Oгледало, огледало - помогни...

           1.

         Светът, виждан иззад гладката студена повърхност, е толкова различен.

         Отразил всичко в този, но с щрихите на нещо...

         - Нещо различно... – откри Герда, след първия си ден, прекаран в оглеждане на себе си и всичко останало, което огледалото улавяше.

         Може да е като да преминеш в желан сън - заживяваш в него, напълно осъзнато, свикваш да си част от събитията и го приемаш като място, в което искаш да останеш завинаги.

         Защото е защитен срещу всичко онова от което бягаш и от мисълта, че си буден, а  бродиш сред останалите като сянка на техните разбирания, превърналите в техен пленник и робски свел глава следваш марша им.

         И ако сънят ти покаже, че огледалната ти реалност, онази, която приемаш, че е твоята реалност, пожелаваш истински да се събудиш в нея.

         - Ще получи ли свобода или ще бъде затворена отново в нечия чужда реалност?

         Герда постави длани на стъклото.

         - Ще намери ли себе си или ще се отразя отново в чуждите разбирания на правилата за живот?

         Приближи лицето си и впи очи в себе си.

         Отговорите трябва сама да открие и макар да е заключена в настоящето си, тя искаше поне да опита и събра смелост да ги потърси свободата, ако изобщо съществуваше свобода за съзнанието ѝ.

         - Събуди се, Герда! – очакваше да прошепне огледалото.

 

         2.

         Преди да премине, Герда дълго стоя пред него.

         В слънчеви дни, в безлунни нощи.

         В тишината на собствените си мисли, сред тътена на изливащия се порой отвън.

         В обятията на дългото очакване и отблъсната от тежки миговете на отчаяние.

         Гледаше отражението си, отново и отново. Събуждаше се и заспиваше с него и откри, че в него намира себе си чиста – нямаше ги петната от полепналата мръсотия, наслагвана от живота.

         Огледалата са очите на други измерения, също и портали през които да премине - Герда дълго търси огледалото, което да я повика, но не и приело я веднага.

         Докато го поставяше в стаята си се запита дали е било нужно на някой... някога?

         Дали е пропуснало и друг желаещ да заживее в огледалния му свят?

         Дали изобщо ще ѝ позволи да премине?

         Пред неовата тишина осъзна колко пъти се е губила из уличките на многоликия лабиринта на заблудата и измамата, че можеш да намериш пътя си в него - живота.

         Разказа му целия си живот и за всяка своя постъпка в него - за паданията и за кратките издигания, за раните и за разбитото си сърце.

         Разказа му за онези мигове, когато е била щастлива и за утрините, когато се е събуждала обвита с пролетното ухание на сбъднати мечти.

         Разказа му за нощите, стоварили тежестта на разочарованието върху крехките ѝ рамене, нямаща сили дори и да заплаче.

         То просто я отразяваше със своята стъклена тишина.

         С мълчанието си започна да я привлича още повече.

         Взираше се дълбоко в себе си - опознаваше се и чакаше отговорът му.

         Когато заспиваше, Герда подканяше съня си да я преведе, след това се събуждаше за да установи, че все още е в стаята си и пред огледалото.

         И отново започваше да му се моли.

         Герда не знаеше колко е нужно да прекара в чакане. Може би месец, може би цял живот. Не бързаше, нямаше вече за къде – всичко бе изгубено, а пътят ѝ затрупан с решителна непроходимост.

         Както прецени. след цял ден взиране в очите си:

         - Миналото ми изгоря, а бъдещето ми няма от какво да се роди.

         Отражението на това, което искаше да бъде, кимна в съгласие.

        

         3.

         В онзи момент дори и не разба какво се случи - умората я надви и тя отпусна глава на студеното стъкло за да поспи.

         Премина неусетно, лека като перце.

         Щом не видя лицето си, осъзна къде е.

         Видя как самата тя отразява стаята си - масата, стола, леглото, прозореца, дори и светлината, промъкваща се като крадец от закритите с тъмни завеси прозорци.

         Беше се превърнала в огледало и веднага отдели отразеното на „отвъд”.

         - Пуснало ме – констатира Герда, но без онези обичайни емоции, с които бе свикнала.

         Нямаше нито радост, нито страх – само едно равнодушно приемане на новата си реалност.

         Изправи се внимателно, обърнала гръб на стаята и на всичко отвъд, и тръгна да разгледа къде се е озовала.

         Видя се в хилядите капки, полепнали по клоните на самотно дърво. Хилядите лица затрептяха от мислите ѝ - тук те имаха своя звън, доловим и неприкрит.

         В огледалния свят Герда се отразяваше във всеки отблясък, но и той се отразяваше в нея. Имаше милион лица, но не бяха като преди различни, а всички бяха само нейни.

         Превърна се в кристалното ехо на всеки трепет на съзнанието си и откри, че е съвсем искрена в мислите си – тук не можеше да си изгради лъжа, нямаше я обичайната основа за която да се хване.

         Отвъд това бе толкова лесно – всички действия и думи се намираха в измамно и лъжливото състояние на реалността, позволявайки всеки да лъже другия, а най-често лъжейки себе си.

         Там измамата бе нужна за да живееш. Изграждаше всяка нишка от сложно преплетените възли на взаимоотношенията. Герда откри тези истини – предлагането и търсенето, което предизвикваше нуждата от предлагане. Законите и неспазванията им, заради самите закони. Обещанията и неизпълненията, които се повтаряха отново и отново в нови обещания. Любовта и заблудата за нея, създавана от невъзможността да е истинска за да бъде търсена и желана отново и отново.

         Това я накара да поиска да избяга... някъде.

        

         4.

         Вървейки, Герда виждаше обектите с все по-ясни форми и черти, приемайки, че зад огледалната повърхност имаха стойностите на сън – можеха да се отразяват непрекъснато едно в друго и да се сливат, само и единствено за да се отразят отново. Нямаха начало, нямаха край, появяваха се и изчезваха просто така – от движението на всяка мисъл.

         Това първоначално обърка съзнанието на Герда, свикнало с приемането на реалността като постоянна константа, а не като такава, която във всеки миг трепваше и огледално ѝ ехо огласяваше всяко кътче на това, което прие като „огледална реалност”.

         Тук можа да види истински себе си отстрани – отразена безброй пъти, първоначално с всичките си лица и личности, които е била принудена да притежава. След това започнали да се сливат в едно нейно единствено Аз, което нямаше пред кого да крие повече. Истинско и неподправено от маските, с които се бе прикривала - най-вече от себе си.

         Вървеше, но все още си спомняше за онази Герда, дошла някога тук – нямаше представа кога, защото времето липсваше като понятие за измерение на текущия момент.

         Спомяше си...

         Как човек слага чужда самоличност върху своята и се старае да я поддържа със създаването на различен от истинския си образ. Всеки, дори и тя самата. Затова бе поискала да намери лицето си и истинскота си самоличност, защото отдавна беше загубила сама себе си между толковата измамни състояния, наложени ѝ от другата реалност.

         Там лъжеше най-близките си, прикриваше се пред околните, често заменяше истината сама за себе си за да приеме лъжата като такава. Живееше дълго като съвсем нормален жител на онази обща илюзия, която наричаха реалност.

         Уморена да заспива една и да се събужда друга, чу мита за огледалния свят и как в него виждаш истинското си лице - след което просто скъсваш всяка връзка с измамното съществуване и принудата да живееш в лъжливите му стойности.

         Започна да търси огледалото, което да я повика, намери го и изчака да се увери, че желанието ѝ е искрено. Че тя наистина желае да се промени и най-вече да се пречисти.

         И вече се намираше в огледалната вселена, опознавайки себе си миг след миг.

         Отраженията ѝ едно по едно се прочистваха - образи, чувства, мисли, мечти. Разочарования от миналото си отиваха. Също и излишните очаквания за по-доброто утре.

         Образът ѝ се избистряше и всички фалшиви Герди изчезваха една по една.

         За да остане само една – истинската.

 

         5.

         Герда имаше хиляди огледални сестри.

         И всяка една от тях си имаше още хиляди огледални сестри.

         И всички те си имаха хиляди пъти по хиляди огледални сестри.

         Живееха като една в безчетни разклонения, отразили себе си в понятието „сега”.

         Нито миг по-рано, нито миг по-късно.

         Оказа се, че няма нужда от време – то се запояваше за последната секунда, отмерена отвъд, и останала завинаги там след преминаването.

         Герда съществуваше без нуждата на онези тежащи като окови правила на минути, часове, дни, години.

         Беше тук и сега и, както вече отбеляза, – без лъжи. Без нито една нейна разновидност. Сега съществуваше само истинската тя – Герда и при всяко заспиване мигът изчезваше за да се събуди в неопетнено и съвсем ново „сега”

         Лишеното ѝ от емоции съзнание намираше за задоволително състоянието си – изучаваше новият си свят – себе си.

         И отиваше навътре и все по-навътре и все още намираше някое отражение за почистване – откриеше ли такова, виждаше отново миналото си. Виждаше отново лъжите – отровната им сила, която подчиняваше цял един свят.

         Разбра колко много неща е приемала за правилни, а са били просто хвърлени шепи от тиня и кал върху истината. Тази мръсотия покрива очите за да може лесно да приема човек лъжите и да ги изрича след това със същата лекота. Една след друга, всяка отваряйки нова вада, само и само за да потече следващата след нея.

         Лъжи – оплели се като змии, хапещи се една друга с отровните си зъби и вливащи отровата си в дела и думи.

         Лъжи – бълвани като потеклата лава от живот, заливащи и унищожаващи с огъня си всяка чиста мисъл, всяко искрено желание.

         И тя ги бе поставяла като тежки блокове около себе си, издигайки стени и замъци от заблуда и измами.  Подсилваше ги, надграждаше ги, запълваше пукнатините с нови и нови лъжи.

         Такъв бе света отвъд и никой не я упрекна, че е постъпвала лошо. Просто е била една от всички.

         - Всъщност – поправи се Герда, докато разглеждаше черното петно в себе си, - упреквам се аз самата, защото само Аз мога да знам най-добре коя е истината за мен.

         След още няколко мига взиране тъмното петно се избистри и Герда видя отражението си.

         Напълно изчистено.

        

         6.

         Промяната усети още щом отвори очи и си спомни, че е била в огледалната реалност.

         А това е спомен – така и разбра, че отново се намира в другия свят. Онзи от който избяга, а сега се озова отново в него.

         В огледалния нямаше спомени, но защо я бе върнал отново в този? Нима е било само сън? Дори такъв, не е пожелавала да се събуди.

         Видя и себе си в огледалото, което отново я бе пропуснало. Видя се чиста и преродена, но не и доволна, че се е озовала отвъд него. Две ръце докоснаха студената повърхност и видя отразените им длани. Натиснаха с желание да се завърнат, но не успяха да преминат.

         Сега какво я очаква – да я залее отново измамната илюзията наречена единствена реалност? Какъв е бил смисълът да изчисти съзнанието си като планински кристал след проливен дъжд, след като ще я залеят отново онази кална вода, от която се бе освободила?

         - Моля те, помогни ми!

         Герда чу глас и позна, че не е нейният.

         - Приеми ме...

         И осъзна, че се оглеждаше в очите на млада жена, коленичила пред нея, опряла глава в гърдите ѝ  и молеща я за помощ - от нея бе доловила усещането за чуждия свят, от който самата тя бе дошла.. някога.

         Докоснали се, двата свята си взаимодействаха по някакъв начин, навярно така е било и при нея, когато самата тя молеше за помощ огледалото си, а то се е оглеждало в очите ѝ, спомняйки си своето минало.

         Сега Герда беше нейното огледало, което трябва да прецени дали заслужава да я допусне да премине. Реши да изчака и да опознае жената, която сама щеше да ѝ разкаже за себе си, а и да се увери, че желанието ѝ е искрено.

         Тогава би ѝ позволила да открие огледалната си вселена.