понеделник, 30 декември 2013 г.

Сляпатa вълча реалност

     

                                                      1.


         В долината тишината тежеше с големите каменни блокове пазещи колибите на слепите от поривите на прашните бури. Между камъните бяха изникнали гъсти трънливи корени, свързващи се през блоковете и образуващи непроходим пръстен около селището, през който само водачите можеха да се промъкват.

         Небето над долината бе почти винаги почвено кално с мръсни облачни вади и пясъчен дъжд можеше да се изсипе във всеки момент над порутените покриви и над неколцината слепци дремещи пред домовете си – безпомощни незрящи същества, които дори не знаеха, че в един и същи момент се намират под смръщеното си небе. Деляха ги порутени огради на дворовете около сумрачните им колиби, но превърнали се за тях в  неопреодолими стени от плътен мрак. И макар само на няколко крачки един от друг, те чуваха гласовете си да идват от безкрайно далече – от нищото на тъмата.

         Вятъра полудя и вдигна облаци прах, завъртя ги в няколко спирали, издигнали се накъм ниските небеса и после ги сблъска една в друга с глухи удари. Бурята приближаваше, земната прах скоро щеше да бъде напоена и превърната в гъстата кишава маса, която да залее дворовете на родените в мрак. Тук дори дъжда падаше безшумно, също както понякога капеха сълзите от незрящите очи на смирено очакващите дъжда да отмине слепци.

          Водачите лежаха из дворовете и също дремеха. Ако завалеше трябваше да приберат слепите на сухо под покривите. Бяха останали съвсем малко от някогашната глутница, затова и все по-малко от незрящите напускаха домовете си за да се разходят до каменните блокове и обратно. На тях се падаше и грижата за храната им, която все по-трудно намираха дори отвъд каменната стена, но все още успяваха да разпределят между вечно гладните слепци.

         Водачите не искаха нищо в отплата. Правеха го така, както биха нахранили всеки свой от глутницата – таки ги учеха още от малки. Но ето че повечето от последното поколение изоставиха слепите, решили че са им дали достатъчно от живота си и отидоха накъм големите планини отвъд долината. Останаха няколко от по-старите, които не искаха да изоставят тези безпомощни същества да се лутат съвсем сами. Някаква милост караше да заменят очите на двукраките и търпеливо пазеха и хранеха незрящата си глутница.

         Слепите не говореха много, понякога споделяха помежду си, че скоро ще загубят и тази си способност и ще се раждат не само слепи, но и онемяли. Понякога безрасъдно излизаха съвсем сами и без водачи от домовете си, пресичаха с лутане дворовете и поемаха нанякъде без пососка. Пътеките, които преди имаха обозначители, отдавна бяха обрасли с трънища и те неизменно се натъкваха бодливата преграда. Окървавени се връщаха назад, шарещи с ръце и разперени пръсти в опит да открият колибата си и да се свият в някой ъгъл. Винаги когато се връщаха плачеха и току въздишаха, щом някой от водачите притичаше да му помогне.

         Старците въздишаха по-често от младите, които просто виеха от мъка, не защото знаеха какво е да си зрящ, а защото повече време бяха живели в мрака.

         А тъмнината болеше.

         Мътилката в небето надделя и започна да се излива в пясъчен дъжд. Водачите се изправиха и поведоха слепците си към колибите. Навесите над праговете вече се разпадаха, съвсем скоро щяха да се срутят под напора на вятъра и дъжда, паднеха ли веднъж, нямаше никога да се поправят. Уменията отдавна бяха изчезнали от ръцете на слепите, едва успяваха да намират ъгъла си за спане и сандъците за хранене.

         Навярно  трябваше да привикнат да живеят и без покрив, който да пази слабите им немощни тела. Със студа и с калта, не само с тъмнината.

         А тъмнината винаги болеше.

 

         2.

         Арах чакаше някой водач да дойде и да го изведе навън, след като определи, че вече е ден. Не знаеше съвсем точно да разделя времето на дни и часове, но разпознаваше шумовете и характерните звуци предшестващи разходките му, когато опрял ръка в дебелият врат на водача можеше да направи няколко крачки без да се блъсне в нещо. 

         Арах долавяше гласът на дъжда и тихият вой на вятъра преди да завали, различаваше тишината на нощта от тази на безмълвен ден. Помнеше как някога, някой му каза, че името му значи дъждовна капка на някой от древните езици. Арах не знаеше дали е вярно, не помнеше много неща от миналото си, нито помнеше коя го е родила – водачите отглеждаха всички новородени, майките нямаха сили да пазят слепите си деца от опасностите на живота. Имената на децата, на онези които оцеляваха, даваха по-старите от слепите - онзи който бе кръстил Арах отдавна бе заспал последния си сън.

         За него животът бе една безкрайна нощ, в която дори сънищата му оставаха обвити с тъмнина. Старците разказваха, че всичко онова, което ги заобикаля имало различни цветове – дума лишена от смисъл за Арах, но предавана от поколение на поколение, макар и губеща значението си за всеки новородил се слепец.

         Цвета - казваха те, - бил като да опиташ най-вкусен корен, най-сочно месо, да подушиш нещо и да уловиш аромата му, но с очите си.

         Арах искаше да види тези цветове.

         Беше свикнал с ежедневието си – не правеше нищо, просто заменяше седенето у дома със седене на открито. Обичаше вятъра да го докосва, понякога бе топъл и мек, друг път студен и остър като ръба на обиден камък, срещнал го насред двора. Намираше го за разнолик, усещаше го различен като лицата, които пръстите му опипваха и различаваха чертите в тях.

         Арах харесваше разходките до каменната стена и съжаляваше, че ставаха все по-редки и по-къси. Водачите винаги бързаха и изчезваха понякога за дни, оставяха незрящите плахо да пристъпват до праговете на колибите си, по-далеч от там ставаше несигурно, макар понякога подтикнати от някаква сила те тръгваха без сами да знаят накъде. Слепците наричаха порива скитане. Всеки скиташе и се връщаше стиснал в шепа сноп окървавени тръни. Водачите им бързаха да ги приберат в колибите и ръмжаха укорително за неразумната постъпка.

         Арах също бе поемал накъм мрака и неизменно се сблъскваше с бодливата стена, за която някой каза, че ги заобикаляла за да не се изгубят. Понякога просто се препъваше в някой озъбен камък, който го караше да падне и да пълзи в прахта или калта на някоя дълбока вада, останала след дъжда.

         - Арах! – чу слаб глас отвъд двора.

         Той се приближи до прага, но не го прекрачи. Вече го беше страх да излиза сам дори под навеса. Какво ли ще стане когато водачите изчезнат? Ще умре точно тук на прага ли? Дори и да вика, кой ще му помогне – нали всички ще са като него безпомощни!

         - Арах! Там ли си? – разпозна гласа на Юлиус, който живееш след оградата откъм страната на сърцето.

         - Да, тук съм – викна Арах. – Но не мога да излизам, нямам водач. Ти имаш ли?

         Навън миришеше на сухо. Имаше малко прах във въздуха, значи няма да вали поне през деня. Де да имаше сега водач да го изведе и да се поразходи. Искаше да усеща движение край себе си, а не закотвеното на едно място тъмно време.

         - И през мен не е минавал – отвърна Юлиус. – Дали не са си отишили вече, Арах? Втори ден сме съвсем сами.

         - Не са... – прошепна повече на себе си Арах и се върна в стаята.

         Той потърси нещо за ядене, онзи водач с дълбокото ръмжене му донесе купчина корени, от които трябваше да е останало достатъчно, освен ако шумолящите същества не ги бяха отмъкнали. За късмет напипа добър запас под капака на сандъка. Издърпа едно парче и задъвка.

         Освен нас, дъжда и вятъра, шумящите и водачите ни на света навярно няма никой друг – мислеше си той, докато успокояваше глада си. Скоро вида ни ще изчезне - водачите остават все по-малко, след тях и ние, накрая и шумящите ще си отидат. А света ще остане съвсем пуст.

         Ами ако и дъжда престане да вали – той поне е някакво разнообразие сред мъртвилото. Тогава вятъра ще нарече света им пустиня.

         Арах си я представяше като тъмнината в неговото съзнание. Една необятна непрогледност, лишена от живот и ... цветове.

         Той въздъхна, не беше стар, затова започна и да вие.

         В отминаващия ден се чуваха все по-често тежки въздишки, понякога и викове на болката от страха да бъдеш сам в тъмнината.

         Дълго чакаха той и Юлиус да бъдат разходени, но един по един дневните шумове – гласовете на другите слепци излезли в дворовете си, подвикващи си по някоя дума, въздишките на старците, драскащите дъските стъпки на преминаващи шумящи същества, воят на младите, пропукването на ставите на дома от поривите на вятъра - всичко започна да поутихва и Арах разбра, че е дошла поредната нощ. Той се сви в чергата си и сложи длани на лицето.

         Криеше ли се или се пазеше от съня?

         Какво му оставаше освен да заспи отново, но не искаше да сънува как е обвит в тъмнина...

         Тъмнината болеше, винаги болеше.

 

         3.

         Да ги гледа беше тъжно. Бяха толкова безпомощни, дори не знаеха нито кои са, нито къде се намират. Нямаха никакви спомени, никакви мечти. Краят им бе толкова жалък, че Мая решително се обърна към по-старшия от нея Тиван.

         - Трябва да им помогнем!

         Бяха от тридесет местни денонощия в този свят на слепци, който нарекоха единодушно Тъма. Изучиха и огледаха всичко в него – отчетоха стойностите на отровената и наситена с пясъчни наноси атмосфера – видяха как двете полукълба водеха война едно с друго. Едното пустинно, другото студено и мокро – и двете половини искаха да надделеят и това определяше климата като пустинно влажен, в зависимост на коя половина е в превес.

         Това селище беше последното, което приютяваше разумния някога вид, управлявал на Тъма. Днес Тиван заяви, че са готови да заминават и Мая посърна. Имаха още десетки места за посещение из космоса, но това тук изпълни леда ѝ с мъка.

         - Знаеш, че е забранено да се намесваме. Стигнали са тази точка на развитие и...

         - Тиван, те загиват, не се развиват! – прекъсна го Мая. – Сам видя, че някога са имали всичко, а сега... Трябва да направим нещо!

         Ледения образ на Тиван потъмня. Не обичаше да нарушава правилата. Тяхната задача бе само да посещават и да описват обитаемите светове, но без да се намесват или установяват контакт. За Тъма установиха, че някога развита цивилизация се е самоунищожила след междуособени конфликти, като накрая генетично е увредила себе си и поколенията ѝ се раждаха слепи. Откриха как малцината оцелели са били запазени живи от глутница хищници, които в генетичната памет на слепите разбраха че са били наричани вълци. Но и те вече се преселваха в други райони заради собственото си оцеляване, а това обричаше слепите наистина да загинат от глад и неспособност да живеят без тяхната помощ.

         Мая бе права че загиват, но вселенския закон не разрешаваше да се намесват в естествения ход на събитията на един или друг вид. Ако на слепите е определено да загинат, то някога на Тъма ще се издигне друг разумен вид, например вълците, които засега оставаха най-способните за приспособяване в този умиращ свят.

         - Разпоредбите са да оставим всеки да се развива сам по своя си път – напомни ѝ той, но вече бе решил, че наистина може да се направи нещо за незрящите. Една нишка в леденото му състояние издаде мислите му. Разнообразието в техния живот беше заразно изкушително като идея, пък и слепите с нещо приличаха на тях самите – не сега, а на това, което са били някога отдавна.

         - Така е, но ако се развиват. Тук е съвсем различно. Никъде не сме срещали такива същества. – Мая си спомни всичко, което бяха видели на Тъма. По тялото ѝ проблеснаха образи от записаната информация за планетата.

         - Тиван, те все още имат красиво смесени в цветове картини в домовете си, а дори не могат да ги видят.

         - Сами са унищожили света си, Мая, никой не им е виновен. Видя колко малко е останало от величието на миналото им, затова наследницте са осъдени да изчезнат заради глупостта на предците си.

         - Било е преди много години, тези сега нямат нищо общо с грешките на предците си. Те страдат, а можем да им помогнем някак си – горещо го увери Мая, открила издайническата искра, че по-старшия е на нейна страна, затова повтори: - Те страдат толкова много в мрака и самотата си – дори и вълците ги изоставят. Можем да им подарим малко живот, нали?

         От вълнението леда ѝ леко се затопли и потече в тънки вадички край зрителните кристали.

         Тиван я гледа дълго. Вникна в мислите на леда ѝ, докосна потеклата гореща течност. Впечетли го това, че Мая я отдава за някакви съвсем непознати същества. Замисли се какво да направят, за да облекчат страданията на слепците. Наистина закона им оставаше малки пукнатини, през които можеха да се намесят без да пречат на естествения ход на съдбата на Тъма.

         Може би нямаше да е нарушение ако залъжеха само съзнанията на слепите, нищо в реалността няма да бъде променено – размишляваше Тиван и прехвърляше различни възможности. Вълците си отиваха, а с тях и храната - значи имаха едно или най-много две поколения слепци, за да се заличи вида им. Какво пък, не е толкова много, колкото едно вдишване на космоса, кратък миг и след това ще дадат път на следващия вид да покори Тъма.

         - Можем да им дадем храна и реални сънища за стотина техни слънчеви цикъла – знаем че едва доживяват и една трета от тях. – Тиван определи като наистина съвсем кратко и нещастно съществуването на слепите. – Вълците в селището са останали съвсем малко, не повече от десетина и скоро ще ги напуснат, за да се присъединят към своите от другата страна на долината, това неизменно ги обрича на гладна смърт.

         Мая беше съгласна. В летателния айсберг имаха достатъчно суровини за да изхранят две планети като Тъма.

         - Ще оставим банки с хранителни разтвори на самозараждащи се спори. Можем да  свържем съзнанията им в обща мрежа и така животът ще продължи за тях в друго измерение. А ако през това време нещо се промени, то ще е естествен ход на развитие, нали? – предложи тя, надявайки се чудото да стане и този вид не загине.

         - Така да бъде, а докато са живи, няма да знаят, че просто са сънували... – обяви Тиван след кратък размисъл.

         Не е много това, което ще направим, но поне животът им няма да е с единствения спомен за пълен мрак – помисли си Мая и започна да подготвя една програма, която да замести тъмнината в съзнанията на обречените жители на Тъма.

         - Ще програмирам съзнанията им да очакват винаги нещо по-добро след събуждането си – говореше тя, докато подреждаше различните пакети от програми. - Ден след ден да вярват в себе си и в бъдещия си успех - имаше една стара дума за това...?

         - Надежда – подсказа ѝ Тиван. – Въведи я, наистина е добра идея, така ще живеят винаги с надеждата, че каквото и да става все някога ще дойде по-доброто.

         - Нека вярват, че дори след смъртта си могат да намерят най-хубавото, да бъдат с любимите си и... защо не - да живеят вечно! Какво ще кажеш? Може би ще успеят да го постигнат чрез съзнанията си, ако успеят да се отделят от тази своя реалност.

         Ледените им повърхности грейнаха в ярка светлина от тази игра на творци. Тази на Мая беше малко, съвсем малко по-ярка и лъчиста. Ако слепците бяха прогледнали в този момент щяха да забележат как в нищото пред тях струят два лъча накъм слепите им очи.

         - Трябва да се свържат всички в едно, за да могат да се виждат в мислите си. Една програма ще остане за известно време да връща вече угасналите съзнания като ехо в спомените на все още будните. Така няма да се забравят веднага.

         - Нужен е инкубаторен процесор, за да не спират да раждат – нагласяме го само за две поколения, нали?

         - Нека бъдат две – съгласи се Мая, вярвайки че сами ще успеят да ги утроят.

         Оказа се, че матричната реалност, която трябва да поддържа живота на вечно спящите в нея тела, е сложна система от захранващата илюзията програма и отделно подхранваща организмите хранителна верига. Тиван и Мая никога не бяха правили подобна мрежа. Подготовката ѝ отне повече от седем денонощия и те така се увлякоха, че дори не помислиха за изоставащия си пътен график. Когато се сетиха, решиха че описването на различните светове понякога ставаше доста бързо – често планетите биваха необитаеми пустини или все още се оформяха в огнените реки на заливащата ги първична лава. Случваше се да останат само няколко дни и нощи, затова и щяха да наваксат с времето.

         Когато всичко бе готово двамата огледаха мрежата свързваща съзнанията на всички слепи в долината и решиха, че могат да ги включат към новият им живот. Програмираха съзнанията им да бъдат подготвени, че след края на дните им идва следващия етап от живота, в който щяха да могат да виждат по-съвсем различен и прозорлив начин събитията край себе си. Някое от тях можеше и да премине над тленния си етап и да успее да се превъплати в нещо като тях.

         За последното двете ледени състояния на мисълта бяха уверени, че е възможно – някога и те притежаваха обикновени смъртни тела, а сега се надбягваха с времето из космоса, като се носеха със заряда на вселенската светлина.

         Десетината вълци бяха отведени при другите отвъд долината и скоро след включването на общата мрежа забравиха, че са били водачи на слепци, но странно как започнаха да ги сънуват всяка нощ.

 

         4.

         Арах се събуди и дълго търка очи докато осъзнаваше къде е.

         Какво се случи в съня му? Ама че объркване усещаше за това къде се намира.

         Имаше нещо неприятно - припомни си той, - като че сънят му бе потънал в мрак, дълбок и лепкащ от непрозорливост. Той искаше да изплува от тъмата, а не можеше. Насилваше се да отвори очи, но те оставаха слепи. И това беше безкрайно като вечност.

         Сега сънува ли още или се събужда?

         И едното му се струваше вярно, но и другото. Каза си, че трябва да е у дома си.

         Обзе го някакво неясно усещане, че всичко около него е променено – или поне цветовете на вещите са сменили местата си. Огледа се и видя познатия си дом – спалнята, прозореца, някаква картина на стената, огледалото до нея. Стана и неуверено се приближи до него. Видя себе си – колко чужд изглеждаше! Той ли е наистина?!  Разтърси глава за да изчисти всички облаци на съмнението и внимателно отвори прозореца.

         Пред него света се събуждаше – беше пролет, небето посиняваше тон след тон, над покривите на къщите изгряваше топло слънце. В двора под него цъфтеше дърво и денят биваше насищан от аромат след аромат от цветове. Цветове...

         Прекалено хубаво за да е реално – усмихна се Арах, разсънил се напълно и реши да излезе в тази нереалност, която дори и да е сън си беше чисто изкушение да я пребродиш.

         Щеше да се разходи, просто ей така, без да бърза и съвсем безцелно. За да се порадва на всичко, което бликаше от цветовете край него. Мислеше си, че има много неща, които иска да види, които може би никога не беше виждал.

         Дори и да е сън, нека му се порадвам преди да се е изпарил – повтори си той и се усети лек като слънчев лъч.

         Докато се радваше на всичко заобикалящо го, Арах чу отнякъде да идва вълчи вой, който му се стори много, много познат.

1 коментар:

  1. ..като ехо в спомените на все още будните..

    ОтговорИзтриване