петък, 29 януари 2016 г.

Тишината на една любов


   
     1.
        Движение.
      Мислите са движението, с което създаваме, променяме, виждаме, пътуваме, летим.
      Те са сътворението – съществуват без да има нужда на ума да се разяснява защо и как – умът е родител на мисълта, с него се натрупват познанията за живота.
      Мисълта е онази, която съдържа очакванията и мечтите, пропуснатите и забравените дела.
      Подрежда звездите, покрива галактики с тъмни облаци. Добавя светлината след изгрева, запълва нощта с тъма.
      Тя е силата, с която се ражда вселената и с угасне ли изчезва без следа.
      Движение в тишина – лех полъх на духа. Няма нужда от глас, нито от съпътстващи я звуци – движейки се тя съдържа всичко нужно. Всеки отделен трепет е отражение на нейното вдишване и издишване.
      Пустинника докосваше понякога движението на живота и с очи – ширналото се от край до край небето, безшумния сокол реещ се в него, далечната ивица на хоризонта, близките гърбици на дюните, следите от пълзелите по пясъка твари, безмълвността на уморените и брулени с векове от вятъра камъни.
      Улавяше всичко това, следеше го няколко мига, но щом затвореше очи – всичко обримчено в рамка изчезваше. Погледа си има граници и затвори ли се към света си, той изчезва, но в мислите му мигът разтягаше измеримостта си, вътрешния всемир излизаше от рамките си и движението се разпиляваше в безкрайна вечност. Вселената ставаше досегаема и близка. Разстоянията губеха неизминаемостта, а измеренията и възможностите на делата да се сбъднат или не, се нарояваха и с лекота се прекосяваха.
      Отвъд небето започваше звездно поле, соколът подгонваше хоризонта с полета си,  дюните, скъсваха наниза, който ги бе събрал и разпиляваха песъчинки в помитаща времето космическа лавина.
      Движение. Тишина. Безкрайност.
      Пустинника се носеше в тихите простори в пълна липса на време.
      Всеки миг, всяка мисъл, всеки дъх са частица от вечната метаморфност на живота.
      Смъртта е начало на всеки живот. Животът е плодът на искрата от нейното движение. Може би е кратка, може би е безкрайна – мигът ражда и умира за всеки различно.
      Понякога, докато се движише в което и да е измерение, съзнанието има време да се роди будна, да открие мъдрост, да се събере в безумие. Да намери любовта или да я загуби.
      А може просто да сънува как ще заспи отново. Всеки сън е ново начало, всеки нов миг е очаквания край.
      Мисълта докосна спомена за любовта – спомен или беше просто очакването ѝ да се появи. Бе ли я имало, някога, или мечтае за краткото усещане на нетрайно обещание.
      Потъна в дълбочината ѝ, току що разгоряла се обичта между двама.
      Възможно да е преходна или просто ограничена от рамките на избрано време. Значи ако има любов, то и времето съществува.
      Поспря се и потърси знаците на времето.
      Ако то съществува, какво ли е след краят му?
      Нов мах на криле и ново движение – любовта незабавно отмина.
      Понякога живота е с ново лице, понякога се изминава по същия път, а понякога всчико премислено е просто въздишка в тишината.
      2.
      Платната бяха от камъни – отлюспени късове от някоя скала и умело превърнати в правоъгълни листове. Подредени едно до друго, закрепени на стоманени нишки и поклащани от ветреца, те превръщаха улицата в импровизирана галерия.
         Азаар отстъпи крачка назад и започна да се вглежда в картините. Всяка една разказваше по нещо, всяка една е създадена от различен художник, но всичките образуваха общо цяло, което бе изписано над тях - Живот.
         Беше тихо, по-подобаващо за гробница – древна и забравена от всички близки. А и каменните платна допринасяха – камъка е печатът, под който заглъхва всеки смях или стон. Уличката дремеше пуста. Азаар се оказа единствения посетител, който разглеждаше картините в момента. Тя реши да се наслади на тишината.
      От едното платно надничаше изгрева, а в следващото се разгаряше залез.
      В едно виждаше дърво да ражда пролет, в друго зимата убиваше листа.
      Продължи бавно край редицата от палитрата на живота. Замисли се за себе си – нали сама скиташе от дълги години, раздвоена от този и другия свят, в който често се губеха мислите ѝ. Сама не знаеше дали търси нещо ново или се опитва да намери нещо вече изгубено и отминало. Понякога приемаше като сън реалността, а реалността размиваше събитията си като оплетен сън.
      Видя още от лицата на живота - деня и нощта, радостта и скръбта. Срещата и раздялата. Намиране и загубата.  Пробуждане и заспиване. Сънища и мечти. Страхове и угризения. Любовта и омразата.
      Любовта...
      Усети присъствие – познато, забравено, далечно. Огледа се, но беше съвсем сама. За миг се запита дали е все още в собствения си свят или отново е преминала в онзи другия, който я плашеше с лишените от граници небеса и липсата на твърд под краката.
      Неведнъж си бе мислила, че сънува сънищата на някой друг.
      Спря, огледа се и затаи дъх.
      Бе спряла пред картината на изливащо се като лава разполовено сърце.
      Спомни си думите:
      - Единствено любовта оправдава съществуването на мисълта...
      Приседна, затвори очи и се покри със спомена за онзи, който го бе казал.
  
      3.
      Да си част от тишината не е лесно.
      Трябва да си лек като вятъра.
      Да си по-тих и от залеза.
      Да дишаш с шепота на утринта.
         Когато допълзя до тази скала и с мъка се изкачи на върха ѝ, тялото му все още шумеше, стоновете дращеха наедно с ноктите, а хриповете му накъсваха тишината.
         Пустинята търпеливо го изчака да се научи – и света не е бил създаден само за един ден. Изпита волята, тялото и смирението му и след като прие да е част от тишината ѝ, започна да го учи и заживяха в някаква относителна хармония – човек и пустиня.
         Дали той се натрапи на скалата или просто тя се бе изпречила на пътя му – това нямаше нужда да се пита, срещите са неизменна част от живота. Но разбра, че неговия път свършва тук, а насетне остава само полета на мисълта.
         Пустинята научи съзнанието му да се носи в празнота, безкрайна и всесъдържаща. Хареса му усещането, че сякаш лети – бързо пожела да се научи да се издига нагоре и надолу, защото разбра, че има пространство и под него, което мислите му започнаха да опознават.
         Заживял в пустинята се нарече пустинник. Не броеше изгревите и залезите, лесно спря да брои дните и не се интересуваше дали са минали месеци или години. Просто се радваше на свободата, която откри мисълта му. Съзнанието се опияняваше от дълбочината на размислите, на способността да прекрачва хоризонта и да се рее из пространството.
         Пътници, случайно преминали покрай скалата, разказваха за пустинника, който почти винаги медитира сред пясъците. Разчу се и скоро се появиха неколцина, които бяха решили да последват примера – за едни това беше проверка, чрез която да изтезават и подложат на изпитание телата си; за други начин да избягат от последствията на делата си; имаше такива, които просто да изпитват духа и волята да устоят на лишенията. Навярно някой бе създал и покорил собствена вселена, но това си беше неговото лично сътворение.
         Идваха и просто да видят пустинника. Да поседнат за малко край него, минута, час или ден – понякога питаха, често мълчаха и се усмихваха, а намерилите своя си отговор плачеха.
         Той оставаше очите си да ги посрещат и изпращат.
         Хората или разбираха, или не приемаха, че един поглед казва повече и от хиляда думи.
         Някои мълчаха с разбиране, някои стенеха просещи отговор от пустинника.
         Не помнеше лицата им, виждаше цветовете и нюансите на душите им – когато сменяха тъмата със светлина или криеха в сенките.
         Никога не говореше с тях и бе запечатал гласа си с мълчание. Онези, които оставаха в подножието на скалата, също се учеха да бъдат тихи – така както повелява пустинята.
         В тишината е отговора на всеки повик.
         Затвори отново очи и потъна в тишината.
         4.
         - Ела...
         Гласът на продавачката примами Азаар да се приближи към навеса, под който имаше какви ли не стоки, на които не обърна внимание.
         Денят отминаваше, тук-там се бяха заплили светлници. Улицата оживя от тихи гласове край платната.
         Каменните картини свършваха току до разпънала сергията си мургава жена. Беше на възраст, в която годините лесно прокарваха щрихи по лицето. Очите ѝ обаче горяха – живи и чужди за старостта на тялото. Те бяха сиянието на душата ѝ – неуморима и силна.
         Азаар позна лесно, че е от рода на скиталците – прогонени да нямат дом, да са винаги на път, но надарени да разчитат тайните и загадките на живота. Двете се гледаха няколко мига.
 А може би не са прогонени – каза си Азаар, те сами вървят и следват вятъра, изгрева, промените.
         - Изгубена си от дълго време, нали?     
         - Личи ли?
         Старицата не отвърна, просто довърши онова, което бе започнала да прави -  отметна покривалото на неголям куб от тъмно дърво, който събираше страните си в овални ъгли. Щом Азаар се вгледа в лицето му видя, че е и огледало, но е и прозорец, който можеше да се отвори.
         - Понякога се чудиш защо чувстваш, че си на две места едновремено – продължи жената.
         - Така е. Лесно ме разгада – усмихна се тя. Скиталците надничат с лекота в чуждите съдби – било чрез хвърлени карти или в утайката на изпито кафе.
         - Понякога един поглед разказва повече и от хиляда думи.
         Азаар не отвърна, двете си поговориха още няколко мига с очи.
         - Отдалече идваш – констатира продавачката, оглеждайки прахта полепнала по плаща на Азаар. Протегна се плавно и улови ръката на Азаар. Погледна дланта и  премина с корав пръст по линиите пресичащи съдбата.
         - Търсиш гласът на тишината. И си на края на пътя си. Губиш се между този и друг свят защото си изгубила нещо, а в другия не си го намерила. Когато намериш изгубеното ще се върнеш към своя покой.
         Жената я пусна и посочи куба.
         - Виж сама.
      Азаар видя отражението си и видя как зад него има още едно отражение. И след него още едно. И след това още едно.
      Беше отразена на това място, но видя себе си и в едно друго, а после и в още едно. И още едно. Почувства, че ако се обърне рязко ще види и зад гърба си още една върволица от отражения.
      Колко са много – помисли си и се отдръпна. И във всичките съществувам съвсем различно от тук и сега.
      - Обема и пространството са само за очите, скитнице, а за мисълта няма граници. Това го знаеш, а който го умее - може да пребивава в няколко места едновремено.
      Мургава ръка отвори огледалния прозорец и отвътре зейна бездна като гладна паст.
      - Хайде – подкани я тя – влизай и открий онова, което търсиш.
      Тъмните ѝ очи я погледнаха и стотиците бръчки по лицето ѝ се усмихнаха.
      - И което си загубила. Нареди се и го срещни.
      - Но как ще се вмъкна... – но си спомни думите, че очите лесно залъгват ума с това, което виждат.
      Азаар се вгледа в отвора, съвсем малък за да се промуши; затвори очи, прочисти мислите си и се опита да промени формите му, лишавайки ги от ограничаващите ги очертания. Знаеше какво е да преминава от този в друг свят, но за първи път го правеше съзнателно и пред някой друг. Усети как ръката на продавачката да я побутва.
      Бавно, като разпилявани от вятъра облаци, страните на куба започнаха да се разтягат и някой отвори прозореца, станал достатъчно широк за да премине, и тя го прекрачи.
      5.
      Не чу идването, но усети присъствието. Познаваше го, сякаш бе частица от него.
      Отвори очи – млад мъж току що се изправи и си тръгна. Непознат, оттеглил се със светла лекота. Размина се с приближаващата увита в напрашен защитен плащ фигура. Идваше от чакащите насред пустинята. Дори не погледна неколцината учещи се на тишина в подножието на скалата. Пъргаво се заизкачва и скалата сякаш сама ѝ подлагаше издатини, правейки катеренето по-леко.
      Пустинника хареса движението – беше тихо. Умееше да се пази от шума.
      И си спомни как някой бе дошъл и шумно откъртил няколко къса от скалата.
      Не помнеше името му, въпреки че се представи, но си спомни думите:
      - От тях ще направя картини. Стоейки до камъка видях как да нарисувам различието, което прави лицето на живота. Ще помоля и другите да ми помогнат.
      Навярно вече е създал онова, което бе потърсил в тишината.
      Не знаеше дали тези, които идваха, седяха няколко мига или няколко дни, а след това си отиваха – са намерили вдъхновение, отговори или неразбрали тишината, обещаваха, че пак да дойдат.
      Току преминал спомена и фигурата застана пред него.
      Отметна качулката и той я разпозна - Азаар.
      Не трепна, тялото му отдвана бе загубило подвижността си и единствено очите подсказаха как всичко мъртво оживя... отново.
      Тя също го позна и необяснимо как осъзна, че точно него е очаквала да срещне.
      И също така осъзна, че не е наясно в кой свят го намира. Беше тук и сега, но не знаеше къде и кога – времето се отразяваше в мислите ѝ с неясен образ, но не то беше важното при тази среща.
      Чу за пустинника, който в мълчание даваше отговор на всеки. Дали ще може да отговори и на нея. Нареди се и смирено зачака да дойде реда ѝ. Докато приближаваше гледаше в краката си, успокояваше сърцето и мислите си, а сега, щом го видя, ахна и се свлече на колене.
      Последователите доловиха промяната – тишината на учителя им бе нарушена за първи път. Промяната бе дълбокото вдишване при появата на непознатата. Те се изправиха и се загледаха към тях. Неколцина разгадаха трепването – беше любовта, познаха я защото и те я бяха намирали, очакваха я или бяха я губели.
      Повтаряме отново грешката да се обичаме – казаха очите на пустинника.
      Любовта оправдава грешките и дарява мислите със съвършенство – отвърна с мислите си Азаар.
      Той кимна и си спомни, наедно с нея за отминалото - за пламъка, някога горял, но вече изтлял и изпратен в спомените като забрава.
      Искаше да чуе гласът му, той да чуе нейния, но пустинята не им позволи.
      Колко е трудно да овладееш изкуството на помълчиш – помисли си Азаар. Това значи си търсил и открил?
      Живота няма нужда от груби гласове за да се описва смисъла и красотата му. Достатъчно е мислите да шепнат, възможно най-тихо.
      Когато се разделиха някога, преди милион вече заличени от времето мигове, те живееха в крещящия свят. Толкова шумен, че дори не успяха да си кажат „Сбогом”. Бяха като всички други - пленници на ежедневието. Виеха с него, надвикваха го, с грохот се блъскаха в стените му.
      И веднъж разделени тя скоро се изгуби между това и съседно измерение, което останалите наричаха лудост, но се оказа, че сътворена от него реалност. Едно дълго лутане в непонятност, което събираше крайщата си и за двамата на тази скала.
      Пътя им, макар и раздвоен, завършваше на едно и също място – в една и съща вселена, в един и същи отрязък от времето, дори и да не съществува.
      Гледаха се, сърцата им едва потрепваха, мислите им се сливаха в една.
      Дали трябваше да се разделят или да продължат да са заедно?
      Дали всичко нужно бе казано или не остана нещо за споделяне?
      Дали раздялата им не е била само и само пак да се съберат - сега, тук, с тежестта на един поглед, имаха своята среща без думи.   
      Думите... – пустинника ги приемаше като тежки и тромави. – Колко по-искрено е да говориш с мисълта.
      Скитницата се усмихна. Намерила краят на пътя си, тя знаеше, че няма да може да го продължи и ще трябва да се завърне. Пътищата се разбиват на хиляди пътечки, но са част от общата посока.
      Пустинника кимна. В някоя друга вселена щяха да се отново едно.
      И все още пазещи вкуса на любовта си, двамата отпиха отново.
      Докоснаха я за последен път.
         6.
      Прозореца се затвори и огледалото затрептя от играта на няколко пламъка.
      Старата жена вдигна ръка и успокои играта им. Само един остана да трепти в очите на скитницата. Поглед останал за миг в другото място, но бавно завръщащ се на това. Бяха минали само няколо минути, а чувстваше, че е прекарала дни в куба.
      - Намери ли нужното?
      Азаар дълго се вглеждаше в светилника.
      - Намерих и позна, че ще трябва да се връщам отново назад. Няма нужда да вървя, просто не съм разбрала, че моят път е бил извървян отдавна.
      - Но някъде другаде тепърва ще започваш да вървиш.
      - Едва ли.
      Азаар върна мисли към мястото откъдето току що бе дошла.
      Миналото... Всъщност, поправи се тя, това е бъдещето на нещо отминало. На онова, което все още не е дошло, но вече се е сбъднало някъде, някога.
      Или се сбъдва сега, в този момент – усмиха се тя и докосна устните си.
      Все още усещаше по тях тишината на една любов.
      7.
      Тишината беше различна.
      По-сладка и с мек като заспиване допир. Имаше една нишка, която нарече милувката на истинската любов, онази която караше слънцето да гори, звездите да греят, космосът да се завърти.
      Пустинята я нямаше, нито ветровете ѝ – съзерцаваше нишката от дълбочината на своите мисли.
      Съдържаше се в мига на което предстои да се случи, но и в онзи, за който си спомняше като нещо вече отминало.
      Началото и края – свързани във всеки свой нероден и вече сбъднал се миг.
      Помнеше или мечтаеше за любов? Оказа ли се тя най-могъщата сила във всяка лична вселена? Предаде ли се пред нея или успя да я победи? Запази ли я или я загуби завинаги?
      Спомена или мисълта му роди последните думи:
         - Целуни ме – помоли Азаар. – Така както никога...
         Устните им бяха пресъхнали, но се докоснаха.
      - И сега – забрави ме – защото няма да има повече срещи...
      Пустинята безшумно се вля и се завърна с обичайната си тишина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар