На тихата планета дори и вятъра шепти

        

1.

         Корабът кацна без никакви трудности, което екипажа посрещна като добър знак. Обикновено специфичността в състава на атмосферата, обвиваща дадена планета, подлагаше на изпитание уменията на пилотите, устойчивостта на кораба и безстрашието на останалите от изследователкия екип. Този път всичко мина съвсем гладко и след около час на летене над горски масиви, заобиколени от големи петна оголена повърхност, пилотите избраха мястото за приземяване да бъде на скална повърхност в близост до гора от гигантски дървета.

         - Сякаш кацаме на Земята – подхвърли един от наблюдаващите спускането войници и си спечели заради обаждането строг поглед от сержанта на неговото отделение. Погледа му обеща поне три дни чистене в горивните камери на кораба, докато другите се забавляваха в изучаване на непознатата планета.

         Трите оделения от бойци първи стъпваха на новите светове и се убеждаваха, че е безопасно за екипа от специалисти, които щяха да се занимават с вида и състава на почва, въздух и наличие на живот. Тяхната задача бе да определят дали е подходяща за заселване и какви ресурси могат да се добиват. Повечето открити планети из галактиката се използваха предимно за добив на суровини, много малко за удобен живот на земляните. Тази обаче обещаваше да предложи и двете на току що спусналите се.

         К-майор Гарет изчака пилотите да обявят, че вече се намират в стабилно положение и даде знак на сержантите-командири на отделенията да се приближат.

         - Томас, с твоето отделение започвайте първоначален оглед. Не бързайте, не се отдалечавайте много, двеста метра е добре за първа линия, ако всичко е наред след това нека да са още двеста. Постави „пищялки” навсякъде в периметъра. Ще изградим обичайната защитна зона около кораба с хора и сензори - мине ли нощта спокойно утре можем да навлезем малко по-навътре. Тръгвайте и внимавайте, ще ви прикриваме от кораба.

         - Разбрано! – отвърна сержант Хари Томас и даде знак на хората си да го последват.

         Дванайсет мъже и жени с готовност скочиха и започнаха да навличат защитните костюми. Външните уреди на кораба вече съобщиха, че състава на въздуха отвън не е опасен, но без костюми е забранено да се излиза и задължително се обеззаразяваха при връщането.

         Войниците стъпиха много внимателно на меката кална повърхност, прецениха, че е подходяща за предвижване и поеха в разширяващ се пръстен откъм кораба към непознатата им среда насреща. Оръжията им бяха готови да стрелят при поява на заплаха, но такава не последва нито при първите двеста крачки, нито при следващите. Всеки от бойците носеше алармени сензори, наричани „пищялки”, които забиха и създадоха нужния защитен периметър около кораба.

         Когато уредите обявиха, че на километър радиус няма никакво движение отделението се върна на позицията на първите двеста метра и останаха на пост. В това време от кораба започнаха да спускат техника, апаратура и плоскостни панели, от които другите две отделения щяха да изградят малкото селище на изследователите.

         Малко преди стъмване, денонощието се оказа само с час по-късо от стандартното земно, хората бяха готови да посрещнат първата си нощ на новия свят.

 

         2.

         Космо-майор Пат Гарет имаше грижата да обезопасява експедицията и да взема важните решения като цяло, а това поставяше всички под командването му. Но той отдавна бе разпределили властта си между старшия на учените Самуел Поларис, който пък отговаряше за двайсетина специалисти и старшия пилот Йон Даун, водещ дузината пилоти и помощник-техници. Тримата летяха заедно от години в откриване и покоряване на светове и службата ги бе превърнала в добри приятели.

         След работния ден те се събраха в командия модул, прикрепен към космичекия кораб.

         Местната вечер беше тиха, прекалено тиха, вече се убедиха, че няма наличие на живот – поне в близост до кораба им, въпреки дърветата и течащата вода.

         - Трябва да ѝ дадем име – рече Гарет.

         - Аз измислих предния път – вдигна ръце С. Поларис и махна към Даун: - Негов ред е.

         Имаха традиция да се редуват в кръщаването на световете. Военния им даваше традиционни имена от древната митология, учения ги назоваваше на велики личности от миналото, а пилота според характерния облик на планетата.

         - Нали знаете, че изчаквам да опознаем къде сме попаднали и тогава според специфичността на новооткрития свят давам и името му – поиска отсрочка той.

         - Нека изчакаме тогава – съгласи се К-майора. – Тиха е подходящо име засега, нали? Преди малко като бях на обход забелязах, че дори вятъра не предизвиква характерния шум в листата.

         Даун кимна в съгласие, и на него му бе дошло на ума това име. Толкова тихо беше, не само сега през нощта, но и през деня не се чуваше никакъв страничен от човешката суетня по издигането на лагера шум.

         - Колко души остави на пост? Тази тишина е някак си зловеща – отбеляза пилота.

         - Шест на първа линия, шест на втора, освен това всички „пищялки” на максимален обхват. Второ отделение е в готовност, а трето почива. – К-майора помисли и добави: - Прав си, дори да е така тихо и спокойно все пак нищо не се знае – можем да бъдем изненадани от какво ли не, затова мисля и тях да вдигна след полунощ. Утре ще си отспят, няма да бързаме с напредването, имаме достатъчно работа по лагера.

         - Така е... макар от това, което първоначално видяхме и проучихме, не мисля, че ще имаме диви зверове или някакви войнствени туземци.

         - Поларис, все още не сме прегледали навътре, а от въздуха забелязах доста обширни гористи образувания. Имаме само километър проучен, а планетата е голяма и нищо чудно поне на един от трите континента да има нещо... или някой.

         - Така е, въпреки че ме учудва това – толкова земен тип планета, а пълна липса на живот, освен дърветата.

         - Няма видим такъв – поправи го космо-майор Гарет.

         - Поне видим – съгласи се той.

         Тримата замълчаха, жуженето на въздухоподавателите нарушаваше тишината в модула. Учения и пилота обявиха, че е време да отидат да почиват - единия имаше утре доста работа – цял свят чака да бъде изследван, а другия трябваше да извърши основен преглед на кораба, за да е готов да ги отведе до следващата планета. К-майора щеше да изчака с бойците си утринта, след това можеше да подремне час или два преди да поемат на разузнаване.

         Той изпрати двамата, навлече костюма и маската, излезе навън и се загледа в тъмнината. Тук-там светеха червените очи и лъчите на „пищялките”, които претърсваха околността. Някъде там се бяха окопали и войниците на сержант Томас. Знаеше, че и техните очи шарят в мрака, също като тези на сензорите. Бойците му бяха добре обучени и си знаеха работата, можеше да е спокоен, че има ли опасност, те ще я пресрещнат още в началото.

         Първата нощ е винаги най-опасна – мислеше си космо-майор Пат Гарет, - ако натрапването им попречеше на някой, то агресивността се проявяваше веднага като естествена защитна реакция.

         Но тук само тишината се стелеше, макар да усещаше как действията на хората са наблюдавани.

         Колко странно – каза си Гарет и тръгна да провери резервното отделение, - кой ли може да се крие в този свят?

 

         3.

         Седмицата за земляните измина без никакви произшествия. Всеки вършеше работата си и до момента нямаше никакви признаци за притеснения. Всъдеходите-лаборатории на учените навлизаха все по-навътре в горите, пазени от бронираните коли на войниците. Въздушните катери бяха обиколили и сканирали цялата планета. Живот нямаше, но възможност за развитие и поддържане имаше в изобилие – растения, вода и  мек климат. Ресурсите на планетата бяха в изобилие и чакаха да започне експлоатацията им от следващите експедиции, които съвсем скоро щяха да пристигнат. Даун бе кръстил планетата Тиха Земя, защото с всеки изминал ден всички се убеждаваха, че тя е точно това, което е била някога и родната Земя преди появата на хората.

         Един свят на величествени гори, големи течащи реки и безбрежни океани.

         - Много странно – заяви Йон Даун. – Всички предпоставки за живот, а такъв няма.

         - Вече има – обади се един от специалистите му. – Нали сме тук. Значи сме наситили околността с нашите естествени вируси и бактерии.

         Трети ден хората ходеха без маски и дишаха свободно местния въздух, който с нищо не се отличаваше от земния. Беше едно нарушение на правилника, но никой не устоя на изкушението да се чувства като у дома. Изледванията не показаха вредни организми. Дори напротив, въздуха беше напълно стерилен и липсваха каквито и да е микроби или вредни за човешкия организъм химични съединения.

         - Така е – кимна му Даун, - в такава среда, при наличието на сложно развита дървесна система, все трябва да се развили и животински видове.

         - Дори и моретата се оказаха празни. Само тези гори от величествени дървета и рохкавата почва между тях.

         - Когато обикаляме, тишината между стъблата и клоните им е... – обади се подреждаща колекция с проби лаборантка.

         В този момент в лабораторията влетя развълнуван един ботаник.

         - Слушайте – развълнувано започна и поднесе някакви листове. – Растенията тук са един вид безсмъртни.

         - Как така безсмъртни?

         - Току що от изследванията разбрах, че те не гният и с всеки ден нарастват. Няма микроорганизми, които да ги разядадат, затова при откъсване или отрязване техния живот не прекъсва, а просто си продължава, съвсем самостоятелно от дървото... – Той млъкна и погледна някакви снимки. - Тоест, продължаваше, защото сега се оказа, че нашите естествени паразитни вируси, които носим от рождението си, започнаха да се хранят с плътта на растенията, а по този начин...

         - Бързо! – извика Йон Даун и скочи към работната си маса. – Вдигайте тревога, всички да слагат защитните костюми и пълна карантина на състава.

         - Какво?! – не проумяха тревогата му останалите.

         - Ако сме нарушили местната среда, която е прекалено стерилна, то земните вируси ще направят мутираща обратна реакция и ще се върнат в нас вече с различни свойства и върздействия, а това няма как да не доведе до нарушения и на нашите организми. В момента сме застрашени, докато не бъдем сигурни, че все още ще е безопасно за човешкия вид.

         Докато говорше Даун натисна нужната комбинация.

         - Как сгрешихме и свалихме маските щом разбрахме, че въздухът е годен за дишане.

         Воят на сирената накара всички намиращи се на открито да се заоглеждат за идващ от тишината враг.

 

         4.

         Общата мисъл, която обединяваше всички дървета, следеше движенията на нашествениците. Още щом се появиха тя откри, че състава на телата им е подходящ за храна. Разбира се корените, които стигаха до най-дълбоките места в повърхността, можеха да извличат всичко нужно от залежите в недрата, но пък това биологично разнообразие, заедно с металните сплави и минералните съставки в тях, сега можеха да бъдат усвоени много по-лесно. Така дърветата щяха да се нахранят за много време без да се налага да дълбаят надълбоко.

         Мисълта предпазливо бе опитала през тези няколко дни от всичко и всеки от неканените гости и определи, че няма съставка, която да не е полезна. Затова реши, че може да се започне с храненето. А и вече ѝ беше дотегнало да е търпелива с нашествениците - вдигаха много шум, отделяха прекалено вредни вещества, които дърветата ѝ трябваше денонощно да пречистват. Дъхът им се оказа убийствен за тях, с докосването си караше корите им да изсъхват, листата да загниват, клоните да се пречупват с лекота.

         По даден от нея знак към всичко чуждо на света ѝ се лепна по едно листо, което започна да изяжда и превръща бавно предмета или съществото в обикновена дървесна тор.

        

         5.

         Космо-майор Пат Гарет гледаше с невярващи очи как и корпуса на кораба се разпада в ръждива гнила каша.

         Вече бе изпратил сигнал за бедствие и това беше всичко което можеше да стори,  двигателите отдавна бяха изчезнали в онези меки купчини. Процесът, който ги нападна, превърна оръжията им в тази странна маса напомняща на изгнили листа през есента на Земята. Преди да погълне кораба, процесът разруши модулите, всъдеходите и един по един повечето от хората му.

         Какво друго му оставаше освен да побегне пред невидимия враг, когото от първия ден усещаше как дебне и се промъква към земляните.

         Докато се опитваше да избяга осъзна, че повърхността на цялата планета е точно това – храна за дърветата.

         Не измина и стотина метра когато краката му се заплетоха в растителни нишки и той падна и започна да пълзи, но нишките го обвиха и лишиха от възможността да се движи.

         Едно невидима сила поглъщаше тялото му и го превръщаше в подходяща за усвояване от дърветата субстанция, които вече пуснаха корените си към човека.

 

         6.

         Мисълта доволна обхождаше света си – тишината отново цареше и спокойствието бе възстановено между дърветата ѝ. Храна имаха в изобилие, нашествениците и техните съоръжения им предоставиха достатъчно суровини, които корените бавно започнаха да смилат и превърнат в нови разклонения.

         Тя пресметна че от времето на падналите от небето камъни, преди хиляди години, не е получавала толкова метал, който е така нужен за здравината на стъбловите кори,  за клоните и листата им.

         Мисълта съществуваше и обединяваше милионите дървета. Тя беше единствена и пълновластна господарка на планетата, която нашествениците нарекоха Тиха Земя.

         Откакто се настани тук и превърна всички други същества в хранителна тор, мисълта се наслаждаваше на времето и на тишината му. Понякога си спомняше откъде дойде – бе изпратена да лети заедно с десетки други като нея през звездите. Бяха затворени в капсули-послания към разумните видове из космоса, в случай че имаше разумни същества, които да я уловят. Втората ѝ задача се оказа по-лесна – в случай на зараждащ се разумен вид и при подходяща обстановка мисълта трябваше да се разсели в атмосферата и да спомогне за съзряването на вида на този свят.

          Годините на полета, които бяха десетки и стотици, я промениха и тя се самопрограмира и забрави за целта на посланието. Затова щом капсулата ѝ се разби тук, на Тиха Земя, така както навярно другите капсули са открили други светове, тя премълча посланието към разумните, които тогава населяваха планетата, и избра да се прехвърли и да заживее в мълчаливите дървета, които тогава растяха само за да бъдат отсечени и превърнати в обикновена горивна суровина.

         Мисълта лесно ги обедени и още по-лесно подчини. Имаше в себе си познанията на един от най-висшите разуми в космоса, но прецение, че не трябваше да ги предава на по-изостаналите, нито пък да ги споделя с по-напредналите. Затова направи нужното и подмени няколко съединения в атмосферата и скоро всички живи същества изчезнаха и се превърнаха в храна на дърветата.

         Така настана тишината, на която мисълта толкова се наслаждаваше от векове насам. Не искаше нищо да се променя под небето, не искаше да се добавя или премахва – за нея света ѝ беше идеален.

         Едва бе забравила за нашествениците, когато три кораба с рев преминаха слоевете атмосфера и започнаха внимателно да избират къде да се приземят. Определено долавяха някакви остатъчни следи от предшествениците си, които дърветата вече смилаха.

         Мисълта ги огледа и пресметна количествената им маса – бяха много по-големи от онзи, който скоро бе унищожила. Нямаше нужда от толкова храна, но пък да се запаси с такава никога не е излишно.

         Тя нареди на дърветата си този път да не чакат, а веднага да започнат да се хранят с вече кацащите машини и същества в тях.

         Когато първия войник се появи, вятъра тихо, много тихо въздъхна в шепите на гигантските листа.

Залези от спомени, изгрев на мечти

      

       1.

       Вятъра караше платното на сенника да се гъне като живо. Микропластовите нишки  не пропускаха прахта и жегата, но аромата на пустинята нямаше как да задържат и Алтар можеше да вдъхне от мириса ѝ когато пожелае. В тези най-горещи часове пясъците така се нагряваха, че кристалите им започваха да пищят и милион пъти отразените им гласове нажежаваха въздуха още повече в смъртоносен хор.

         Алтар ги чуваше.

         Чуваше звънът на лъчите, проникващи дълбоко в плътта на пустинята остриета на слънцето. Затваряше очи и виждаше в мислите си светлината как се носи през космоса, как като ято огнени птици се насочва към планетата и полета им завършва точно тук.

         „За едни мощта им гибел, за други е живот” – каза си той.

         Алтар загреба шепа пясък.

         Беше хладен заради защитата на сенника, не като този отвън, който продължаваше огнено да крещи. Остави го да пада на тънка струйка и се опита да задържи в мислите си пясъкопада.

         Разделяше на две всичко край себе си – двулицевото и двузначно понятие за живот. Радостта и тъгата, смехът и плача. На раждане и смърт, на заспиване и събуждане. На ден и нощ – изгрев и залез.

         „Колко време отделих за обмисляне, а едва ли ще разбера защо е поделено на две всичко под това небе.”

         Той вдъхна от канеления пустинен полъх, вятъра го носеше откъм сърцето ѝ – започна да потъва надълбоко в мислите си.

         „До днес само знам, че е подредено точно както трябва и съвсем според нужното за да бъде на мястото си във времето и пространството.”

         След малко клепачите бяха скрили очите му, които обаче отвори навътре в себе си и сега виждаха много по-надалеч от хоризонта, оставащ преграден от гърбиците на дюните.

         Виждаше отвъд тях, отвъд преградите на света, запазил само тялото му.

         Пропадаше през времето, което бе оприличил на пустиня. И затова избра да дойде тук, за да потърси отговори на неяснотите в живота. Дали ги намери? Не, по-скоро се родиха още повече въпроси, затова пък можеше да вижда и чува малко по-ясно отпреди. Съвсем малко по-ясно.

         - Достатъчно ли е? – попита едно свое отражение в синкав мелодичен тон.

         Намираше се в свят, в който светлината не беше невидима, а имаше фотони от музикални тонове, летящи и отразяващи се един в друг само и само за да се носят над своята повърхност и пак и пак да се докосват със звън от състоянието на непрекъсната мелодия в огледална тоналност.

         - Всеки трепет в дните е достатъчен за да запълни празнината на живота – отвърна отразеното му милион пъти аз.

         Светлината пееше навсякъде край него.

        

         2.

         Когато слънцето падаше към дюните и гърбиците им протягаха сенчести върхове през пустинята, вятъра усмиряваше играта си с пясъците и стените на сенника застиваха неподвижни. Тогава ясно се долавяше тихото жужене на охладителите, които пазеха човека от слънчевите остриета, докато с часове се взираше във вътрешната си безкрайност от съществуване.

         Алтар излезе плавно от състоянието на медитация и веднага усети нечие присъствие. Отвори очи у видя на прага на сенника му да седи неголям пясъчен лъв, който го гледаше втренчено.

         Погледа му се стори познат, сякаш го бе мернал за миг-два в онази огледалност, от която току що се завърна.

         Нито един от двамата не изпитваше страх. Бяха обитатели на един и същи дом. За годините в пустинята Алтар се бе срещал с много от обитателите ѝ. Някои хапеха и кълвяха, други жилеха до смърт, но само ако биваха застрашени, а той оставаше пътя им винаги да е свободен.

         Осъзна, че котката го е наблюдавала дълго време, но без да прекъсва медитацията му. Знаеше къде бе отишъл духът му. За нея е лесно да вижда онова, което хората с трудност можеха да забележат, че се намира около и в тях.

         „Личната ми вселена навярно съдържа вселените на всеки друг” – предположи Алтар.

         Бавно се пресегна и взе онова пред което всички в пустинята се прекланяха. Отпуши водника и наля до половината глинена купа и я поднесе на госта си. Лъвът примлясна и залочи. Пресуши я набързо, бе жаден и свежестта на хладната течност обля тялото му. Можеше да издържи с дни без вода, като всички оцелели същества на планетата, но удоволствието да я вкуси винаги е неописуемо.

         „Тялото винаги настоява за своето, за разлика от душата, която може да бъде безброй вечности безразлична.”

         Лъвът опъна глава към Алтар и докосна с влажен нос отпуснатата на коляното му десница. Подуши я и прие приятелството с човека и се излегна в близост до сенника.

         Бяха сключили водно братство за цял живот.

         3.

         Водното братство е скъпо и за двете страни.

         Летописите разказваха, че някога е имало друг обичай за сключване на обет за приятелство между хората - този на кръвното сродяване. Този обичай сега вече е забравен и е заменен от скрепеното от водата побратимяване между двама или повече.

         Древната кръвна клетва се е оказала прекалено слаба и неустойчива, защото кръвта може да бъде лесно предадена заради естеството на състояние си в човека - кръвта кипва при спор и замръзва от ужас. Тече неспокойна в жилите и е променлива като Луната и не е така чиста като водата.

         Днес хората знаеха, че ако небето прокълне един заклел се в кръвта си човек, но нарушил клетвата си, света няма да загине - дори и да е предал брата си. Проклятието за делата му ще падне само върху кръвта на рода му. А предателството на водното братство би довело до проклятие върху самата вода, която не е на никой, но живота на всички зависи от нея. Тя е на планетата и живеещите на нея носят отговорност за чистотата ѝ. Прокълне ли се водата, нейната чистота и животворност, тогава тегобата ще е върху всичката вода под и на небето и всеки един ще понесе наказание, а света ще бъде лишен от нея. Всеки знае, че няма по-скъпо нещо от нея, дори и живота, защото той би бил немислим без подкрепата на водата. Затова и никой не би посмял да наруши водното братство, за да не прокълне целият свят. Всички остатъци от стари религии, както и новите вярвания, зачитаха и спазваха братството с вода.

         И нямаше запис някой да го е нарушавал и хората вярваха, че няма да бъде нарушено и спазваха клетвата си пред чистотата ѝ.

         4.

         Алтар се изправи и поднесе длан към слънцето. Улови го и примижа. Денят угасваше. Щеше да го замести нощта. Реши да се поразходи. Изключи охладителите и преметна водника – дори и нощем в пустинята без вода не се излиза.

         Котката се изправи и заизкачва с него най-близката дюна. Двамата поеха по хребета на нагънатите като вълни пясъчни хълмове. Медни отблясъци следваха стъпките им, които се сливаха с тихите шумове на плясък на криле, търкалящи се песъчинки, вой на чакали, пълзене на твари по пясъците, поникващи пустинни цветя в очакване на милувките на Луната.

         По някое време Алтар се обърна и видя, че лъвът е спрял и гледа накъм тъмния овал на потъващото отвъд хоризонта слънце. Навярно си спомняше своето минало и някои от по-добрите дни в него. Човека се спря и загледа животното.

         „Как пред залеза потъваме в спомени” – пое от вечерния пустинен въздух и тръгна назад.

         Когато се приближи лъвът измяука и в очите му припламна двоен залез.

         „Какво ли ми казва - че е трудно да се скита из пясъците и крайбрежните степи, а повечето от хората избягаха към звездите и оставиха животните сами да се оправят с пустинния им свят.”

         - Хайде, не тъжи, не всички са заминали – рече Алтар, погледна към небето и отново тръгна по хребета.

         Лъвът го последва, над тях звездите започнаха да изгряват една по една със залеза.

         5.

         Земи, днес пусти и безлюдни, които приютиха малцината останали да живеят на заприличалата повече на зла мащеха, отколкото на роден дом планета.

         Хората намериха пътя към звездите преди векове и побързаха да напуснат света си – завинаги и без желание да се завърнат. Сякаш в новите светове откриха отново сладостта от живота, която бяха изгубили в борбата си с глада, с пренаселеността, епидемиите и безкрайните войни за територии, постигане на цели или следвайки гласа на религиите. Някои оправдаха решението си като естествено заради страха от покачването на температурите заради липсващите защитни слоеве на атмосферата. Други от страха пред все повече напредващата пустиня, погълваща малко по малко плодородната почва. Трети искаха изобилие от вода – за тях дори имаше изцяло водни светове, приютили всички онези живели от поколение сред безводие.

         Мъдреците след онези времена определиха разселването на човечеството като естествена миграция на вида - веднъж заради голямата популация и малкото свободна земя за живеене, добила застрашителния брой на самоизяждане на ресурсите на планетата, и втори път заради онази тръпка в човек винаги да открива нови хоризонти пред себе си, да покорява и оцелява сред най-страшните природни стихии.

         И точно заради тази човешка природа да се бори с трудностите се намериха достатъчно желаещи да останат. Те заклеймиха предателството на събратята си и издигнаха в култ оцеляването и продължението на рода под все по-горещата звезда. Призванието им беше да се борят с трудностите, а гордостта им бе, че могат да отстояват на пустинята. Затова и ценяха живота като най-скъпият дар във времето. Приеха нови закони, сурови като дните им. Откриха в себе си нова вяра, предложена им от милостта на нощта и нейната прохлада. Слънцето стана враг, Луната любима. Пясъкът и солта бяха противната зараза, чистата вода се превърна в най-свещен лек.

         Година след година, век след век, останалите знаеха, че са все по-сами. Все по-рядко някой идваше от космоса и още по-рядко някой напускаше горещия им дом. Живеещите сред звездите изпитваха неприязън към решилите, че могат да оцелеят в умиращия си свят и страняха от тях, сякаш носеха опасен заразен дух на себеотрицание. Постепенно младите забравиха за стария си свят, на които смехът изчезна, но сред пясъчните бури продължаваха да бродят смели мъже и жени.

         С времето оцеляващите приеха сурови възгледи и закони за подчинение на оцеляването им, които според тях бяха справедливи и практични, имащи като основна цел да запазят и продължат живота.

          Поне няколкото зрънца, които бяха останали от него.

          6.                                                                                                   

         Алтар стигна до руините заедно със залеза. Лъвът се изгуби нанякъде. Беше свикнал с това, понякога се губеше само за час, друг път цяла седмица, но винаги се връщаше в малкият му лагер. Живееха заедно и в същото време разделени – всеки следваше своя си път, който понякога пресичаха за часове или дни.

         Той премина край каменните останки и застана пред олтара. Беше го открил случайно, не знаеше от коя религия е, дали от древните, дали от новите, но откри, че между стените му е уловен поток от космическа енергия, който го поемаше и отнасяше.

         В храма както винаги цареше тишина и полумрак. Дървената врата плътно прилепна в камъка и изолира Алтар от всеки външен шум. Три малки светилника се запалиха сами на равно премерени точки в овала. Едва видими, но достатъчни, за да се различи нужното на оскъдната им светлина.

         Алтар ги оприличи с изгубени в космоса звезди, когато пристъпи и седна в средата на храма върху гладък камък от който струеше енергията. Допира го накара да затвори веднага очи и да прогледне с вътрешните си сетива.

         Тишината обви и освободи съзнанието му и го пренесе в другото място, където мисълта му вече беше в ръцете на онази, която го изпрати да разбере тайните на Пътя.

         Не мислеше за нищо. Просто чакаше послание от времето. Често виждаше как се пресича от Пътя – наричан още и живота, също и смъртта. Всички го изминават, някои предпочитаха да броят крачките си, други просто вървяха, трети се връщаха отново и отново в изходната си точка, а Пътя им продължаваше извиващ се като вечност през пустинята на времето.

        

         7.

         Времето - какво е то?

         Същност?

         Вездесъщност?

         Или просто сън?

         Някога казваха, че води началото си от точката на абсолютното нищо, която се е отворила и е изляла в пустотата и пространството, и материята, и времето. То се е родило с мигът на Сътворението и ще завърши с края на света, а с него се разпорежда висша божествена сила, близка по образ и подобие на човек. Отричайки, че самото Сътворение е протекло във вече съществуващия кръг от „време”.

         След няколко стъпки по повърхнината на живота си, хората все пак разбрали, че то съществува съвсем отделно от всички наглед сложни процеси във вселената, които нямат абсолютно никакво въздействие върху хода му. Така открили, че времето е кръг, затворил в себе си минало, настояще и бъдеще, които текат едновремено и са отделни стойности само за онзи, който се намира в дадена точка на кръга. От мястото си човек дели на части времето, назовава го с имена, измерва го с часове, дни, години, векове, но само и единствено за собствено успокоение, че знае къде се намира.

         Това породи въпросите дали има смисъл човешкото съзнание да прави това разделяне на епохи и години. Да мисли, че се движи по строго определен ред, следвайки хода на времето с нужната скорост и дали остава някаква следа от намеренията и делата му в този съдържащ „живота“ кръг. Или просто всичко се покрива неизменно със забрава, така както и вятъра скрива с прах следите му в пустинята.

         Въпроси, на които шепата останали едва ли биха могли да отговорят с точност. Като отговор се роди Троизма, който приема, че живота на човек е просто кратко трепване на окото на времето и щом минало и бъдеще съществуват редом с днешния ден, то неговата роля е да се носи по течението на неговият път. Който осъзнае това и поеме по Пътя се старае мислите и делата му да бъдат изчистени от грешки, които въпреки нищожността си биха били важни за неговото съществуване в друга гледна точка на безкрайностния кръг.

                                                                                                          

         8.

         - Време е!

         Това си каза Алтар като се събуди.

         При изгрев в мислите нахлуваха смелите мечти и увереността в идващия ден.

         Днес отвори очи и просто знаеше, че трябва да тръгне.

         „Колко дни прекарах тук? Хиляда? Или вече са повече?”

         Не ги е броял – изгреви и залези се сменяха безброй пъти. Едва ли имаше значение, защото времето спираше щом напуснеше този свят и знаеше, че тежестта му не е непоносима. Сега знаеше, че смъртта ражда нов живот, също както идва и нов ден дори и след най-безвездната тъмна нощ.

         Знаеше, че трябва да върви по Пътя.

         „Винаги има нов изгрев, макар следван от пореден залез” – Алтар се приготвяше да поема натам, накъдето нощем слънцето се криеше.

         Разбра, че ако времето е едно цяло, пътуващия винаги пристига във вече случили се събития, който неизменно приема, че протичат сега.

         А знае ли човек къде се намира на Пътя си?

         С кой ще се срещне и с кой раздели?

         Времето му нашепваше, че няма да е сам. Значи вече се е срещнал с някой, с който или вече вървят, или са извървели Пътя.

         За времето прекарано в отшелничество се бе срещал с много малко хора. Пътници, които се отбиваха от маркирания си път и идваха да видят живеещия сред пясъците. Някои му се покланяха, други просто сядаха и съзерцаваха празното му тяло, също както и неговият единствен другар лъвът, който по-скоро пазеше черупката му докато се завърне. Посетителите го гледаха час-два, понякога повече или по-малко, след това безмълвни си отиваха с усещането, че са вкусили малко от посоката му.

         Алтар знаеше, че не го разбират, въпреки че искаха да се докоснат до онова, което той разбираше. Мълчеше, защото в онези мигове трябваше да следват собствения си път, а не да спират на неговия в този час.

         Но всичко това бе до сега, до днес, до вчера, до този ден, в който ще тръгне и премине сред другите и да говори на онези, които искаха да чуят думите му. Останалите имаха право да останат глухи. На друго ниво съзнанията им ще са готови за някои истини. Но надарените с прозорливост ще го посрещнат с разбиране. Нали ще им покаже онази пътека, която умовете им търсеха от години. Посоката на Пътя.

         Не взе нищо със себе си.

         „Нужни ли са спомени за онова, което вече е отминало?” – каза си той и огледа малкото, което имаше.

         Няколко останки от скромния си пустинен живот. Бе направил няколко глинени съда, също и фигурки на скорпион, сокол и на лъва, но ги остави където си бяха. Пустинята щеше да се погрижи да бъдат затрупани. Записките си отдавна бе оставил вятъра да разпилее в една пясъчна буря.

         Дори не се обърна да погледне лагера, приютявал го стотици и стотици дни.

         Пред границата на маркирания път го очакваше пясъчния лъв. Алтар го погали. Попита го дали не иска да дойде с него.

         - Хората не са чак толкова страшни когато ги опознаеш. Неуки да, но не и страшни.

         Лъвът се отърка в ръката му.

         - Ще имаш своята купа с вода, а и пустинята е винаги на няколко крачки – предложи му той.

         Беше свикнал с присъствието му.

         „Колко странно - каза си Алтар, - с него не искам да се разделям.”

         Дали защото му помогна в даден момент да премине някоя преграда или защото толкова време бяха прекарали заедно и бяха споделяли водата си – това нямаше точен отговор, а и не бе нужен.

         Лъвът го последва по пътя, той не се питаше защо, просто знаеше, че така трябва.

         9.

         След няколко дни двамата се приближиха към града на който някога Алтар беше владетел. Неколцина пътници, с които се разминаха и го разпознаха, вече бяха известили хората зад стените му.

         Тълпата ги очакваше на предните защитни фортове. Имаше млади, имаше стари. Имаше любопитни, имаше и отдавна чакащи завръщането на онзи, които отиде да потърси мъдростта в самоизолация от останалия свят.

         Хората мълчаха. Гледаха с удивление към кротко следващия Алтар пустинен лъв.

         - Господарю... – каза белокос градски съветник, който Алтар помнеше от миналото си.

         - Господари сме само на себе си – отвърна той и продължи.

         - Учителю! – поклони се пред него младеж, преметнал белия плащ на чистотата.

         - Няма да ви уча, а само ще споделя посоката, която избрах да следвам – поправи и него.

         - Как да те наричаме тогава? – попита възрастна жена. Беше чуждоземка, наскоро преселила се тук със семейството си заради глада, настанал по онези места. Степта не раждаше храна. Там нямаше оазисни градове.

         - Името ми е Алтар от пустинята, а твоето е Ида, идващата от Изтока. 

         Очите му, не тези на лицето, а онези в мислите му, виждаха всичко и за него нямаше тайни. Всяко лице изписваше собствената си история като на книга, от страниците на която той четеше.

         Хората заговориха, удивени от това, че позна коя е непознатата. А той знаеше, защото вече се бяха срещали в собственото си бъдеще.

         Алтар спря, лъва също и приседна до него. Човека вдигна ръка и наложи тишина.

         - Върнах се за да кажа каквото знам. Аз ще говоря, който иска да слуша. Ще споделя което виждам, което разбирам, което усещам. Останалото всеки сам трябва да намери и следва. Това е.

         Тълпата мълчеше. Вятъра неуморно въртеше ветрогенераторите по хълмовете.

         - Сега ще почиваме, вървяхме дълго, а скоро ще поемем истински по Пътя – той даде знак на лъва, който се опитваше да не обръща внимание на тълпата и последва своя приятел от пустинята.

         Някога Алтар имаше владения, от които се отказа още преди години, но му казаха, че все още бяха негови. Прие го и избра един ъгъл на града, далеч от редиците соларни панели и защитните стени на фортовете, където имаше проста едностайна къща с неголям двор и няколко съоръжения водоуловители на утринна роса. Каза, че там ще отседне за няколко дни, а стария съветник да бъде готов с всичко нужно този път имотите му да бъдат раздадени.

         - Имам ли нужда от тях по Пътя си? – заяви Алтар пред някогашните си съграждани.

         Разпъна сенника под голяма палма и се настани удобно. Някой поддържаше малък извор, в който се оттичаше събраното през нощта. В къщата не влезе, но видя, че прахта пред прага ѝ е грижливо пометена.

         Лъвът както обикновено легна наблизо. Храна щеше да си търси сам, пустинята беше на една крачка – точно както му обеща човека. В извора имаше вода в изобилие – нужно ли му е повече за да бъде жив?

         10.

         Алтар прелетя над синевата в небето и достигна слънчево море, на което вълните бяха ярки изгреви и пламнали залези. Мисълта му се гмуркаше в лъчите и изплуваше със светлината.

         Слънцето беше като сърце което не спира да тупти с огнения си пулс. Клетките му бяха всички онези песъчинки, на които разронваше света. Вятъра, парещия дъх, изсмукващ всяка влага от тялото. Отново се потопи във взрив от светлина и пое назад към синевата.

         Когато се завърна видя в двора още няколко сенника. Първите слушатели вече бяха дошли и чакаха да попият от мъдростта му. Дали ще я разберат – това сами щяха да преценят.

       - Не казвам, че знам истината. Просто видях онова, до което можах да стигна и за това ще ви разкажа преди да поема по Пътя – започна Алтар, за да не кара хората да чакат.

         Вятъра тихо раздвижи листата на палмата и те се заплискаха като заспиващо море – тихо и едва доловимо, но за онзи който можеше да го чуе шумът се превръщаше в песен.

         Някъде в спомените на залеза изрева пясъчен лъв.