понеделник, 9 февруари 2015 г.

Метаморфози



Азаар спря предпазливо на ъгъла, щом видя един дом да крачи бавно към края на улицата. Ходеше наклонен и съвсем леко залиташе, навярно заради изпитото по време на дъжда пролетно вино. Стените му моравееха, коминът изпускаше весели облачета дим, а вратите и прозорците си играеха с вятъра. Домовете обичаха да се опиват, но без да прекаляват.
Изчака го да отмине, не искаше да бъде стъпкана от огромните крака, които разплискваха игриво локвите останали след дъжда. Подпийналите домове са тромави и несъобразителни, често несъзнателно смачкваха грижливо подредени лехи и полянки по пътя си. Повреденото градът търпеливо поправяше щом намереше време за тях.
Градът винаги ставаше ленив в сезона на следобедните превалявания и често дремеше безучастно, потънал в дълбоки размисли. Домовете се напояваха и стените им натежаваха, рядко някой тръгваше да сменя улицата си. Но на места дъжда биваше винен - тогава домът го изпиваше и тръгваше да се мотае без и той да знае накъде. Обитателите му го оставяха да се находи, отиваха на гости - знаеха, че на сутринта сам ще ги потърси да ги прибере.
Пулсът се забавя, а ритъма се укротява от дъжда – помисли си Азаар и тръгна да пресича щом клатушкащия се дом се изгуби нататък.
Една локва тихичко си пееше. Друга събираше капчиците, които току що домът бе разпилял – трябваше да побърза да ги привлече отново към нея, че слънцето, макар и залязващо, ги попиваше с лъчите си.
Слънцето винаги е жадно, също като странник пътувал дълго и най-накрая намерил крайпътен хан, в който да утоли жаждата си.
Слънцето пътуваше непрекъснато – идваше от изгрева и вървеше към залеза, изгубваше се във нощта и се завръщаше със зората. Вървеше без да спира, без да почива. Затова и жаждата му е неутолима – така знаеше тя и го разбираше.
Азаар изкачи стълбите към навеса и почука на вратата, която я поздрави с добре дошла.
- Търся Поета – рече тя.
- Няма го – отвърна вратата. – Отиде на разходка. Ако не идва откъм изток, значи ще се позабави.
Азаар се озърна, улицата вече шумеше като жуженето на рояк събиращи нектар пчели. Тя се досети, че е часът когато денят си отива и идва нощта. Всички твари в живият град го изпращат – улицата, домовете, дърветата, дори и смаляващите размерите си локви.
- Ще го почакам – обяви Азаар, беше дошла и не искаше пак да идва.
- Седнете, настанете се удобно – вратата ѝ предложи стол, който се дотътри с охкане.
Азаар се настани, столът лекичко се заклати, една камбанка започна да ѝ говори със сребристото си гласче. Бяха стихове на Поета. Тя ги заслуша, някои от тях погълна – усети море да шепне в мислите си и скоро заспа.
Лъчите на луната нашариха сумрака, покачиха се на покривите и огряха дузина очи, отправили взор към нощното небе. Светулки влизаха в сферите на уличните фенери, поникнали на улицата и ги понасяха из града.
Гласовете един по един замираха и след още няколко мига олелията заглъхна.
Домът на Поета се прозя.
 
2.
Да си поет в живият град е трудна професия. Понякога точно решиш да опишеш красиво място в стихове, а на другия ден причината за вдъхновението ти е изчезнала или просто сменила местото си. Мигът е отминал и поета трябва да потърси друг.
Поета живееш отдавна във вечно променящия се град и беше свикнал с промените му. Бе намерил начин да запазва миговете – фотографираше ги и нареждаше думите по запечатаните образи.
Тук уличните фенери можеха да светят или да останат тъмни. Дърветата цъфтяха по собствено желание. Те винаги вдъхновяваха Поета с цветовете и ароматите си, които можеха да бъдат трайни с дни или да изчезнат за часове. Често успяваше да опише капките роса, които пеперудите събираха в ранните утрини, но понякога думите му спираха да се римуват щом росата изсмукваше цветовете от крилете им. Росата сутрин е гладна и се хранеше с хищен апетит.
Метаморфозите бяха като полъха на вятъра – градът се променяше с всеки негов дъх. Пренареждаше улиците, понякога събираше домовете около някой площад, друг път ги оставаше да се разпиляват докъдето искат. Имаше дни когато над него летяха ята от снежнобели чайки, имаше дни в които хвърчила се рееха в небето. Градът живееше заради промяната – наричаше я време, а времето наричаше промяна.
Колкото и да бяха непостоянни образите, Поета винаги намираше за какво да пише – нима промяната не е достатъчно интересна като явление на мига, който да опишеш. Да изразиш с рими онова, което едва зърнато вече е изчезнало. Да опишеш събуждането на цветята в нечия градина. Да проследиш в стих полета на морска птица или играта на двойка хвърчила.
Някой спеше на прага на дома му. Даде знак на вратата да мълчи. Не искаше да стряска посетитела си. Той дискретно се прокашля докато се изкачваше.
- Здравейте! – отвори очи непозната девойка. Видно го е чакала дълго, беше задрямала безгрижно на старият стол от потъмняла от употреба смола. Стола спеше и не помръдна. Тя разтърка очи, огледа се и отбеляза: – Късно е станало...
- Забавих се заради Северния булевард – решил, че иска да бъде Южен, а Южния не му отстъпи мястото си, онзи северняка настоя и настана истински хаос. Такова задръстване се образува, че каручките се оплетоха в самоходките и никой не знаеше накъде да тръгне – посоките се объркаха и тези които вървяхме насам се озовахме от другата страна на града.
- Градът става доста небрежен когато вали. Спи дълбоко и не забелязва неразбориите.
- Така е – съгласи се Поета. – Спи.
Той махна с ръка и от домът му излезе друг стол. Поета седна и се усмихна на девойката.
- Аз съм Поета.
- Казвам се Азаар – представи се и тя.
- Слушам молбата ви.
- Искам да ми напишете стих за утрешния ден.
Поета извади писец и служебния си бележник, от който отдели един хубав лист.
- Малцина искат да знаят за идващото, повечето ги е грижа за настоящето и миналото. Такава е модата напоследък.
- Знам, но аз искам „утре” да ме грабне с това, че е различно и непознато. Че дори такова пак мога да намеря себе си в него.
- Интересно... – Той се ослуша, щурците в клетките започнаха да стържат по струните от лунни лъчи. Имаше два съвсем нови и веднага различи гласовете им. – Ще трябва да почакаме до полунощ, писеца ми тогава ще се събуди.
- Ще почакаме щом трябва – прие Азаар и се отпусна в стола, който отдавна бе приел формите на тялото ѝ. Беше удобен, така както само кехлибарените столове можеха да бъдат.
Двамата безгрижно оставиха времето да ги побутва. Поклащаха се и слушаха щурците. Те се надпяваха или надсвирваха с лунните лъчи, звънливо докосващи ветропоказателите по покривите на домовете.
Край дома премина уличен фенер, който реши да спре и да им посвети.
 
3.
- Време е – каза Поета и приготви листа и писеца.
Погледна я с онзи поглед, чрез който очите му влизаха в душата и сърцето на другия. Така разбираше най-точно какво иска, какво очаква да чуе и какво ще го накара да запомни стиха си. После думите започнаха да се появяват като поникващи кълнове насред голото поле на листа и писеца ги дооформяше в стройни стръкчета.
Азаар чакаше. Домът без да предупреждава започна да променя формата си, нещо необичайно в часовете за почивка и сън. Поета не бързаше, пишеше и току поглеждаше в сърцето на Азаар. Потапяше върха на писеца в потока на мислите ѝ и го допираше до листа.
Поета постави последния знак и поръси с щипка вечност листа.
- Дълго сте мислила за времето...
Подаде го на Азаар и тя прочете на глас:
- „От колелото на времето паднах
Днешното вчера разбрах
Замаяно разтърках очите
И смисълът на утре видях...”*
Остана няколко мига заслушана в шепота на думите, прехвърли се отвъд онази граница, която я спираше да докосне онова, което се крие зад нея и почувства, че точно тези думи са ѝ били нужни за да може да полети с чайките в небето.
Листа беше мек и променяше цветовете си - четяха ли го ставаше пурпурен, оставеха ли го настрани пожълтяваше като пустинята.
- Точно това исках да имам – усмихна се Азаар и стана от стола. – Какво ще струва.
Поета поднесе стара шапка.
- Някой ненужен ви вече спомен ще е достатъчно.
- Всъщност бях приготвила една-две мечти. – Азаар се порови из мислите си и извади един хубав стар спомен. Сложи шапката на главата си и ѝ го прехвърли. Върна я на Поета, той надникна и кимна – хареса го.
- Благодаря ви и спокойна нощ!
- И на вас – изпрати я до стълбите Поета.
Азаар стъпи на улицата, фенера я последва за да ѝ освети пътя.
Градът вече не спеше, бе решил в ранните часове на следващия ден да се промени изцяло. Един сокол, долетял отдалече, му разказа вчера колко хубаво ще бъде ако е оазис насред пустинята. Да знаят жителите му колко е безценен за тяхното оцеляване. Да го обичат и да го наричат техен дом. Трябваше да превърне улиците в дюни, локвите в животворни извори, а домовете в пъстри шатри. Вече бе съобщил на дърветата да се преобразят в палми и ниски храсти. Вятъра подреждаше рояци хвърчила, които щяха да се вдигнат над заобиколени от пустинята оазис.
Азаар чу за намеренията на града в съня си и усети как аромата на пясъчна канела се наслоява – пожела си да се събуди като пустинен цвят...
*Стих на Sg

Няма коментари:

Публикуване на коментар