Спирка насред нищото

             

      Ясмин седеше на малка маса в заведението на гарата, което предлагаше храна и топло кафе на пътниците. От другата страна минаваше междуградския път, осветен от дълга редица улични лампи, но в момента задрямал и много рядко пресичан от някой окъснял и бързащ вече да се прибере.

         Не знаеше спирката къде се намира. Пътуваше, просто така, без посока и преди малко слезе заради престоя. Можеше и да остане тук ако поискаше, а влака тръгваше само след половин час, в случай, че все пак реши да продължи. Ясмин беше единствения му пътник, последните бяха слезли на предишната спирка и едва ли някой друг би се качил от тази с нея.

         Засега ѝ харесваше мястото. Малко след осем вечерта – есента обвиваше чакащия влак със смирението си - по коловозите бе дори по-пусто и от пътя от другата страна.

         Барманът се раздвижи и включи радиото за да поразсее тишината. Бяха само двамата, навярно по това време е винаги сам и се радваше на мълчаливата ѝ компания.

         Ясмин реши, че може да остане - градчето, което се намираше на километър по пътя, изглежда ще е също така тихо и спокойно като гарата си. Без излишни шумове, без излишно движение на времето, подредено и притихнало насред нищото на пътищата.

         Радиото разплиташе някаква мелодия, бармана и клиентката му замислено следяха как се разгъват нишките ѝ в есенната вечер. Хубав момент, задържал се като кръжаща над езеро птица, любуваща се на отражението на залеза, малко преди да отлети към гнездото си.

         Отвън се чу шум на двигател, който с облекчение почти веднага угасна, навярно от умора, след дългото препускане. Камбанката на вратата откъм шосето звънна и влязоха двама мъже, видимо на една възраст – нито близо до младостта, но и все още не поели към зрялостта си. Имаха здрави, силни и едри тела. Погледнаха към единствения посетител, кимнаха ѝ за поздрав и седнаха на бара.

         - Какво ще желаете? - попита барманът.

         - Ти какво искаш? - каза единия, облечен в светло яке.

         - Не знам какво ще искам, не знам какво има - навъсено отговори другия, който беше само с вълнена карирана риза. Пътувайки от часове, бяха решили да спрат за малко, идея, която сега не му изглеждаше много добра.- Виж каква има за ободряване.

         - Кафе не искаш ли?

         Мъжът отказа.

         - Какво имате? – рече този със светлото яке.

         Барманът му изброяваше, а мъжът с ризата стана и отиде до прозореца. Загледа се навън – гледаше към недалечните светлини на градчето. Приятелят му поръча нещо.

         - Този град е скапан. Не мислиш ли така? - каза без да се обръща.

         - Не знам. Не съм идвал никога тук. Може би ти се струва такъв заради тъмнината. Ти какво ще кажеш, приятел? - попита той бармана, имайки предвид авторитета му на възрастен човек, който цял живот бе обслужвал идващите и отиващите си по пътя.

         - На мен тук си ми харесва.

         - Чу ли го? На него му харесвало тук! – с недоверие огледа празното заведение мъжът. Едва ли е имало повече от трима посетители наведнъж – си помисли. Дори няма и пътници, овсен онова момиче, което кой знае как се е озовало на това място.

         Обърна към приятеля си, който продължаваше да гледа навън.

         - Че какво може да се хареса тук.

         Надзърна и той по посока на градчето. След малко трябваше да го прекосят, но щеше да е толкова за кратко и набързо, че едва ли ще може дори да го разгледа. Беше малък градец, една разсичаща го посредата улица, по която минаваше междуградския път, няколко срамежливи преки с не повече от стотина къщи и кой знае дали и половината имаха обитатели.

         - Май си прав - какво можеш да срещнеш ако пообиколиш улиците? Само празнотата, която ги запълва. Всички градчета като това са едни и същи – забравени, обезлюдени и опустяващи. Ходил съм в много такива. Едно и също е навсякъде - пустиня.

         - Всички са такива, знам, но този е толкова противен и не е заради празнотата – каза приятеля му с непрекрито отвращение. - Дори е по-скапан от онзи град на юг, в който бяхме затворени за цял месец, нали спомняш за него?

         - Сигурно. Такъв като него е еднакъв със стотици други – пустиня.

         Барманът поклати с глава и отиде настрани. Беше им оставил две бутилки и две чаши. Не искаше да разваля мнението им по никакъв начин, всеки има право да избере какво да види по пътя си. Особено ако само преминава.

         Ясмин мълчеше и гледаше тъмния кръг на чашата си кафе.

         Мъжът с карираната риза мълчеше и гледаше през прозореца към светлините от далечните сгради и уличното осветление над шосето водещо до тях.

         Другия също мълчеше, сипа си малко в чашата, отпи и погледна часовника на стената. Въздъхна и пак отпи. После наля и в тази на спътника си.

         Мълчанието им използва за фон прибоя на музиката от радиото. Изминаха пет минути, може би и шест, но никой не наруши плисъка на вълните на песента. Заведението знаеше как да пази тишината в мислите на своите клиенти, които толкова рядко да се отбиваха в него. Не им се натрапваше, не искаше да ги впечетли и ги оставяше да изберат сами колко да постоят.

         - Ела да си изпиеш чашата - каза мъжът със светлото яке.

         - Нищо не искам. Тук и питиетата им са скапани.

         - Нищо му няма. Ще изпия и твоето тогава - рече и отпи, след което си доля от втората бутилка.

         Оставаха седем минути до тръгването на влака. Ясмин избута пътната си чанта изпод масата. Нещо ѝ подсказа, че няма да го остави да отпътува без нея. Очарованието, което почуства преди малко, се изпари като разочарование при първа среща.

         Мъжът, който гледаше през прозореца, се обърна и отиде при приятеля си. Отвън се чу сигнал, приканващ пътниците, колкото и малко да бяха, да се качват на влака.

         Мъжът със светлото яке допиваше чашата си. Извади една банкнота и я остави пред бармана и отказа с жест на безразличеие няколкото монети от рестото, които той му подаде.

          - Знаеш ли защо този град е най-скапания? - попита мъжът с карираната риза.

         - Не. Сигурно е заради тъмнината – повтори отново другия.

         - Не е заради нея. Има друго и това го прави най-нежеланото място където искам да остана. Знаеш ли какво?

         - Не, не знам. Кажи ми какво е?

         - Защотото аз съм роден тук. Затова ми е толкова противно. Той е едно мръсно място, което не може да роди нищо свястно. Като яма, пълна със змии и раждаща единствено отрова - излъчваше такова разочарование, каквото може да причини единствено  разочарованието от поднесеното в живота.

         Очите му преливаха от тъгата на спомените, от това, че може би някога е искал неща, които така и не е могъл да получи или да открие в родния си град. Тъга, че е бил принуден да го напусне, да се запилее из прашните разклонения на дните и да остане без място, в което да се завръща есен.

         - Виж ме мен – неговото дете – знаеш какво съм, знаеш кой съм, нали? - много, много тихо рече роденият някога тук. - Хайде да се махаме!

         - Да тръгваме. Бързо ще го напуснем. Защо не ми каза, нямаше дори да спираме – заговори приятеля му. - Не го мисли, няма да минем през него, имаше отбивка някъде назад, ще го заобиколим и дори няма и да го видиш. Хайде...

         Двамата излязоха. Ясмин остави кафето си неизпито, хвърли две-три моенти до чашата и почти изтича навън. Качи се на влака и поиска да литне възможно най-скоро накъдето и да е, само по-далеч от тук.

         Този град се оказа тъмен, зловещ и опустушаващ душите. Отнел без време от детето си всяка радост и погубил завинаги някога пълните му с мечти очи. Щом собствения му син го мрази и бе избягал от него, какво би дал на нея – скитика, поел без посока. Може би наистина е като пустинята, която ражда единствено пустота.

         След малко, когато потегли, дори и не погледна светлините, нароени като огнища из нищото на нощта.

         Потопи се в тъмнината като някакво спасение.