събота, 29 ноември 2014 г.

Кървав е пътя към дома


       Океан – голям, безкраен, а над него друга една безкрайност, под която се гънат вълните и отразените звезди от малко късче от безграничността.

         Моряка се подпираше на кормилото на лодката. Бе заспал отново и сънуваше как се носи над океанови небеса, но не знаеше дали лети или плува сред тях – усещане за лекота, онази същата с която вятъра издуваше платната му. И докато сънуваше вярваше, че не спи, а наистина се носи из тези въздушни течения.

         След залеза той току задрямваше от лекото поклащане, туку се пробуждаше и слушаше плисъка на вълните, а лодката му следваше лунната пътека. Платната ѝ бяха свити - вятъра го нямаше от седмица и се носеше движена единствено от морските течения, които по тези ширини не бяха особено силни. Усещаше силно нуждата от вода – жаждата го принуждаваше да спи и да лъже със сънища тялото си, че пие от някой горски извор.

         Безводието изтощава - нощите се понасяха и светлината на звездите не убиваше така, както през деня слънцето изгаряше с лъчите си тялото и духа му.

         Той се пробуди, погледна уредите до себе си - до изгрева имаше още много време, компаса сочеше вярната посока и макар да се движеха едва-едва, лодката и морякът бавно приближаваха към далечния бряг и неговият дом.

 

                                                                * * * * *

         Дървета ограждаха домът и жената не виждаше, но винаги чуваше гласът на морето. При силен вятър вълните му се разбиваха в скалите с невероятен грохот, а при затишие шепнеха приятно и приспиваха съзнанието с лекота.
 
         Тази нощ морето беше необикновено тихо, дори и времето бе задрямало за няколко мига на пълен космичен покой.
 
         Жената гледаше към луната обхваната в рамката на прозореца - на масичката догаряше свещ, чийто пламък гореше без да потрепва.

         Ръцете ѝ, сплели пръстите си, почиваха в скута ѝ. Домът мълчеше, също като нощта, която луната огряваше приказно с лъчите си.

         Тя чакаше изгрева за да отиде на върха на скалите и да потърси из хоризонта онази малка лодка, която се губеше толкова дни из морето – с нея трябваше да се завърне нейният моряк.

         Свещицата изви пламъка с последен блясък и сетне се стопи и угасна.

        

                                                              * * * * *

         Моряка немощно плъзна ръка и потърси компаса. Слънцето заслепи очите му, когато ги вдигна за да провери посоката. Погледа му остана впит в стрелката, единствената му опора в безветрието, която сочеше пътят му.

         Дали ще успее да го измине? И ако успее да прогледне над нея няма ли да види своя бряг? И да бъде у дома...

         Но той нямаше сили дори за това. Жаждата и жегата го изцедиха за седмица и в този ден моряка се прости и с живота, и с небето и с всичката тази вода, която не можеше да му помогне. Вече бе изпил повече от безопасното количество и сега солта изгаряше тялото му. Устните се пукнаха, но в тях дори и кръвта бе пресъхнала.
 
         Няколко гладни албатроса закръжиха над лодката, един по-смел и навярно по-гладен от останалите дори кацна на мачтата. Впи гладните си очи в умиращия и видя как живота гасне с всеки негов дъх, нададе доволен писък и след малко всички птици се бяха настанили над свитите платна. Оставиха плячката им да подиша още няколко мига, бяха сигурни в победата си и започнаха да разчесват перата си със силните клюнове.
         Очите му натежаха и започнаха да се затварят - моряка знаеше, че никога няма да ги отвори повече и отправи взор към небесата.

         Преди да хлопнат със сетната му тиха въздишка, той изпрати последната си мисъл към онази, която знаеше, че го чака там... на брега.

 

                                                               * * * * *

         Дърветата изведнъж излязоха от мъртвешкия си унес и раздвижиха клони с пукане. Дългото мълчане отведнъж бе наслоено от шумове – вълните, клоните заговориха с гласът на вятъра.

         Жената вдигна очи от бродерията, остави я да падне на земята, иглата остана забодена в плата, и мина по пътечката между дърветата. Пред нея се ширна морето. Погледа ѝ премина по вълните, сега понакъдрили повърхността. Далече, много много далече и едва видима, се поклащаше лодка. Тя изтича досами ръба на възвишението и скоро разпозна тяхната лодка. Замаха с ръце, макар да знаеше, че той едва ли ще я види от толкова далече, но не можа да устои на порива да го поздрави.

         Часовете, нужни на вълните да я довлекат до брега, жената изчака без да помръдне от мястото си. Искаше да види как морякът ще спусне платната, как ще застане на носа и ще ѝ помаха с бяла кърпа, както други пъти е правил, но нито платната се издуха, нито някой размаха кърпа. Сърцето ѝ се сви от болка и тя забърза надолу към малкия пристан, останал пуст толкова много дни.

         Лодката се пребори с отливащата се пяна и най-накрая се сблъска с брега.

         Когато с последна надежда се качи, откри че борда е съвсем пуст – само тук-там тъмни петна показваха къде е лежал до последно моряка.

      Няколко албатроса я гледаха от мачтата и ровичкаха с окървавени клюнове из перата си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар