събота, 30 ноември 2013 г.

На тихата планета дори и вятъра шепти


        
1.


         Корабът кацна без никакви трудности, което екипажа посрещна като добър знак. Обикновено специфичността в състава на атмосферата, обвиваща дадена планета, подлагаше на изпитание уменията на пилотите, устойчивостта на кораба и безстрашието на останалите от изследователкия екип. Този път всичко мина съвсем гладко и след около час на летене над горски масиви, заобиколени от големи петна оголена повърхност, пилотите избраха мястото за приземяване да бъде на скална повърхност в близост до гора от гигантски дървета.

         - Сякаш кацаме на Земята – подхвърли един от наблюдаващите спускането войници и си спечели заради обаждането строг поглед от сержанта на неговото отделение. Погледа му обеща поне три дни чистене в горивните камери на кораба, докато другите се забавляваха в изучаване на непознатата планета.

         Трите оделения от бойци първи стъпваха на новите светове и се убеждаваха, че е безопасно за екипа от специалисти, които щяха да се занимават с вида и състава на почва, въздух и наличие на живот. Тяхната задача бе да определят дали е подходяща за заселване и какви ресурси могат да се добиват. Повечето открити планети из галактиката се използваха предимно за добив на суровини, много малко за удобен живот на земляните. Тази обаче обещаваше да предложи и двете на току що спусналите се.

         К-майор Гарет изчака пилотите да обявят, че вече се намират в стабилно положение и даде знак на сержантите-командири на отделенията да се приближат.

         - Томас, с твоето отделение започвайте първоначален оглед. Не бързайте, не се отдалечавайте много, двеста метра е добре за първа линия, ако всичко е наред след това нека да са още двеста. Постави „пищялки” навсякъде в периметъра. Ще изградим обичайната защитна зона около кораба с хора и сензори - мине ли нощта спокойно утре можем да навлезем малко по-навътре. Тръгвайте и внимавайте, ще ви прикриваме от кораба.

         - Разбрано! – отвърна сержант Хари Томас и даде знак на хората си да го последват.

         Дванайсет мъже и жени с готовност скочиха и започнаха да навличат защитните костюми. Външните уреди на кораба вече съобщиха, че състава на въздуха отвън не е опасен, но без костюми е забранено да се излиза и задължително се обеззаразяваха при връщането.

         Войниците стъпиха много внимателно на меката кална повърхност, прецениха, че е подходяща за предвижване и поеха в разширяващ се пръстен откъм кораба към непознатата им среда насреща. Оръжията им бяха готови да стрелят при поява на заплаха, но такава не последва нито при първите двеста крачки, нито при следващите. Всеки от бойците носеше алармени сензори, наричани „пищялки”, които забиха и създадоха нужния защитен периметър около кораба.

         Когато уредите обявиха, че на километър радиус няма никакво движение отделението се върна на позицията на първите двеста метра и останаха на пост. В това време от кораба започнаха да спускат техника, апаратура и плоскостни панели, от които другите две отделения щяха да изградят малкото селище на изследователите.

         Малко преди стъмване, денонощието се оказа само с час по-късо от стандартното земно, хората бяха готови да посрещнат първата си нощ на новия свят.

 

         2.

         Космо-майор Пат Гарет имаше грижата да обезопасява експедицията и да взема важните решения като цяло, а това поставяше всички под командването му. Но той отдавна бе разпределили властта си между старшия на учените Самуел Поларис, който пък отговаряше за двайсетина специалисти и старшия пилот Йон Даун, водещ дузината пилоти и помощник-техници. Тримата летяха заедно от години в откриване и покоряване на светове и службата ги бе превърнала в добри приятели.

         След работния ден те се събраха в командия модул, прикрепен към космичекия кораб.

         Местната вечер беше тиха, прекалено тиха, вече се убедиха, че няма наличие на живот – поне в близост до кораба им, въпреки дърветата и течащата вода.

         - Трябва да ѝ дадем име – рече Гарет.

         - Аз измислих предния път – вдигна ръце С. Поларис и махна към Даун: - Негов ред е.

         Имаха традиция да се редуват в кръщаването на световете. Военния им даваше традиционни имена от древната митология, учения ги назоваваше на велики личности от миналото, а пилота според характерния облик на планетата.

         - Нали знаете, че изчаквам да опознаем къде сме попаднали и тогава според специфичността на новооткрития свят давам и името му – поиска отсрочка той.

         - Нека изчакаме тогава – съгласи се К-майора. – Тиха е подходящо име засега, нали? Преди малко като бях на обход забелязах, че дори вятъра не предизвиква характерния шум в листата.

         Даун кимна в съгласие, и на него му бе дошло на ума това име. Толкова тихо беше, не само сега през нощта, но и през деня не се чуваше никакъв страничен от човешката суетня по издигането на лагера шум.

         - Колко души остави на пост? Тази тишина е някак си зловеща – отбеляза пилота.

         - Шест на първа линия, шест на втора, освен това всички „пищялки” на максимален обхват. Второ отделение е в готовност, а трето почива. – К-майора помисли и добави: - Прав си, дори да е така тихо и спокойно все пак нищо не се знае – можем да бъдем изненадани от какво ли не, затова мисля и тях да вдигна след полунощ. Утре ще си отспят, няма да бързаме с напредването, имаме достатъчно работа по лагера.

         - Така е... макар от това, което първоначално видяхме и проучихме, не мисля, че ще имаме диви зверове или някакви войнствени туземци.

         - Поларис, все още не сме прегледали навътре, а от въздуха забелязах доста обширни гористи образувания. Имаме само километър проучен, а планетата е голяма и нищо чудно поне на един от трите континента да има нещо... или някой.

         - Така е, въпреки че ме учудва това – толкова земен тип планета, а пълна липса на живот, освен дърветата.

         - Няма видим такъв – поправи го космо-майор Гарет.

         - Поне видим – съгласи се той.

         Тримата замълчаха, жуженето на въздухоподавателите нарушаваше тишината в модула. Учения и пилота обявиха, че е време да отидат да почиват - единия имаше утре доста работа – цял свят чака да бъде изследван, а другия трябваше да извърши основен преглед на кораба, за да е готов да ги отведе до следващата планета. К-майора щеше да изчака с бойците си утринта, след това можеше да подремне час или два преди да поемат на разузнаване.

         Той изпрати двамата, навлече костюма и маската, излезе навън и се загледа в тъмнината. Тук-там светеха червените очи и лъчите на „пищялките”, които претърсваха околността. Някъде там се бяха окопали и войниците на сержант Томас. Знаеше, че и техните очи шарят в мрака, също като тези на сензорите. Бойците му бяха добре обучени и си знаеха работата, можеше да е спокоен, че има ли опасност, те ще я пресрещнат още в началото.

         Първата нощ е винаги най-опасна – мислеше си космо-майор Пат Гарет, - ако натрапването им попречеше на някой, то агресивността се проявяваше веднага като естествена защитна реакция.

         Но тук само тишината се стелеше, макар да усещаше как действията на хората са наблюдавани.

         Колко странно – каза си Гарет и тръгна да провери резервното отделение, - кой ли може да се крие в този свят?

 

         3.

         Седмицата за земляните измина без никакви произшествия. Всеки вършеше работата си и до момента нямаше никакви признаци за притеснения. Всъдеходите-лаборатории на учените навлизаха все по-навътре в горите, пазени от бронираните коли на войниците. Въздушните катери бяха обиколили и сканирали цялата планета. Живот нямаше, но възможност за развитие и поддържане имаше в изобилие – растения, вода и  мек климат. Ресурсите на планетата бяха в изобилие и чакаха да започне експлоатацията им от следващите експедиции, които съвсем скоро щяха да пристигнат. Даун бе кръстил планетата Тиха Земя, защото с всеки изминал ден всички се убеждаваха, че тя е точно това, което е била някога и родната Земя преди появата на хората.

         Един свят на величествени гори, големи течащи реки и безбрежни океани.

         - Много странно – заяви Йон Даун. – Всички предпоставки за живот, а такъв няма.

         - Вече има – обади се един от специалистите му. – Нали сме тук. Значи сме наситили околността с нашите естествени вируси и бактерии.

         Трети ден хората ходеха без маски и дишаха свободно местния въздух, който с нищо не се отличаваше от земния. Беше едно нарушение на правилника, но никой не устоя на изкушението да се чувства като у дома. Изледванията не показаха вредни организми. Дори напротив, въздуха беше напълно стерилен и липсваха каквито и да е микроби или вредни за човешкия организъм химични съединения.

         - Така е – кимна му Даун, - в такава среда, при наличието на сложно развита дървесна система, все трябва да се развили и животински видове.

         - Дори и моретата се оказаха празни. Само тези гори от величествени дървета и рохкавата почва между тях.

         - Когато обикаляме, тишината между стъблата и клоните им е... – обади се подреждаща колекция с проби лаборантка.

         В този момент в лабораторията влетя развълнуван един ботаник.

         - Слушайте – развълнувано започна и поднесе някакви листове. – Растенията тук са един вид безсмъртни.

         - Как така безсмъртни?

         - Току що от изследванията разбрах, че те не гният и с всеки ден нарастват. Няма микроорганизми, които да ги разядадат, затова при откъсване или отрязване техния живот не прекъсва, а просто си продължава, съвсем самостоятелно от дървото... – Той млъкна и погледна някакви снимки. - Тоест, продължаваше, защото сега се оказа, че нашите естествени паразитни вируси, които носим от рождението си, започнаха да се хранят с плътта на растенията, а по този начин...

         - Бързо! – извика Йон Даун и скочи към работната си маса. – Вдигайте тревога, всички да слагат защитните костюми и пълна карантина на състава.

         - Какво?! – не проумяха тревогата му останалите.

         - Ако сме нарушили местната среда, която е прекалено стерилна, то земните вируси ще направят мутираща обратна реакция и ще се върнат в нас вече с различни свойства и върздействия, а това няма как да не доведе до нарушения и на нашите организми. В момента сме застрашени, докато не бъдем сигурни, че все още ще е безопасно за човешкия вид.

         Докато говорше Даун натисна нужната комбинация.

         - Как сгрешихме и свалихме маските щом разбрахме, че въздухът е годен за дишане.

         Воят на сирената накара всички намиращи се на открито да се заоглеждат за идващ от тишината враг.

 

         4.

         Общата мисъл, която обединяваше всички дървета, следеше движенията на нашествениците. Още щом се появиха тя откри, че състава на телата им е подходящ за храна. Разбира се корените, които стигаха до най-дълбоките места в повърхността, можеха да извличат всичко нужно от залежите в недрата, но пък това биологично разнообразие, заедно с металните сплави и минералните съставки в тях, сега можеха да бъдат усвоени много по-лесно. Така дърветата щяха да се нахранят за много време без да се налага да дълбаят надълбоко.

         Мисълта предпазливо бе опитала през тези няколко дни от всичко и всеки от неканените гости и определи, че няма съставка, която да не е полезна. Затова реши, че може да се започне с храненето. А и вече ѝ беше дотегнало да е търпелива с нашествениците - вдигаха много шум, отделяха прекалено вредни вещества, които дърветата ѝ трябваше денонощно да пречистват. Дъхът им се оказа убийствен за тях, с докосването си караше корите им да изсъхват, листата да загниват, клоните да се пречупват с лекота.

         По даден от нея знак към всичко чуждо на света ѝ се лепна по едно листо, което започна да изяжда и превръща бавно предмета или съществото в обикновена дървесна тор.

        

         5.

         Космо-майор Пат Гарет гледаше с невярващи очи как и корпуса на кораба се разпада в ръждива гнила каша.

         Вече бе изпратил сигнал за бедствие и това беше всичко което можеше да стори,  двигателите отдавна бяха изчезнали в онези меки купчини. Процесът, който ги нападна, превърна оръжията им в тази странна маса напомняща на изгнили листа през есента на Земята. Преди да погълне кораба, процесът разруши модулите, всъдеходите и един по един повечето от хората му.

         Какво друго му оставаше освен да побегне пред невидимия враг, когото от първия ден усещаше как дебне и се промъква към земляните.

         Докато се опитваше да избяга осъзна, че повърхността на цялата планета е точно това – храна за дърветата.

         Не измина и стотина метра когато краката му се заплетоха в растителни нишки и той падна и започна да пълзи, но нишките го обвиха и лишиха от възможността да се движи.

         Едно невидима сила поглъщаше тялото му и го превръщаше в подходяща за усвояване от дърветата субстанция, които вече пуснаха корените си към човека.

 

         6.

         Мисълта доволна обхождаше света си – тишината отново цареше и спокойствието бе възстановено между дърветата ѝ. Храна имаха в изобилие, нашествениците и техните съоръжения им предоставиха достатъчно суровини, които корените бавно започнаха да смилат и превърнат в нови разклонения.

         Тя пресметна че от времето на падналите от небето камъни, преди хиляди години, не е получавала толкова метал, който е така нужен за здравината на стъбловите кори,  за клоните и листата им.

         Мисълта съществуваше и обединяваше милионите дървета. Тя беше единствена и пълновластна господарка на планетата, която нашествениците нарекоха Тиха Земя.

         Откакто се настани тук и превърна всички други същества в хранителна тор, мисълта се наслаждаваше на времето и на тишината му. Понякога си спомняше откъде дойде – бе изпратена да лети заедно с десетки други като нея през звездите. Бяха затворени в капсули-послания към разумните видове из космоса, в случай че имаше разумни същества, които да я уловят. Втората ѝ задача се оказа по-лесна – в случай на зараждащ се разумен вид и при подходяща обстановка мисълта трябваше да се разсели в атмосферата и да спомогне за съзряването на вида на този свят.

          Годините на полета, които бяха десетки и стотици, я промениха и тя се самопрограмира и забрави за целта на посланието. Затова щом капсулата ѝ се разби тук, на Тиха Земя, така както навярно другите капсули са открили други светове, тя премълча посланието към разумните, които тогава населяваха планетата, и избра да се прехвърли и да заживее в мълчаливите дървета, които тогава растяха само за да бъдат отсечени и превърнати в обикновена горивна суровина.

         Мисълта лесно ги обедени и още по-лесно подчини. Имаше в себе си познанията на един от най-висшите разуми в космоса, но прецение, че не трябваше да ги предава на по-изостаналите, нито пък да ги споделя с по-напредналите. Затова направи нужното и подмени няколко съединения в атмосферата и скоро всички живи същества изчезнаха и се превърнаха в храна на дърветата.

         Така настана тишината, на която мисълта толкова се наслаждаваше от векове насам. Не искаше нищо да се променя под небето, не искаше да се добавя или премахва – за нея света ѝ беше идеален.

         Едва бе забравила за нашествениците, когато три кораба с рев преминаха слоевете атмосфера и започнаха внимателно да избират къде да се приземят. Определено долавяха някакви остатъчни следи от предшествениците си, които дърветата вече смилаха.

         Мисълта ги огледа и пресметна количествената им маса – бяха много по-големи от онзи, който скоро бе унищожила. Нямаше нужда от толкова храна, но пък да се запаси с такава никога не е излишно.

         Тя нареди на дърветата си този път да не чакат, а веднага да започнат да се хранят с вече кацащите машини и същества в тях.

         Когато първия войник се появи, вятъра тихо, много тихо въздъхна в шепите на гигантските листа.

1 коментар: