понеделник, 4 март 2013 г.

На чай с времето


Тръгнах напред. Вървя.

Връщане няма,

Навсякъде плуват сенки.
Кога ще намеря пътя?
Кога ще се стигна?
Празно Ехо.
Давя се в мъгла!
Само глада ми напомня, че живея...

                                                     Sg

 

        

         Махолета се носеше току под тъмната пелена от кълбести облаци, между които за съвсем кратко от време на време изплуваше пълната в тази нощ луна.

         Сякаш само за да надникне иззад някой облак - грейва за миг и отново се скрива под тъмното си було, покрило от край до край небето – отбеляза Ехо. Погледна  светлинките на контролните уреди. Почти не докосваше лоста за управление, просто гледаше да поддържа и спазва нужната за полета ѝ височина. Посоката бе зададена предварително и бордовия компютър имаше грижата размахващата крилата си машина да я следва. Уверила се, че всичко е наред мислите ѝ отново станаха далечни и отвъд небето, под което летеше.

         Цял ден се питаше какво да прави с новата възможност, открила възможност за нов път в живота ѝ – трябваше да реши дали да остане на Земята или да отлети към О-звездите, което навярно щеше да я откъсне завинаги и от родната планета и от Хелиос.

         Изборът за участник в подобна експедиция е рядък шанс за всеки земен жител. Кой не искаше да полети към новите светове, които отскоро земляните заселваха. Ако откаже сега на този късмет да бъде одобрена, същия едва ли ще се повтори някога пак, а знаеше добре, че ако приеме щеше да изгуби любимия си – много повече от късмет е нужно, за да могат разделени двойки да бъдат събрани в онези далечни нови светове.

         Тя получи официалното си назначение за бъдещия полет само преди три дни, бяха заедно с Хелиос, но ето че след първоначалната ѝ еуфория и радост дойдоха отрезвяващите я въпроси – дали трябва да се разделят за да може един от тях да заживее край ново слънце или да останат заедно край старото?

         Колко е трудно да избереш нов път, след като е с цената на това да загърбиш стария – въздъхна тя, докато очите ѝ неъсъзнателно се загледаха навън към лунния танц в небето. Странна ѝ се стори обвитата в сребриста паяжина околност, но преди да го помисли още веднъж внезапен тласък грабна махолета и го усука настрани.

         Ехо бързо дръпна лоста опитвайки да изправи машината, която се разтресе, но продължи да се носи на една страна като ранена птица. Нещо я бе спряло точно когато видя, че докосва сребристите нишки и с удар, който подви двата чифта криле, я принуди да се спуска описвайки спирали към земята. Моторите на маховиците застъргаха и лагерите им завиха от напрежение да задържат махолета във въздуха.

         С бързо движение включи допълнителните подемници, които за късмет работеха нормално и успяха да изправят машината, но не спряха падането ѝ към тъмната повъхност. Ехо успя да види върховете на дървета – намираше се над непозната гора.

         Втори удар в мрежата разтресе корпуса на махолета и накара всички светлини да угаснат. Моторът силно изръмжа, а крилете увиснаха окончателно неподвижни. Ехо освободи спускателните дюзи, надявайки се компресираните въздушни струи да омекотят неизбежното аварийно кацане.

         Гъсти клони зашибаха кабината, едно от крилата се отчупи. Осакатения корпус си проправяше път сред дърветата и след няколко секунди махолета се удари глухо в земята. Обшивката му издържа и не се разби - спускателите направиха каквото можаха, за да не бъде съвсем челна срещата със земята.

         Един по един заглъхнаха всички машинни шумове и отведнъж настана тежка нощна тишина. Ехо излезе, невредима по чудо, и огледа останките въздухоплавателя си. Части от крилете бяха окачени по клоните на парчета, а току що отделения хъхрещ последен стон на двигателя ѝ подсказа за невъзможността да лети повече с него. Успокоявайки нервите си Ехо седна безпомощна на покрит с мъх камък и опипа тялото за наранявания. Ще трябва да стигне до някое населено място, но тъй като бе пътувала почти на автопилот дори не знаеше къде се намира в момента, освен че е в някаква гора.

         Съзнанието ѝ бавно, без да бърза и да се затрупват с информация, започна да си припомня последните минути. Сякаш усети с тялото си еластичността на преградата, която я бе свалила. Една сила полепна по машината с цел да я задържи в дадена точка отвъд това място, а когато все пак премина почувства отскубването от нея – а може би скъсаните нишки, който я оплитаха, нарочно я пропуснаха, макар и да унищожиха махолета.

         Беше късно, трябваше да тръгне да потърси помощ. Малко преди да се заудря във високите дървета ѝ се стори, че видя някъде недалеч слаба светлинка. Ако не се лъжеше заради няколкото завъртания и възможността да се е заблудила, тя би трябвало да е в посока отдясно на пилотската кабина.

         Ще отида натам, а ако съм се объркала ще се върна в обратна посока – каза си Ехо и решително тръгна в непрогледния мрак.

         Хладен повей на вятъра зашумя в клоните и я накара да потрепери. Уж е средата на лятото, а тук беше като през първите дни на зимата. Гората беше гъста и дърветата често допираха страните си, рядко появяващата се луна едва проникваше с лъчите си през клоните и осветяваше призрачно стволовете, между които вървеше.

         След почти час вървене Ехо бе сигурна, че се е объркала и точно реши да се върне когато подминавайки няколко дървета видя пред себе си поляна и очертанията на малка хижа с топло светещ прозорец.

         Потропа на вратата - вятъра прониза тялото ѝ с хищен порив. Отвори висок и едър човек с гъста брада, който добродушно се усмихна на вида на замръзващата непозната.

         - Добра нощ! – поздрави той, сякаш такъв неочакван гост в късните часове е нещо съвсем обичайно в късните часове. – Влизайте, че навън е толкова студено.

         - Здравейте! – каза Ехо и побърза да влезе. Озова се в голяма стая с огнище, от което я обгърна веднага мека топлина. – Имах неприятности с махолета си, нещо му стана и катастрофирах на няколко километра от тук – обясни появата си.

         - Нали сте добре? – загрижено попита мъжът.

         - Да, направо чудо, че нищо ми няма, само машината вече за нищо не става.

         - Седнете – покани я стопанина и посочи ниска маса с две столчета с наклонени облегалки, бяха покрити с някаква пухкава материя. – Стоплете се и си починете.

         Ехо седна и се учуди колко е удобен ръчно скования стол. Тялото ѝ потъна в него. На масата имаше две глинени чаши, изрисувани с мотиви и димящ стар чайник.

         Нима съм била очаквана да дойда? - запита се Ехо, поглеждайки  към огнището. На огъня се готвеше нещо в черно и обгорено котле. От него замириса вкусно на букет от подправки, че без да бе гладна ѝ се прииска да опита от храната.

         - Студено е навън, нали? – попита стопанина, когато гостенката протегна ръце към пламъците.

         - Не съм облечена за такива преходи – усмихна се тя оглежайки лекатата туника, с която обичайно бе наметната.

         - Ето, това ще ви сгрее – брадатия наля в двете чаши гореща течност и предложи с жест едната.

         Ехо допря устни и внимателно отпи. Чаят бе букет от различни билки и вълна от топлина се разля веднага по тялото ѝ, стопли го приятно, а когато отпи още веднъж и напрегнатите ѝ мускули напълно се отпуснаха. Ехо отбеляза, че откакто бе в хижата всички житейски грижи сякаш бяха останали навън. Сега в душата си усещаше единствено топло спокойствие и сигурност под покрива на този дом.

         - Чудесен е! - похвали тя домакина си. – Сигурно е от специални съставки.

         - От такива е – съгласи се стопанина. – Вие някъде отивахте ли с..., извинявайте, но не разбрах с какво сте пътували?

         - С махолет, нали се сещате, модела който прилича на водно конче, но лети само до километър височина. Много е моден напоследък, кажи-речи всеки го има.

         - Малко съм откъснат от света и съм поизостанал от новостите му. Нима вече хората летят? – домакина се усмихна безгрижно на неосведомеността си.

         - Повече от два века откакто се е вдигнал първия аероплан – учуди се Ехо. Нима този странен човек не знае историята на въздухоплаването? Той ѝ кимна да продължи и тя му подсказа: – Още от първите години на 20 век, а днес вече сме достигнали нови светове в космоса – и това ли не сте чули?!

         Поклащане на глава и нова стопляща усмивка.

         - Нямам и понятие. Ако бъдете любезна да ми разкажете – помоли я човека.

         Тя го огледа. Наистина изглеждаше някак си далечен от всичко съвремено. Като че дошъл от древността – помисли си, но пък се и зачуди от коя епоха ще да е дошъл. Вярно е, че има и такива хора, които живеят излолирано и в хармония с природата, отказвайки да приемат новостите на съвремието, но чак толкова откъснато, че да не знае дори за О-звездите, които се водеха откритието на всички времена... – каза си Ехо, но все пак с няколко думи се опита да подскаже историята на полетите на събеседника си:

         - Началото на двадесети век, братята Орвил и Уилбър Райт, самолета „Флайер 1“? Април, 1961, Гагарин, първи космически кораб „Восток 1“? Няколко години след това, Армстронг, Колинс и Олдрин, с „Аполо 11“ кацат на Луната? Точно след сто години Ли Анг и Майкъл Флей, с „Марс 1“ основават земната база на Марс? И само преди петнайсетина години открихме О-звездите и полетите до тях вече са възможни? Нима сте пропуснали всичко това?

         - Отдавна не съм излизал – спокойно каза човека, а гласът му показа, че тези неща са някак маловажни за него. Прекалено незначителни, за да бъдат интересни.

         Ехо отпи от чая. Не вярваше, че може да има някой, който да не знае точно за това, което вълнува днес всеки земен жител – покоряването на космоса и спасението от пренаселването на света. И това, че все пак е възможно и да съществува и на друго място живот, макар самите хора да ставаха преносители на животородното зрънце. Така както навярно е станало и преди милион години на самата Земя.

         Неусетно мислите ѝ станаха леки като утринно изпарение от водите на планинско езеро. Как може да се живее, без да те вълнуват различните страни от живота? Възможно ли е да си роден без да знаеш и да се интересуваш от тях? А всъщност – каза си Ехо, - нима е нужно да мислиш за всичко това?

         И тогава осъзна, че в тази хижа времето е спряло – просто така, не течеше и не се движеше. Притесненията ѝ за раздялата с любимия и напускането на родната планета изчезнаха – почувства как всичко и всички ще бъдат все пак заедно някъде, някога...

         „Намираш се в една ничия земя, в древна крепост, добре пазена и скрита от света, която само за миг се е появила в твоето време и си успяла да преминеш” – прошепна ѝ вътрешен глас, обяснил ѝ къде е попаднала и странното неразбиране от страна на домакина, който живее чужд за подема на човечеството през последните години.

         Умът ми ражда фантазии – помисли си Ехо, - навярно съм ударила главата си при падането.

         - Мислех, че всеки се интересува от звездите – рече на глас смаяна от усещанията си Ехо, все така стиснала димящата чаша с две ръце. Топлината ѝ се предаваше през тях в мислите ѝ, които бяха заплували безгрижно и далечно от всичко онова, за което искаше да разкаже на непознатия за съвремения живот.

         Аромата на билковия букет ги водеше леко и ефирно.

         - Дали залъгвайки глада си за познания и откриване на нови светове, човек ще се засити в скитанията си сред звездите или все така ще усеща, че е обречен да бъде сам сред тях? – проговори мъжът, гледайки към огнището от което изгряха няколко снопа искри като звезди.

         - Прогресът е движещата ни сила. Някога сме могли само да пълзим по Земята. Днес живеем в нови светове. Кой знае след още век къде ще сме. Човечеството се разселва и прогресира – защити вида си Ехо, разбрала че не седи срещу обикновен човек. - Има милиарди слънца, които ще го приютят.

         - И за да бъдат достигнати, дали няма да се наруши космичния ред, който е отредил да живеете милиони години само на едно място? Ако е било предвидено, едва ли чак сега бихте узнали за тази възможност да летите сред звездите – продължи стопанина, малко укорително и дистанцирано от човешкия род, както се стори на Ехо. – Няма ли да прескочите сянката си в тази своя вечна страст да завладявате и накрая да попаднете в измерение от мрак, от който, повярвайте, няма да има измъкване, защото всичко, което правите е да загърбвате онова, което всъщност наистина би ви направило щастливи.

         - Това едва ли някой знае. Не можем да спрем, щом сме поели веднъж към тях. А и до днес не сме намерили никой друг в космоса, така че навярно целият ще е за нас.

         - Или не разрешено да намерите.

         - От кой?! – учуди се Ехо.

         - Може би има някой знаещ отговорите на всички загадки – каза стопанина и погледна Ехо в очите, струвайки ѝ се, че стигайки до душата ѝ.

         Сияние грейна в очите, идващо от играта на огъня.

         - Коя сила влияе на това къде ще те отведе пътя ти и къде ще свършат дните ти – рече той с тих глас на фона на припукването откъм камината.

         Лекото плющене на пламъците се смеси със свиренето на вятъра, който заблъска в стените на хижата и през прозорчето Ехо видя как отвън всичко се завъртя в снежна вихрушка.

         „А може би ти се въртиш около света, който си стои неподвижен?!” – прошепна пак онзи глас.

          – Кой може да каже, че когато денят заспи, ще имаш какво да запазиш от нощта в своето сърце?

         Ехо слушаше гласът как шумоли като леко докосващо се до брегът море и думите плуваха леки като вълни, обливащи, разперили нови криле в съзнанието му.

         Мислите ѝ летяха. Много леки и много по-надалеч от всеки космичен хоризонт, за който беше мечтала.

         - И когато сърцето ти вика, търсейки съдбовен за него отговор, кой единствено знае отговора дали пътя ти ще бъде извървян или ще се спънеш още при първата си крачка.

         За нейният път ли говореше? За това, че трябваше да реши тази нощ за себе си – дали да бъде с Хелиос или да го остави заедно със Земята? Дали един каприз да се събудя някъде под чуждо небе щеше да покрие загубата на любим човек?

         Кой наистина би дал най-добрия отговор дали след години няма да заспи съвсем сама, оставила далеч, далеч зад себе си всичко, което ѝ е било нужно за да се почувства жива – онази топлина, която я караше да заспива с усмивка.

         Само времето знае и притежава всичко – нашепнаха като морски прилив мислите ѝ. – В него се съдържа всяко несбъднато твое утре и вече отминало лицето ти вчера. Само то е белязано със знака на безкрайността, която съдържа нероденото и отдавна забравено днес.

         - Има закони, които всеки атом в тази вселена трябва да спазва. Отвръщайки лица от тях, втурвайки се в безсмислен бяг за да се покори далечен хоризонт, човек нарушава естествения ход на времето. Раздялата няма ли да отведе сърцето в тъма?

         Този непознат знаеше тайните ѝ - онова, което бе изпитала току що в себе си и през последните дни и нощи на търсене на отговор.

         Времето ли? Какво за него? Отдавна е впрегнато от човек, тече си час след час, ден след ден. Никой не мисли за него – Ехо се опита да се отърси от усещанията, които я бяха връхлетяли.

         Огледа се и видя на стената до камината голямо огледало с красива резбована рамка, но самото огледало... то поглъна погледа ѝ, оказвайки се дълбоко и безкрайно като вечност.

         Видя в него как се завъртат вихри от образи и дни от бъдещето – нейното лично бъдеще, но сплетено с едно далечно минало. А сетне видя и бъдещето на света ѝ – то бе обвито от стрелкащи се звезди. Картината се пропука и разля в черни спирали към дъното на необятна бездна от тъмнина. Разбра, че ходът на времето ще е нарушен от човека, малката стъпка ще се окаже прекалено голяма крачка за крехката му фигура във вселената. Заплахата, че изкривявайки пространството, а с него и времето, полета на човек ще доведе до студения хаос на сгромолясалите се в бездна измерения.

         Или това е моят живот? – попита отражението си Ехо.

         - Кой сте вие? - сломена промълви тя, разбрала че трябва да живее там, където е родена, а не да търси чужди хоризонти.

         - Аз съм Времето – просто рече мъжът, докато любезно доливаше в чашата ѝ от вълшебния си чай.

         А отвън света вече го нямаше, стопил се бе като снежинка стисната от топла длан.

Няма коментари:

Публикуване на коментар