поклащащи се ден след ден, като зимни украшения.
         Завинаги ли оставам тук? – каза си спящия, когато усети сковаващ студ да стиска мислите му. - В лед?! Да гледам вечно как се превръщат един по един дните във висулки? В кристални украшения над черната земя. И аз да съм между тях, между звънът над мен и тишината под краката ни, когато дойде времето да се откъсна и да полетя към зайналия гроб.
         Аз ли съм ледът?! – извика той, миг преди равните стени да го приемат и задушат в прегръдка.

         10.
         Майкъл Перкинс се събуди с остро поемане на въздух, който само преди миг му беше отнет от някаква кошмрана сила. Той панически посегна към гърлото си, очаквайки със сигурност да открие нещо, което да го се стиснало и да иска да го удуши. Но се озова насред спалнята си в добре познатото му легло и спящата съпруга до него и нищо нито се беше увило, нито опитало да го задуши. Просто поредния странен сън, завършил с кошмарен финал.
         Какъв сън обаче – си помисли той, докато безшумно стана, внимавайки да не събуди Таня, - толкова много неща имаше, незнайно откъде и как появили се в него. Никога не беше сънувал подобно преживяване, още по-малко среща и разговор с някой друг. За първи път в сънищата му присъстваше друг човек, ако въобще беше човек, а не просто символизиращо нещо сила, която в момента се опитваше да отгатне каква. Винаги досега, поне така си спомняше, е бил сам сред или пред всичко в онзи друг свят. А този път сънуваните мисли и послания бяха различни. Дали в „съновника” ще има обяснение и на това послание, както винаги?
         Интересно, ами ако няма?
         Майкъл слезе в кухнята, като веднъж-дваж залитна, но се подпря на стените и усети, че има лек световъртеж, от който равновесието му бе нарушено, но не чак толкова много и да го разтревожи.
         Рехавата светлина на идващия ден осветяваше призрачно стаята, той включи осветлението, като го намали до бледо мъждукане, колкото да вижда достатъчно ясно къде стъпва и да не събори някоя вещ. Часовника отчете десет минути след шест и половина, след малко слънцето ще се е подало и ще стане достатъчно светло. Беше утринта на новия ден от седмицата и нормално той се радваше да го посрещне първи от дома си. Това е и обичайния му час за ставане, но в момента главата му се въртеше и несигурността го накара безпомощно да седне на един стол и сложи отмалели ръце на масата. Върховете на пръстите леко потрепваха.
         Отвън на двора, домашния котарак преследваше ранобудни мравки и непрекъснато буташе някоя от разхвърляните из двора вещи на стопаните му. От радиото както винаги долитаха тихи звуци, напълно неясни и сливащи се в едно постоянно жужене, което дразнеше слуха.
         Снощи нали пих – спомни си Майкъл, - навярно от алкохолът ми е така гадно, а този сън... Знам че не трябва да пия повече от една малка чашка, защо ли ми трябваше да се наливам! Всъщност защо изпих токлова много? Да го опитам? Или за да знам, че не трябва друг път да го правя?
         Започна да разтрива слепоочията си, после реши, че едно силна доза кофеин ще му дойде добре в това състояние и стана, за да включи кафе машината. Нагласи си го на двойна доза, черно и без подсладител, и зачака приготвянето облегнат на кухненския плот, като се оглеждаше в окачените по стената лъскави съдове, отразяващи влизащата през големия прозорец все по-силна светлина отвън. Изображението на лицето му се изкривяваше в невероятни форми в дъното на тигани и тави. Той раздвижи глава и линиите станаха още по-странни.
         И те – каза си Майкъл, - като всичко останало в живота.
         И като съня, който трябваше да разтълкува преди да започне да бледнее, както всеки друг преди него. Отвори шкафа, за да потърси единствения екземпляр на „съновника”, който имаше. Трябваше да е някъде тук, винаги го е държал в кухнята, където влизаше първо и бе превърнал в навик четенето на тази книга.
         Намери го затрупан с купчина книги, предимно готварски и сладкарски – навярно Таня го е напъхала най-отдолу, нали тя самата никога не го разгръщаше. Според нейните думи, нощите били само за спане, а не за сънуване. Макар съпругът да знаеше, че много пъти и тя е имала послания, но просто не искаше да се занимава с разгадаването им. Още по-малко от някаква стара книга с картинки, както неведнъж я беше наричала.
         В това време от машината прозвуча сигнала, че е готова исканата напитка и Майкъл взе горещата чаша и заедно със „съновника” ги отнесе на масата. От снижаването на позицията на тялото, в главата му нещо се размести и погледа му се разконцентрира, но всичко бързо премина и той тежко въздъхна, обащавайки си пак, че няма да пие толкова много. Видно е, че на следващия ден има проблеми с координацията.
         Запрелиства страниците, като спираше на обозначените с илюстрации заглавия на отделните глави и подтескстове, и търсеше познатата му рисунка на Дървото на живота. Сега си спомни, че именно него бе сънувал десетки пъти и обикновено сънищата му бяха свързани точно с това необикновено дърво.
         Ето, раздел Дървета – вгледа се той в картинката на голямо, клонесто дърво, както онова от съня му. Имаше доста глави, който прегледа набързо, но не можа да намери нито една, в която да е посочено нещо за гледачка, нито за нуждата сънуващия да вземе решение къде, по-точно, в кое време да се събуди. Повечето бяха описания на различни състояния на душата, най-често насред онова поле. Да, може би трябва да намери нещо за пусто поле, разпиляло се около дървото. Излюстрациите съвсем точно пресъздаваха образите и така най-накрая намери част, озаглавена „Дърво сред пустиня”. Имаше само една кратка записка, която гласеше:
         „Ако около Дървото на живота е огромна пустош, която е лишена от живот, тогава нима това дърво ще бъде живо, щом родено е насред пустинята.”
         И нищо друго, нито препоръка, нито препратка, както видя че имат много от другите текстове. Едно самотно изречение, което дори не обясняваше нищо, за да стане ясно на прочелия го.
         Липсата на точен текст раздразни Майк и той затвори толкова уважавания до този момент „съновник” и го избута настрани. Това изречение не беше търсеното, така е, тъй като неговия сън беше повече важен с появата на онази стара гледачка или ясновидка, а не каквато и да е пустош. Макар и такава да имаше, когато и да е било.
         Отпи две бързи глътки от кафето, примлясна веднъж и отпи още малко. След минута, като че се почувства по-добре. Набързо допи останалото и сложи чашата върху „съновника”.
         Може повече да не го чета, няма да ми е лошо да се откажа от този детински навик – да вярвам на разни послания, както децата вярват в приказките – реши Майкъл и стана да откъсне листа на окачения на стената календар.
         Осемнадесети май – тази дата му беше  с нещо позната. Нима вчера не си помисли същото и за седемнадесети? Нещо да не е имало, свързано с тях? Или е трябвало да отиде някъде, а не е отишъл?
         Не, едва ли е нещо важно, ако имаше такова, нали щях да сложа напомняща ми записка в полето под числото, а то е празно. Такова беше и на вчерашния лист, макар неясното усещане да остана. И тази картина – на летящ върху лед кънкьор, мисля че за първи път я виждам. Прилича на снимка, само леда е видимо изобразен като щрихована мръснобяла повърхност – подобна майсторска работа щях да запомня – си каза Майк, когато се приведе, за да види по-добре репродукцията над големия квадрат с датата.
         След тези размисли за деня, картината и всичко останало, той постави керамичната чаша в миялната машина, после прибра омачканото издание на „съновника”, изведнъж оказал се напълно ненужен и излишен, обратно под всичките други шарени книги и си каза, че вече трябва да забрави за него. Таня излезе права през всичките тези години – нощите са за спане. А дните не са за да гадаем какво сме сънували през нощта. И в момента, Майкъл Перкинс беше напълно съгласен с нея. Защо ли винаги е бързал да погледне написаното в „съновника” при някой ярък сън, а не сам да поразмисли над него? И сега чувстваше точно това – че може да мисли за много неща. Такива, които преди не се е налагало да разбира.
         Шум от приближаващи стъпки, го накара да надене ведра маска и той посрещна децата си, които вече се припираха кое от тях да изяде последния слдкиш, останал от снощната вечеря. Двамата бяха отворили хладилника и държаха в ръцете си стъклена десертна чиния.
         - Аз съм по-голям и трябва да ям повече – заяви Тед.
         - Да, за да станеш по-дебел – отвърна му Мая и се приготви да се разплаче при нужда. Погледна умолително към баща си, които издърпа измежду ръцете им спорния, искани и от двете страни сладкиш.
         Той мъдро го раздели на две, сложи и другата половинка в чиста чинийка и ги постави на масата. Така веднага извоюва мир.
         - Винаги може да поделите хубавите неща между двамата. Тед, да си егоист е лошо, а ти Мая, можеш просто мило да предложиш по-умния вариант – поучително започна той, но беше прекъснат от появата на Таня.
         - Каква беше тази шумотевица толкова рано? – Тя чу само последните му думи. – И какви са тези проповеди сутрин?
         - Нищо особено, просто малко бащински съвети – каза Майкъл и последователно дари с по една целувка всички присъстващи, но Тед предупредително се намръщи, не обичаше да го третират като бебе. Баща му го рабираше и затова на него само разроши косата. – Хайде, аз тръгвам след малко. Следобед ще продължим с поученията, деца!
         Остави ги и отиде да се приготви. Времето щеше да е топло, това позволяваше да си сложи нещо леко, може би нещо с къси ръкави и онзи тънък панталон, който все караше Таня да му глади, а никога не беше слагал. Беше от онези спортните в тъмен цвят и имаше два странични джоба, педя над колената. Нямаше да е обичайното му за работа облекло, но пък на него щеше да му е приятно.
         Това реши и да направи, ще си го облече точно днес. Винаги ли трябва да се съобразява с нормите, все един път може да ги наруши.
         След десетина минути излезна навън, като получи дружно „Довиждане!” от семейството си.
         Денят наистина обещаваше да е топъл, дори и горещ. Нямаше още осем часа, а слънцето беше започнало да напича, едва надигнало се над покривите на кварталните къщи. Някъде зад тях се поклащаха високите върхове на ограждащите квартала борови дървета. А още по-нататък беше и хълма, на който май имаше някаква конструкция, която до днес не бе виждал. Но разслистените клони я скриваха отчасти и не се виждаше съвсем ясно, макар да привличаше вниманието. Не малка част от растителността и по този хълм бе засята от Майкъл и неговите приятели озеленители. Но това беше много отдавна, когато тепърва се бяха събрали с идеята, че нуждата от грижи за растенията не е никак маловажна.
         - Здравей, Майк! – поздрави го притичалия съсед Грег Кромуел, който правеше редовния си сутрешен крос. Както винаги беше спретнат, дори и по време на бягане. Спортния му екип изглеждаше сякаш току що закупен и веднага облечен.
         Това му напомни, че и той днес е с чисто нов комплект дрехи.
         - Привет, Грег. Слънцето добре загрява още от сутринта – каза Майкъл и сложи ръка на очите си, за да види бягащия, който беше заподскачал на едно място за да не загуби ритъма.
         - Ще имаме ден днес, а? – махна с ръка той и продължи по улицата.
         Да, ще имаме ден – отвърна на ум Майкъл и се качи в колата си. Отсега имаше някакво усещане за нещо, което не можеше да си обясни какво е, но знаеше, че е различно от обикновеното му ежедневие. Дали ще е за добро или не? – запита се, докато излизаше от тихата уличка и се вля в движението на булеварда, водещ към центъра на града. Може да се нарече предчувствие на някакво събитие, което все още не се е случило, но със сигурност ще се сбъдне или да научи нещо ново... или да си припомни нещо забравено.
         Навярно е заради онзи сън. Спомни някои неща от него. Този път не беше го забравил като предните, веднага след кафето. Имаше ясен спомен в момента и дори сякаш наистина бе видял и преживял всичко в него, а не само сънувал го за няколко секунди. Старицата, нейния поглед и натреперващи ръце, стържещият глас, който му каза такива невероятни неща. Какво беше - да избира сам между вчера, днес и утре ли? И ако избере едното, то няма ли да му навреди в другото?
         Странно – каза си той, - какво може да загубя, ако забравя за вчера, а остана в днес? Или прекрача сегашния миг и премина в утрешния? Такива мисли никога не бяха идвали в главата му. Откъде се бяха взели? От нещо четено или гледано по телевизията, останало в подсъзнанието му и после завърнало се под формата на странен сън?
         Навярно е от нещо такова, нали казват, че сънят е огледална форма на будното ни състояние, което просто подминава повечето събития от заобикалящата го реалност и нощем, имайки време и спокойствие за това, просто връща всичко като на филмова лента, само че го връща накуп и доста примесено от хора, събития и факти. Затова и сънищата са винаги толкова объркани и изпълнени с фантастични детайли – размишляваше Майкъл Перкинс, внимателно провирайки колата си на служебния паркинг пред сградата, в която се помещаваше неговата кантора.
         Стигна до своето място и спря. Поседя секунда-две с ръце на волана, ей така, без да бърза да излиза. Гледаше в яркия надпис насреща - „Паркинг”. Място, на което можеш да оставиш автомобила си.
         Дали само него? – се запита, когато пое към входа.
         - Майк, добро утро! – Както винаги се засякоха с активиста на годината Нийл Колинс. Беше толкова сериозен, че веднага се сети за какво ще му говори. – За неделя да не забравиш, ще садим от ниските храсти край общината.
         - Какво? – спря се Майкъл. – Нийл, за тази неделя не трябваше ли да подрязваме нещо край реката?
         - Не, това го правихме преди месец. Ето, виж – съклубника извади надлежно разчертан и разграфен план от вътрешния джоб на лятното яке, което беше облякъл. Видно бе, че грижливо е програмирал всичко за тази година, която беше Неговата година в клуба на озеленителите.
         Объркан, погрешно запомнилия задачите на същия този клуб се увери, че точно преди месец са подрязвали тръстика край реката, а за тази неделя е именно посочена работа в градинката пред общината. Имаше също така още много планирани задачи занапред, а и вече изпълнени и зачертани с червено.
         Някой ден – помисли си Майкъл, - Нийл просто ще поиска да го изберат за постоянен председател на клуба и с това да се започне една съвсем нова програма на действие. Много отговорна и стриктна при изпълнение.
         - Да – каза на глас, - извинявай, Нийл, объркал съм дните. Щом казваш ниски храсти, нека бъдат ниски храсти. Пред общината ли каза, че ще се събираме?
         - Точно така – двамата влезнаха в сградата и зачакаха да се спусне празен лифт за нагоре. – Нали знаеш онази градинка, която ние самите направихме?
         - Да, знам я. Виж, аз ще се кача пеш, днес лифта явно е зает доста – каза внезапно Майк, решил че не му се чака повече тук и отиде до рядко използваното от работещите в сградата стълбище.
         Изкачването до неговия етаж не отне много време, но все пак той успя да се задъха. Явно му трябваха повече упражнения и движение. Навсякъде ходеше винаги с колата, а така караше мускулите си да се отпускат и да стават лениви. Но усети и друго – счупването на някаква рамка на рутината. Просто никога досега не беше се изкачвал, а неизменно го правеше с движещата се нагоре и надолу кабинка. Стълбището му се стори много захабено, неподдържано и мръсно. Прие го, че е просто рядко използвано, но не му беше приятно да гледа олющените стени и прашните перила.
         Но не това го накара да се запъхти и преди да влезне в офиса, си обеща, че ще започне да спортува нещо поне два пъти седмично или най-малкото може да прави кросове рано сутрин, както не малко от съседите му в квартала.

                                               * * * * *
         Следобед Майкъл се прибра със смесени чувства на тръпка от неочакването и страхът от вече нещо видяно, което отново ще се случи. Целия ден го глождеха разни мисли, за съня, за случилото се в него, но сега, когато спря пред дома си, незнайно как, но тези мисли се избистриха и станаха доста ясни като усещане. Онова усещане, че нещо трябва да стане и времето му наближаваше.
         Помота се около колата, бавеше се явно безцелно навън, като без нужда реши дали да не я поизбърше от уличния прах. Потърси някакъв парцал в багажника и започна да търка усърдно, но не му отне много време и когато свърши, вече беше решил, че трябва да отиде и провери какво става в гаража, в който от предния ден не се бе връщал, а си спомняше, че е започнал да прави нещо, което остана така и недовършено.
         Какво го накара да зареже всичко вчера? Имаше някаква причина, която го накара да изпие почти половин бутилка и заради това да има такъв световъртеж и гадене тази сутрин. И тези объркани мисли.
         Да, нещо се беше случило – смътно си припомни Майкъл. Целия ден си е мислел точно за станалото в гаража - осъзна в един миг. Това е онова странно присъствие в мислите му, което го караше цял ден да очаква този час. А онова, което е видял или чул, почувствал или усетил, се превърнало на сън или кошмар през нощта.
         Всичко изведнъж се подреди, макар и без да е точно фокусирано. Вкусът бе в устата му, но споменът от типа на ястието се губеше. Но сега ще го сервира отново и пак ще го опита.
         Мина забързано по обичайния си маршрут през задния двор, но без обръща внимание на чакащия го котарак, който сякаш се обърка, след като стопанина му го подмина. Днес даже не беше спрял при големия универсален магазин, така че не носеше дребните покупки за всички в дома. Скити не знаеше какво да прави, явно свикнал на малко внимание по това време. Но стопанинът му нямаше никакво намерени да му го обърне.
         Когато включи осветлението той се огледа внимателно. Всичко си бе такова каквото го помнеше от години. От години да, но от вчера какво си спомняше? Беше започнал да прави онази кутия, нали? Четката, която разпечата чисто нова, бе захвърлена в ъгъла, сместа по космите ѝ бе засъхнала и тя стоеше подпряна на стената. Самата кутията бе килната на една страна и по нея си личаха ивиците лак, които беше нанесъл, но не можа да заглади докрай. Миризмата от лакът вече е изветряла и не миришеше така остро на химикали, както предния ден.
         Бавно всичко започна да се събира като разбъркан пъзел, който сега просто сам се нареждаше под формата на късчета спомени.
         Така, значи имаше нещо, което започна от телефона. От резкия звън, извадил го от едно състояние на затъмнение на сетивата му и открил му един невероятен изглед към истинския живот. Този звън, който събори дебелите стени, ограждащи мислите му, очистил зрението и отпушил слухът му. Да, той звуча дълго в главата му и след това вече започна да вижда, чува и разбира.
         При мисълта за това сякаш повторно се появи освобождаващата съзнанието сила, която отново прогони подтискащата до сега мислите му преса на нещо, което нито можеше да си обясни, нито да разбере как е проникнало там.
         Погледна към онзи рафт, потънал в сенките и двата предметни къса от миналото. Телефонът мълчеше – заоблен и тъмен. Радиото също – правоъгълно и мрачно. Него Майкъл поне можеше да включи и го направи. Понесоха се звуците на обичайната музика, която обикновено предаваше тази станция. Никакви тревожни съобщения, които така и не разбра, за какво бяха. Дали наистина беше чул нещо и от единия апарат, и от другия? Или просто бе започнал отрано с онази бутилка, която сега би разпознал по полупразното ѝ съдържание.
         Следобед като стотици други преди него, няма нищо ново в него на пръв поглед. Но не беше точно така - бе следобедът след един необичаен вчерашен ден. Изведнъж тази увереност за станали съдбовни промени се плъзна в мислите на оглеждащия своя скрит свят човек, който разба, че вчера е направил голяма крачка напред и сега не знае дали да продължи или да се върне назад.
         Нима не му каза онази гледачка и в съня, че ще трябва да избира един от тези пътища – спомни си Майкъл отново за изминалата нощ и посланието в нея. Как всичко се подреждаше, макар все така неясно и неразбирано от него.
         Появата на толкова много усещания го накара да седне на мястото си и той отпусна глава в събрани длани зад тила, облегнал се на мекото покритие на подвижния стол. Погледа му се зарея в ниския таван над висящата лампа. Всичко му се струваше многократно изживявано, вече видяно и вече извършено не един път. Нощен сън, събуждане, отиване на работа, обичайните диалози там, прибиране в един и същи час и откъсването от външния свят в този негов храм всеки следобед.
         Това ли е денят, затворен в магически кръг, който се повтаря непрекъснато? Нима гаражът е неговата клетка, наречен Майкисвят още преди много време и това е именно мястото, в което бягаше от всичко онова, оставащо отвън повторение на ежедневието? Само тук сякаш прави стъпки встрани от утъпканата си пътека и сега стоеше на кръстопът с правото да може да избира накъде да поеме.
         Времето минаваше бавно и нищо не се случваше. Майкъл започна да се пита какво ли всъщност чака? Няма да прави нищо днес, това е ясно, но дали не отиде просто някъде навън и да се разходи в пролетната вечер. Ще вземе Таня, ще тръгнат пеша на разходка и може да стигнат до водния парк в покрайнините на града и да постоят малко пред тишината на езерото в него. Така бяха правили преди много години, в онези първи дни на тяхната среща. Може би така ще успокои мислите си и напрегнатостта, която го преследваше през целия ден.
         Колко е часът? -  погледна той часовника на ръката си, която побърза да върне зад тила. Шест без десет. Има достатъчно време да отидат до там, да направят една обиколка и да се върнат малко преди залез. Никога не бе го правил след раждането на децата, но защо днес да не бъде за първи път. Винаги може да има първи път, за всяко едно нещо в живота, нали?
         И в този момент телефона иззвъня силно. Толкова рязко и внезапно, че Майк подскочи и отправи една проклетия към всички механични и технологични богове, които продължават да си правят тази гадна шега с него. 
         Без да се бави, направи крачка, вдигна и каза:
         - Ало! Кой е там?
         Отсреща отново се долавяше виеща сирена, но далечно и призрачно. Този път по-ясно се чуваха тежки тътени, като на гръмотевица, но със сигурност не бяха точно звуци дошли от природата. Бяха ужасяващо гръмовни и дълго оттекващи. И нещо се разпаряше след тях. Чуха се няколко писъци на уплашени гласове. Наоколо тичаха и крещяха множество хора, някои сякаш падна наблизо и започна да се влачи, надавайки стонове от болка. Преминаха още няколко души, всичките изпаднали в ужас, крещейки си един на друг да бягат от идващите „паяци” и войници. Гласовете хриптяха, опитвайки се да шепнат в задъхан ритъм.
         - Ей! Има ли някой? Чува ли ме някой там? - викна Майк и след миг нечие забързано дишане спря пред улавящия всички шумове микрофон.
         - Ало? Имате ли връзка при вас? - шепнейки попита някаква млада жена. Изхъхри противно. После без да чака отговор трескаво заговори с пресипнал глас. – Обадете се на някого и пратете доктори.  Помогнете ни, моля ви, тук умираме!
         Отново се задави в хрипове.
         - Кой се обажда? Вчера с вас ли говрих? Когато влязоха в къщата ви онези „паяци”?
         - Не беше вчера... – каза гласът. Пресметна нещо и съобщи: - Беше преди няколко месеца, или година, не мога да си спомня. Сякаш е минала цяла вечност от началото на този кошмар.
         - Нищо не разбирам, какво се случва при вас? Къде сте? – Започна Майкъл, но беше спрян от плачът на жената, която продължи да говори между хъхрещите кашляния..
         - Крием се в бункера на един жилищен блок, но „паяците” на Програмата са навсякъде. И онези хора, които започнаха да ѝ служат, те са още по-безмилостни, просто минават по сградите и избиват всички оцелели. Самолетите хвърлиха много бомби в началото... И нашите, и вражеските. Има и много зони с радиация. Сякаш всички сме полудели и искаме да се избием, за да не остане нито един човек на Земята – силна кашлица прекъсна и заглуши шепота, която за невярващо слушащия прозвуча, като че се отлепяше нещо от плътта и жената просто го изплюваше.
         Давейки се, тя преглътна болката си, пое тежко въздух, който свирейки влезе и излезе от дробовете и продължи.
         - Бактериите ни убиват всичките, като първо ни изменят в невиждани форми. А онзи, с женското име, той избива всички жени. Детето ми се превръща на жива каша ден след ден, сега го нося просто във вързоп, за да не изгубя някоя част. Само на три години е, но въпреки всичко е живо, колкото и да е невероятно. Няма да издържи още дълго, ако не го отведа, за да го облъчат с онези възтановяващи лъчи, за които казаха, че помагали при такива поражения, а толкова ме е страх да се покажа навън. Мъжът ми е загинал някъде в първите дни. Самир, другият ми син също. Сама съм и болна, бактериите ме топят, а „Агата” ме изгаря. Механизмите на Програмата са навсякъде и не мога да се измъкна от това място. Помогнете ми!
         - Как се казвате? – успя да се отрони от устните на притисналия до болка към ухото си слушалката Майкъл.
         - Карен Виан – изхърка гласът и последва нов пристъп на ужасната кашлица, от който се изля отново повърнати вътрешности. След малко на дълбоки вдишвания жената каза: - Имате телефонна връзка при вас и навярно не сте под контрола на Програмата. От армията ли сте? Имате лекарства, нали? А лекари?  Моля ви - поне за децата! Те първи се заразиха от видоизменящите бактерии... -  и връзката прекъсна.
         Майкъл не можеше да остави проклетата слушалка. Ужасът в гласът на младата майка, която губи детето си от нещо, което той не успя да разбере, го потресе. Той се напрегна да чуе отново гласът или някакъв друг шум, но в слушалката нямаше никакъв звук.
         - Карен! Карен! - извика няколко пъти, но отсрещната страна остана мъртво няма.
         Какъв е този ужасен телефон и с кой кръг на живота го свързва!? – забеляза, че ръката му потрепери, когато остави слушалката на мястото ѝ.
         Погледна апарата като чумав и несъзнателно избърса дланта си в панталона. Беше изпотена, лепкава и трепереща.
         Радиото пропука и музиката бе прекъсната от сменящите се честоти по скалата. Някой търсеше станция, но не беше той, а някой далеч от този гараж със сигурност. Накрая показателя се спря и заговори радиоговорител, но не и същия от вчера.
         - ... нашите части са отвърнали на удара с ядрени ракети и до момента врагът също е загубил голяма част от обитаема му територия. Това не го спира да продължава да атакува с разумните механизми от типа „паяк”, както и със самоубийствени нападения на човешки бойни части, контролирани от Програмата Изкуствен Интелект, която вече се е обособила като тоталитарно управляваща противниковата страна и според получената информация е разположена в бившия Държавен Изследователски Център, сега превърнат в неин главен щаб. От станалата вече известна секретната лаборатория номер Седем на същия Изследователски Център, са произлезли разработените на съвсем нов принцип видоизменящи бактерии. Дошлата заповед да се пуска от ужасния вирус „Агата” в големите населени места на врага, с цел сломяването на всякаква физична и морална защита в населението, беше голяма грешка от страна на нашето командване. Вирусът мутира и излезе от контрол и сега никакви антидоти не могат да помогнат.
         - Както ви съобщихме танковете на врага са вече в периферията на столицата и се опитват да се окопаят в постоянна позиция там въпреки въздушните нападения на нашата авиация, която използва стопяващи гамалъчеви снаряди, за да изчакат скорошна по-мащабната операция на наземното нахлуване от паякоподобните механизми, водени от Програмата ИИ. Страната ни вече е загубила повечето си жива сила, има съвсем малко резерви и оцелели, способни да се съпротивляват. Нашето радио съвсем скоро ще замлъкне, навярно кулата му ще бъде основна цел за противника и може би това да е последното ни предаване на информация за онези, които все още могат да ни слушат. Опитите ни да предложим на човешките бойни части, биещи се за Програмата, да се обединят с нашите и заедно да ѝ се противопоставят, предвид, че тя накрая ще изтреби и тях, завършиха с неуспех. Изкуствения Интелект на Седма лаборатория явно е успял да подложи на контрол мозъците на бойците, превръщайки ги в покорни ѝ зомби-войници, неосъзнаващи мащаба и самата идея на тази война. Докторите съобщават на цялото население, че действието на вирусите се забавя чрез използването сместа на препарата...
         И радиото прекъсна насред изречението, предавайки само статичен шум от празното пространство. Но и чутото беше достатъчно, поне така прецени слушалия го с надигащо се любопитство човек, за да се долови ужаса, страданието и лишенията на онзи свят, който описваха... Където и да беше.
        Майкъл започна да сглобява картината в главата си, сега станало възможно, след онова освобождаване на мислите му, което почувства и преди малко, влизайки в гаража. От разговора и заглъхналото съобщение разбираше, че където или когато и да е, се случва нещо и то не е никак приятно. Но какво беше? Звучеше като тревожното ехо от потънали в огнени събития реалност. И откъде идваше това призрачно ехо? Възможно ли беше някакъв друг свят да се е свързал с него и пресъздава ужасът на гибелта си чрез един стар телефон и едно старо радио. Кога и къде е било това? Майкъл не помнеше някой, някъде да е водил война за каквото и да е било. Нито в познатата му история се споменаваше за някакви кръвопролитни спорове, още по-малко за споменатите видоизменящи бактерии, така ужасяващо действащи на човешките организми. Всичко беше толкова непривично, за познаващия единствено мира и разбирателството човек. Хората от дълги години нямаха противоречия, дори не помнеше историята им разказва за такива.
         Историята! Какво знаем ние за нея - на практика нищо съществено - не можа да си спомни никакви подробности за близкото или далечното минало на страната, в която живееше цял живот.
         Ами някоя съседна държава? Има ли такава?
          Едно огромно празно петно в паметта му, която никога не е имала никаква реална информация за минали събития, просто всичко се беше въртяло в тесен кръг на близките събития от ежедневието. Нищо по-далечно от миналата седмица, но и то обвито в мъглива неясното. Сякаш спомените му се бяха изпарили и от напъването да ги извика, отново се появи онази болка, минаваща през главата като парещ лъч. Започна да се усилва и накрая той увисна във въздуха, разпънат между нещо невидимо, което беше двуполюсно и го дърпаше на две различни страни.
         Две сили се сблъскаха в него, всяка бореща се за надмощие над съзнанието му. То отново бе обхваното от вцепенението, което го накара да застане неподвижно като кукла, предало контрола си на външна вълна искаща да влезе и отпора на вътрешния противовес да я допусне. Усещането за натиска в блокираните мисли се усилваше все повече и повече, а противоположния сигнал бавно започна да отслабва. Накрая, след незнайно колко време, едната от силите явно избута другата с последен мощен напън и след още миг сблъсъкът отмина, като отмит от вълните полепнал пясък по гладката повърхност на съзнанието пясък.
         Обекта за надмощие отново се осъзна в своя мекия полумрак на своя гараж. Но вече съвсем окончатлено освободен от предишния контрол, който го беше държал в илюзорния си свят.
         С всяка изминала секунда, съзнанието на личността Майкъл Перкинс започваше да осъзнава все повече неща, които бяха загадъчни, неясни и необясними, но съвсем настоящи и реални. Едното от тях беше, че няма почти никакви спомени за нищо от своето минало. Песъчинките, който преди усещаше като свое минало, сега ги нямаше и в душата му царуваше много свободно от спомени пространство.
         Тоест – поправи се той, - от миналото на света, не от моето лично. Аз помня себе си като дете, помня родителите ми, дребни случки от училище, но в тях сякаш съм бил само аз и нищо друго не е присъствало така реално, за да го нарека спомен за дадено събитие. Толкова ми прилича на онези мои сънища, в които винаги съм бил сам насред целия свят – един безкраен празен свят, който е създаден само заради мен. А щом няма нищо, тогава как да свържа себе си с него?
         Защо ли така изведнъж разбра, че не знае нищо за себе си и миналото на света.
         - Един момент - каза на глас, сещайки се за нещо. Увеличи звука на радиото и завъртя ръчно големия показател за търсене на станции. Може би ще улови продължение на прекъснатото съобщение, но не откри нищо повече от накъсаните шумни музикални откъси от разни предавания, както и големи паузи тишна. Нямаше го онзи глас, който беше приел като ехото на войната... където и да се водеше тя.
         Даже и тази дума никога не беше използвал в истинския й смисъл. Знаеше я като понятие, но война никога не се е водила между хората – или поне така мислеше. Нямаше познания, когато се опита да намери спомен за такава в която и да е част на паметта му. Но все нещо трябва да има записано за случила се война? – напъна се пак да си припомни. Нищо - само това изникваше в главата му при думата. Нима в училище не се учат вече подробности за някогашните конфликти? А по негово време? Ами днес? Дали изобщо е имало такива, подъсъзнателно приемаше, че е съвсем нормално човек някога, в зората на своето развитие и цивилизоване да е бил малко по-груб и кръвожаден, но лично той, откровено не си спомняше нищичко по тази тема.
         Трябва да питам после Тед и Мая - реши Майк, - възможно е да съм забравил всичко учено, все пак доста години минаха, макар да не се мисля за глупав.
         Изключи всички работещи уреди в момента, преценил, че за днес е получил достатъчно количество нереална информация. Бяха минали не повече от тридесет минути от разговора му със страдащата жена Карен Виан и последвалото включване на онзи говорител по радиото. Но тези минути се проточиха толкова дълги, стоварили се като една огромна бездна в тихия, спокоен и подреден до скоро живот на един обикновен човек, който сега не знаеше да вярва или не на всичко чуто.
         Този път, онази сила, която властваше над него от самото му начало, се напъна и сякаш се опита да го изключи, да потопи отново в нещо лепкаво и да го задържи в полето на своето състояние, но се оказа отблъсната от другата възможност, дала му яснотата да разбира ставащото около него. Яснота, но обвита в тъмнината на мрака, щом се опита да я разгадае. Може би е заради липсата на нужната информация и точните спомени за миналото, но можеше да е и заради съвсем други неща, който са завинаги тясно свързани помежду си в повърхността, която съдържа в себе си свръхмогъщи стойности, наричани накратко разклоненията на времето – вчера, днес и утре.
         Но не това го подсети за друга възможност. Дали някой не си прави гадна шега с него? Възможно е - няколко дистанционни апарата и скрити предаватели и приематели, малко електронника и можеше да се говори и по изключения телефон, а можеше и да му говорят за несъществуващи събития по радиото. Въпреки че това не обясняваше усещането на свобода в мислите му. Нито всичко онова, което се оказа, че останало като празнина на личните му спомени за живота.
         Измъкна се тихо от гаража и отиде направо на улицата, като дори не се обади на Таня, която се беше настанила вече пред телевизора. Звукът му ѝ попречи да го чуе. Беше решил да направи една разходка из квартала, за да успокои и разсее малко тежестта на всички нахлули изведнъж в главата му усещания, мисли и информация за какво ли не.
         Майкъл тръгна по добре познатата му улица, на която нямаше почти никакво движение. Нямаше още седем часа, а хората вече се бяха прибрали, което беше странно. Всъщност по средата на работната седмица, самия той никога не беше излизал в този час, за да се разходи безцелно и не знаеше дали има други хора, които да го правят. Може би всички по това време си стоят по къщите, гледат телевизия, вечерят или кой знае какво вършат – оглеждаше празните дворове на съседските домове.
         Денят се спускаше меко, минавайки през предверията на вечерта. След това идваше нощта и без никаква причина Майкъл Перкинс осъзна също, че никога през своя живот не беше посрещал късната нощ навън, нито обсипано със звезди небе в часовете след полунощ. Поне не помнеше да го е изживявал. Винаги заспиваше в почти един и същи час, но без да се сети да погледне навън към нощното небе. Винаги през всичките тези години бе спазвал еднообразен режим, или поне така си спомняше. А вече бе разбрал, че нещо със спомените не беше съвсем наред и не може да им има доверие в момента.
         Дали само с неговите?
         Той спря пред познатата къща на най-добрия си приятел, несъзнателно бе стигнал до нея, следвайки посоката на движение на вечерната си разходка. Въздъхна заради това, което мислеше да направи и отвори вратата на ниската ограда, която я опасваше. Скоро двамата я бяха боядисали в тъмнозелен цвят. Цвят, който бе избран от съпругата на Оунзи, Марта, обичаща всичко свързано с цветя, растения и зеленина.
         Дали този спомен е истински? – си каза, докато влизаше сред покритита с много видове цветя градина, които Марта развъждаше и грижливо поддържаше. Не беше от техния клуб, но видно правеше също много, макар и не само на неделните събирания.
         Оунзи се ровеше на двора и изглежда садеше нещо. Някакво дръвче или храст. Значи и той е като нея, защо тогава все отказва да се запише при дружеството на Майкъл?
         - Здрасти, Оунзи! - каза появилия се изненадващо гост, минавайки през скърцащата врата.
         - А, Майкъл?! - остави работата си Оунзи и изтупа пръстта от ръцете си, наклони глава на една страна и въпросително погледна току що влезлия.  – Какво те води насам по това време?
         Той огледа внимателно другия, присвил очи, после добави:
         - Изглеждаш ми притеснен. Случило ли се е нещо?
         - Ще те питам направо и затова те моля предварително да ме извиниш - да си идвал в моя гараж?
         - Какво? Как така да съм идвал? - учуди се Оунзи и го изгледа с онзи поглед, който обикновено се появяваше, когато се види нещо не съвсем в  реда си при някой познат.
         - Без мен. През последните няколко дни? – допълни въпроса си Майкъл.
         - Не, Майк - не съм! Как така - идвал, след като те е нямало? – съвсем искрено се учуди Оунзи. - Какво се е случило?
         - Чакай, нека да поседнем, че много ми се насъбра. - Седнаха на собственоръчно сглобената от Оунзи пейка в двора. - Става нещо странно с мен. Може би откачам или нещо подобно. Нали и баща ми... - но споменът го парна болезнено с неясните си изображения и той просто млъкна, след като отново се появи ново съмнение за истинността му. Не знаеше дали трябва да разказва дори на най-добрия си приятел за случката в гаража, за всичките мисли и изводи, появили се през целия ден.
         - Виждам, че си объркан - спокойно каза Оунзи, сякаш разбиращ състоянието му, въпреки че отново се загледа в Майк с онзи подозрителен и нетрепкащ поглед. Стана и тръгна към къщата. - Сега ще ти премеря кръвното налягане. Може и да си се преуморил - и изчезна преди му да се възрази.
         След минута се върна с някакъв уред, който изобщо не приличаше на това, за което уж бе отишъл.
         - Виж, взех си го от една лечебница. Нов тип, но е безгрешен – всичко е електроника – обясняваше Оунзи и включваше едно по едно копчетата по корпуса. – Има повече сензори от който и да е тактилен екран в магазините.
         - Прилича на онези диагностични скенери за мощности – отбеляза Майкъл, огледал уреда. Няколко накрайника висяха и явно се прикрепяха към определени точки от тялото.
         - Не се бой, изглежда сложно направен, но е много точен. Показва на това екранче даже и нивото на кръвната ти захар, ако те интересува подобна информация. Дай ми едната си ръка. Не тази, другата.
         - В момента не това ми е проблема – колебливо каза Майк, но се подчини.
          - Сложи на ръката си това тук. Аз ще закача този датчик на главата ти. И още един ето тук – говореше бързо Оунзи и залепваше вакумните подложки на накрайниците с опитни пръсти. – Изморяваш се, друже, трябва повече да си почиваш, това е всичко, от което имаш нужда. Сега ще видиш, че апаратчето ще каже същото.
         - Може би си прав - имам нужда от почивка - съгласи се Майк и изчака да види какво ще отчете уреда. Може би не трябва да продължава невероятния си разказ за чутото по телефона и радиото. Ще си замълчи и така поне няма да започнат да го мислят за луд.  
         Но все пак Оунзи беше най-добрия му приятел, може би трябва да сподели поне с него. Всъщност, какво да сподели? Че говори с несъществуваща жена по несъществуваща линия или че слуша предавания за бойните действия по несъществуващ канал? Че чува нещо, което вече за себе си безпогрешно бе определил и възприел, като ехо от миналото?!
         - Всичко е наред с теб - чукна Оунзи стрелките на някакви непознати и неясни скали, които се появиха на екрана и откачи кабелите. Личеше му, че е учуден от нещо, макар и да се стараеше да го прикрие. – Просто преумора. Странно, стори ми се, че си под някакъв стрес. А в такъв случай задължително налягането се повишава, но уреда показа, че е нормално. Какво има, Майк?
         - Стори ми се, че изживях нещо, по-точно - чух нещо ужасно – започна Майкъл, след като свалиха от главата му лепкавите сензорни накрайници. -  Оунзи, ти помниш ли подробности от историята? Да е имало някога някакви сблъсъци между хората от различните държави?
         - Какво да е имало? Това пък откъде го измисли? – другия за малко пак да развие кабелите и да ги налепи на приятеля си. – За война ли говориш, Майк?
         - Ъ-ъ, такова, аз в една книга четох – измъкна се той, като продължи обяснението. - Може би е фантастика или нещо такова. Не я разбрах и се запитах, дали не е нещо историческо - бързо заговори Майкъл, който се опита да заблуди съседа си, доста неуспешно, между другото. - Ей, казах ли ти, че се обадих за лодката?
         Явно идеята да разпитва Оунзи е глупава и бързо смени темата.
         - Така ли? И какво? - немигащо го гледаше Оунзи, като се направи, че е забравил за предния въпрос и непохватната лъжа за нещо четено в някаква книга. Той знаеше много добре, че няма такива книги в целият им объркан свят, но не се издаде пред Майкъл и просто продължи разговора в другата посока.
         - Ами още не ми казаха твърда цена, но утре сигурно ще я знам. Навярно ще е приемливо за нас, все пак не искаме яхта или катер, а просто една скромна лодка. – Майкъл театрално погледна часовника си и стана. - Е, аз да вървя, че децата се прибират след малко, днес ги водиха от училище на някакво представление. Ти какво - ново дърво ли садиш?
         - Нещо такова. Може и дърво да бъде - неясно каза Оунзи. Също стана и се огледа несигурно, напрегнато. Сякаш очакваше някой, но някой, който не иска да види. - Виж, ако има нещо, за което искаш да си поговорим, можеш да дойдеш винаги, когато почувстваш нужда.
         - Разбира се, нали затова сме приятели - тупна го Майк по рамото и тръга да си ходи. Дишаше тежко, защо ли се почувства толкова сам в този свят, който беше започнал да не разбира какъв е всъщност? А и се налагаше да лъже най-добрия си приятел.
         - Майк! – стигна тихия глас на Оунзи до него, когато вече прекрачваше през желязната портичка на оградата и излезна на улицата. - Дори и за странните неща, които ти се случват тези дни.
         Майкъл се спря, помисли да се върне, но после продължи и само махна с ръка. Вратата на оградата отново изкърца неприятно, пропуснала човека да мине. Той в момента се чувстваше неприятно, заради неумелия си опит да заблуди Оунзи, с когото се рабираха повече от добре и навярно е забелязал глупавото му държане. Подобно поведение беше непростимо, но как да му разкаже, че в неговия гараж има телефон и радио, които без никакво разумно обяснение предават новини от...
         Минало? Настояще? Бъдеще?
         От кое от всички възможни места идваха тези гласове, сирени, тътнещи гръмове и ужасяващи новини? От страната на сънищата? Да, но и те ще останат без обяснение, така както остана и последния му сън.
         Спомни си за него, сякаш беше минала една вечност от последната нощ, а не само – той погледна часовника си, – малко повече от половин денонощие. Как времето може да се разтегли и провлачи толкова много, а да е всъщност останало затворено в една единствена минута. И в нея да се случат толкова много неща, че да не искаш даже да дочакаш другата минута, от страх от това, което тя пък може да доведе.
         Майкъл наближаваше дома си, вървеше приведен, сякаш някаква тежест го бе притиснала. Отново нямаше почти никакво движение, всички се бяха прибрали по къщите си. А той какво още търсеше навън? Човек не трябва ли да е със семейството си в този час, а не да се скита из улиците като бездомник. Това и ще побърза да направи, ще се прибере и със сигурност ще се почувства по-добре сред семейния уют.
         Преди да влезе, се спря за секунда на прага и се изпъна. Издиша рязко и прогони всичко мрачно и тревожно от мислите си. Стига му толкова за днес и отвори външната врата, но се сети в този миг, че Оунзи по това време би трябвало да е на работа, а не у дома. Нима го е заблуждавал винаги с това, че работи до късно? Или и той се е оказа въвлечен в разликите?
         Вкъщи завари нормалния домашен хаос. Децата нещо се препираха, Таня им викаше да ѝ помогнат за вечерята, Скити се нахвърляше поред на всеки един и над всички се носеше воят на гърмящия телевизор. Никой не забеляза завръщането на прибралия се съпруг и баща. Войната на домашния фронт се усложняваше от отказа на Мая да отстъпи на Тед исканото, призивът на Таня някой най-накрая да дойде при нея и пронизителното мяукане на Скити, който явно също беше недоволен от нещо.
         Да, може би е нормално да съм откачил прокрай подобни сцени – каза си Майк и реши веднага поне единия от проблемите, като изнесе котарака на двора. След това грабна спорната вещ от ръцете на Тед – някаква електронна игра, която просто многозначително прибра в един шкаф, погледна строго Мая и посочи с пръст кухнята. Дъщеря му влезе там и така гласът на Таня веднага заглъхна.
         И настъпи мир.
         Той доволен въздъхна и отиде в просторната всекидневна, за да се справи с последния източник на шум.
         - Ей, Тед, ела за малко! - надвика олелията от екрана бащата и се настани в любимото си кресло. Грабна дистанционното и намали звука на телевизора, но го остави да работи както винаги. Всъщност той работеше дори и когато никой не го гледаше. Също както и радиото в кухнята беше целодневно включено. И така е у всички хора, които Майк познаваше. И на всички места където отидеше – работа, магазин, заведение. Винаги някой приемник излъчваше – това беше точната дума – излъчваше сигнал.
         Странно, но съвсем реално. Още два домашни уреда, които не спират предаванията си, но този път от реалността, а не от някакъв населен с умиращи призраци свят.
         - Какво има? – Момчето дойде почти веднага. Беше спокоен, явно не се сърдеше на съдийското решение по въпроса за играта. След малко щеше да попита дали може да я вземе, но засега се бе примирил с положението, решил да изчака удобния момент.
         - Виж, трябва ми нещо от историята, поне от онова, което учите в училище. Ще можеш ли да ми кажеш...
         - Татко, моля те! Нека не говорим за училище вкъщи - жално каза Тед и направи гримаса на отвращение. Не беше от старателните ученици. Повече обичаше да гони топката на игрището, отколкото да остава следобедите вкъщи и да учи. За разлика от по-малката си сестра, която засега поне залягаше над учебниците, макар и първоначалните, които с всяка година щяха да стават и по-дебели, и по-сериозни като теми.
         - Не, трябват ми някои данни - изведнъж се сети как може да го придума. - Хванах се на един бас в службата и ако спечеля ще ти дам половината.
         - Колко? - грайнаха очите на момчето. На неговата възраст винаги имаше нужда от допълнителни доходи за някой от безбройните си интереси.
         - Двайсет са общо.
         - Десет за мен, така ли? Става! – беше доволен. Кажи какво искаш да ти кажа от историята?
         - Кога се е водила война в някоя страна?
         - Война ли? В нашата история не се споменава за...
         Телевизорът внезапно премигна и обля стаята с ярка бяла светлина. Тед се вцепени, отпусна ръце по тялото, изцъкли очи и заприлича на някаква кукла на магазинна витрина, но Майкъл обаче продължи да се движи и се огледа уплашено. Ясно долови ставащото и някъде в спомените си видя, че не е за първи път това явление, което често се беше случвало и с него самия, но той никога не го беше осъзнавал. А сега можеше да го види – беше ужасно! Сякаш бащата и синът останаха затворени в един миг от времето, което бе спряло да се движи – онази минута, за която си беше мисли преди малко, на идване от необичайната си вечерна разходка. Струята светлина носеше някакви команди, които забраняваха да се мисли за току що споменатата тема. И нещо се пренави отначало, като запис на предварително зададен режим на излъчване на процеса живот.
         Но не за него, а за синът му, все така стоящ с отпуснати ръце и прегърбен леко в раменете. Майкъл усещаше командите, но имаше възможността да не ги изпълни. И точно това направи.
         Изтече секунда, и още две и всичко премина, а телевизорът отново се върна към нормален режим на работа, предавайки вечерната забавна програма, която убеждаваше зрителите да се обадят и да участват на живо в нея. Обадете се и спечелете... каквото и да е!
         Тед Перкинс сякаш събуди, рязко вдиша и се отръска от полепналия го сън, който вече беше забравил. Направи крачка назад, после друга напред и каза:
         - За какво ме викаш, татко? Мама иска да ѝ помогна за вечерята, щом не мога да играя на играта! – язвително каза той и зачака нетърпеливо баща му да му изнесе поредната лекция, че трябва да отстъпва по-често на сестра си при подобни спорове.
         - Тед, не помниш ли, че говорихме за историята ей сега?
         - Не, кога сме говорели, като току що идвам? Каква история? - неразбиращо го изгледа момчето.
         - Никаква – побърза да каже бащата. Отивай в кухнята, че ще изпусна играта.
         Тед неразбиращо поклати глава и изчезна, мислейки си, че възрастните с годините доста оглупяват, а само напяват как младите не знаели нищо. Майкъл се отвърна към екрана и с натреперващи пръсти увеличи звука и да заглуши отново нахлулите тревожни мисли. Явно преживяванията за деня изобщо не са свършили и ще продължават непрекъснато, щом веднъж са започнали. 
         Става нещо, но какво? Телевизията е свързана с промените, това е ясно. Помнеше тези премигвания смътно, но ги помнеше, но този път на него не му подейства облъчването им. За добро или не, можа да остане в съзнание, докато Тед превключи живота си с минута назад. Страхуваше се, а сам не знаеше от какво?        
         Гласът на гледачката от снощния сън прозвуча пукащо като горящи съчки в главата му:
       Сега, после, преди!
         От тях ли да го е страх? От загубата или от появата им? Какво още беше казала – за горящите мостове, които няма да може се върне и изгаси. Това какво трябваше да означава? Че веднъж започнали тези видения в неговия живот, ще продължат всекидневно ли? Това ли е получил, когато му дадоха възможността да избира? Новия ден, който наистина е различен от всички досега.
         Без да иска натисна някакъв бутон на дистанционното, което все още държеше в ръката и телевизорът превключи на друг канал.
         Май и аз съм превключил! – стана от креслото Майк, остави командното апаратче на масичката и нервно заобикаля наоколо. Аз ли полудявам или какво? Току що обвиних сина си, че е нещо не в ред. Но не той чува гласове в мъртви телефони и призрачни бюлетини на някакви бойни действия. Нито че ми се привиждат разни излъчвания от ей този екран, които действат като включвания и изключвания на собственото ми дете!
         Ще се напия, за да ми олекне - реши и смело отвори вграденото барче и придърпа някаква бутилка. Изобщо не погледна каква е. Сипа си и изпи на един дъх чашата. След това се върна на мястото си и си наля още една. След нея още една. Алкохолът почти веднага го хвана, но това успокои и бъркотията на мислите в главата му. Снощи не беше ли постъпил по същия начин, за да укроти ревът на разбиващите се в съзнанието му вълни? Това ли ще е занапред начина за бягство от изборът му да вижда и чува? Защо не, щом се налага.
         Така - сега обаче нещата вече ще се върнат и подредят - си рече замъгляващото се съзнание на Майкъл. Всичко ще е наред, не съм луд, няма и да бъда! Ще заспя, ще се събудя и всичко ще е било просто един неприятен сън.
         Запя някаква песничка от познатата му реклама на някакъв продукт, която започна по програмата, на която бе превключил и се засмя, когато взе един тон фалшиво. Смееше пресилено весело, прекалено нервно и истерично.
         Подалата се откъм кухнята Таня го изгледа учудено, погледна и критично към бутилката.
         - Пак ли?! – подхвърли тя, но не каза нищо повече.
         Смеещия се Майкъл видя реакцията ѝ и си помисли, че навярно жена му няма програмиран отговор-реакция на неговото решение да се напие, за да забрави...
         За да забрави миналото, нали? – жегна го мисълта, малко преди да затвори очи и да потъне в алкохолната мъгла, която сякаш го върна в обичайния му свят и той наистина забрави всичко случило се през този ден.
         Остатъка от вечерта премина съвсем нормално, както стотици други такива. Лишен от появилата се днес трезвота на разсъдъка си, Майкъл Перкинс продължи да си сипва от бутилката и просто зяпаше програмите, коментираше глупавите изказвания и накрая прие предложението на Таня да си лягат.
         Всичко свърши, когато един час преди полунощ съзнанията на семейство Перкинс просто бяха изключени и потопени в дълбок сън.
         Както стотици други нощи преди тази.

Няма коментари:

Публикуване на коментар