събота, 15 септември 2012 г.

На Марс е както винаги пустинно тихо

 
 
 
         1.
         Полетът беше преминал без никакви произшествия, точно както го планираха от земното командване. Нямаше неочаквани срещи със свободно носещи се в пространството метеори и обшивката на кораба остана цяла, без опасност от радиационно проникване във вътрешността, където спяха седмината астронавти.
         Осемте месеца прекарани в криосън в специалните изолаторни камери запазиха телата на екипажа от космическите облъчвания, толкова опасни в открития космос. Стигнал до Марс, корабът остана в ниска орбита и за седмица те успяха да възстановят силите си по специалната програма по физиотерапия, след което получиха зелена светлина и „Месия-2” започна спускане и безпроблемно кацна на марсианската повърхност.
         Мястото бе отново Точка-А, недалеч от вулкана Олимп, където бе кацнал Х.Г.Усел с „Месия-1” преди три години, а също и вероятно загинал. Новодошлите щяха да опитат да открият тялото на смелчагата, който съвсем сам прекоси цялото разстояние и безстрашно се спусна на Марс. Десетина дни той редовно подаваше информация към Земята, след което замлъкна завинаги. Предположиха, че е станала злополука на открито, а в тази атмосфера определено е с фатален край. Но Усел обезсмърти името си и проправи пъртината за току що дошлите, които намериха запазени останки от присъствието му на Марс – палатков приемен модул в пълна изправност; десетки контейнери с провизии и вода; захранващи соларни панели и акумулатори, даващи нужната енергия за добив на топлина и преработване от турбините на годен за дишане въздух. Всичко е останало както си е било, което потвърди предположението, че Х.Г.Усел е претърпял някъде наоколо инцидент.
         Така че първото, което астронавтите сториха, бе да поставят паметната плоча в негово име, за да се помни от поколенията, долитащи след тях, че Х.Г.Усел е бил първия стъпил човек на Марс. След това вече започнаха доизграждането на лагера, което изчезналия бе започнал преди три години. Работата им отне още една седмица, през която спяха камерите на кораба, но след като слънчевите панели, жилищните модули с магнитно поле и преобразувателите за въздух бяха инсталирани и обявени за годни, седмината се преместиха в обширния и покрит с изолационен слой навес, където условията бяха много по-добри от теснотията и малките размери на кораба. Сега вече можеха да започнат проучването на планетата и подготовката ѝ за по-мащабната инвазия, която скоро щеше да започне.
         Условията на пустинната планета бяха тежки, това астронавтите знаеха добре и дългата им подготовка ги подготви за тях, но с тази мисия слагаха начало на тераформирането на Марс и насищане на атмосферата му с устойчиви микроорганизми и бактерии, които в по-късен етап щяха да заразят изкуствено създадените блата и басейни в онези подходящи за това места, които автоматичните сонди бяха открили през изминалите години на изследвания. Че на Марс някога е имало течаща вода и примитивна форма на живот стана ясно още преди десетилетия, когато първите автоматични сонди взеха проби от състава на скалите, но защо и как е изчезнал си оставаше загадка.
         Това бе и странична задача за мисията – да открият подробности за първичен живот или дори присъствие на разум на планетата – нещо, в което вярваха само най-запалените любители на фантастиката от земното командване. Все пак, ако човек нямаше мечти, то и никога не би долетял чак до тук – казваха дори и скептиците и негласно подкрепяха колегите си.
         Но за астронавтите в първите дни на Марс нямаше никакви необичайни открития. Единственото, което записваха в дневниците и предаваха към Земята, бе рутината около издигането на лагера и описанието на еднообразната пустиня около тях. Странно им се стори само необичайно тихото време и тишината, която ги заобграждаше.
         Вятъра бе утихнал и нямаше наченки на страховитите марсиански урагани.
 
         2.
         Капитана на „Месия-2”, Тед Дансън, се катереше по стръмнината на близкото възвишение. Трудно напредваше, пристъпваше бавно, не бързаше и се пазеше от предателско поддаване на скалистата повърхност, която представляваше изобилие от малки късове натрошена лава, лесно рушаща хомогенноста си под тежестта му. По-леката гравитация можеше да подлъже непривикналия към нея землянин да се подхлъзне и да се търкулне по склона, а назъбените камъни да скъсат защитния слой на скафандъра. Затова катеренето се проточи.
         Когато стигна на върха погледна към лагера, заприлича му на малко селище като онези на диваците из джунглите и пущинаците на Земята – няколко покрива насред нищото на пустинята. Десетината модула се свързваха от сребристи изолиращи ръкави, в средата имаше малко площадче, което скоро също щяха да покрият и точно там да засеят първите лехи със зеленчуци.
         - Красиво е – каза някой и Тед видя до себе си Карен, поне така пишеше на скафандъра. Беше го последвала и също гледаше сътвореното от човешка ръка на Марс. – Първото човешко селище...
         - Което ще прерастне в град – довърши капитана.
         Не можеха да видят лицата си заради филтрите на лицевите си стъкла, но Тед си представи лицето на Карен. Навярно се усмихваше, тя винаги се усмихваше. Той се извърна на другата страна и огледа еднообразността на пейзажа. Погледна към ръждивото небе, Фобос висеше над тях и скоро щеше да изтънее и залезе, за да изгрее съвсем скоро за втори път през марсианското денонощие.
         - Утре може да сглобим и марсохода, за да отидем натам – посочи той прорязващ долината ръкав, който стигаше до друго възвишение, сега потънало в тъмни сенки.
         - Прилича на път – отбеляза Карен.
         - Прилича – съгласи се той. – Но не е.
         - Знам, навярно е минала ураганна вихрушка и е изчистила пясъка – Карен беше геоложка, нямаше нужда да ѝ разяснява кое как се образува, затова Тед погледна хронометъра и ѝ даде знак да се връщат.
         Скоро щеше да се стъмни, а по инструкция нощем не трябваше да са на открито. Работният им ден бе приключил преди тридесет минути и докато другите прибираха техниката и търпеливо изтърпяваха процедурите за обезвъздушаване, за да свалят скафандрите, той реши да надникне иззад възвишението, което бе в близост до лагера им. Скоро щяха да започнат изследователските преходи и капитана искаше да огледа подножието на Олимп. Точно този „път” му се стори интересен, а в тази посока се е изгубил преди години и Х.Г.Усел и трябваше да потърсят дали се е запазило нещо от него.
         Вече под защитата на модула, той свали екипировката и усети приятното притегляне, което постави всичко в тялото му на мястото си. Правилника им разпореждаше да прекарват не повече от шест часа на открито, по възможност разделено на два пъти. За радиацията от космоса нямаше защо да се притеснява, модулите и скафандрите бяха отлично защитени, но много по-слабото притегляне объркваше метаболизма на организма им и водеше до здравословни проблеми, които екипажа трябваше да избягва.
         Само след петдесетина години, ако всичко се развива по план, земляните ще могат да излизат и живеят без проблем на открито – каза си капитана. Работата на екипа му слагаше началото на промените на негостоприемния днес Марс.
 
         3.
         Контактът със Земята бе както винаги в осем часа земно време, което съвсем малко се разминаваше с местното. Бяха и седмината от екипажа – капитан Тед Дансън, Карен Хил, Тимоти Смайл, Б.О.Бъртън, Пам Даун, Стивън Кей и Лина Кроу – четирима мъже и три жени превърнали се в герои на очакващата всяка вечер новини Земя. Те докладваха, че свързването на модулите преминава успешно, няма неизправности и отказали системи за работа. Въздухът циркулира свеж и годен за дишане. Генератора на магнитното поле пресъздава съвсем точно земното и телата им отпочиваха достатъчно, за да са в отлично здраве и с бодър трудов дух. От Земята както винаги им напомниха мерки за безопасност, отбелязоха бъдещи задачи и дадоха няколко практични съвети, след което пожелаха лека нощ на „марсианците” и връзката изключи.
         - Десет дни на Марс – отбеляза Б.О.Бъртън, наричан също и Боб.
         - Седемнайсет, ако броим и седмицата в орбита – поправи го Стивън Кей.
         - Така и не ни казаха дали вече изпращат „Месия-3” – обади се Лина, записла нещо в базовия дневник и изключила терминала на работния си пулт. – Капитане, утре попитай дали са готови.
         - Знаете, че това все още се решава. Може би ние ще си тръгнем преди да дойде „Месия-3”, което няма никакво значение за нашата работа – каза Тед. Погледна списъка пред себе си и посочи Пам Даун. – Пам тази нощ си дежурна. Проверявай на всеки час дали акумулаторите на панелите са заредени. Все още ме притеснява местното поле – оттечките са напълно възможни заради онези жлезни окиси в подпочвените слоеве, затова и трябва да сме винаги нащрек.
         - Разбрано – рече тя и зае мястото си пред командното табло. На него множество индикатори следяха подаването на въздуха, нивото на радиационен фон отвън и в модула, външната температура, която нощем падаше до замръзване и следенето от сателитите на метеоритни потоци и куп други полезни за астронавтите неща.
         Останалите се прибраха в стаите си, за да почиват и поспят до шест часа сутринта.
         Останала сама, Пам се зачете в електронната си книга, като от време на време вдигаше поглед и преглеждаше индикаторите. Спокойната им зелена светлина я успокояваше и се връщаше към романа, който започна при предното си дежурство. Скоро думите от малкото екранче се навързаха в една безкрайна върволица от символи и очите ѝ тежко се затвориха.
         Когато сигналът на алармата я събуди, тя осъзна, че неусетно е задрямала. Добре че наглася компютъра да я известява за проверка на системите. Тишината на Марсианската нощ приспиваше всички даващи дежурства – вятъра дори и да виеше, нямаше как да се чува заради изолацията, която ги пазеше и от него и от всичко останало навън. Монотонното работно жужене караше съзнанието на дежурящите да заплува в леки топли вълни и скоро ги пренасяше в сънуване на Земята – всички неизмено сънуваха Земята.
         Пам Даун провери индикаторите и отбелязала в дневника, че всичко е наред, след което се приготви отново да се отпусне в дрямка, нямаше защо да се залъгва, че ще остане будна. Но лек шум я накара да се разбуди и да се ослуша напрегнато. Някой идваше и тя се зачуди кой ли се е събудил в – Пам направи справка с часовника на таблото, – в три часа след полунощ?
         Учудването ѝ се усили, когато приближаващия се спря за миг на входа на салона и остана в сянката на коридора зад него. Дебнеше ли я? Но защо, след като тя вече го беше видяла?
         - Ей, кой е там? – подвикна Пам и се изправи. – Тим?
         Сянката се раздвижи и прекрачи, дежурното осветление плъзна по лицето и тя разпозна чертите ѝ. Държеше ръцете си зад гърба, а очите му странно бяха се превърнали в тънки процепи.
         - А, ти ли си – усмихна се Пам, но си помисли как вида на пробудилия се ѝ заприлича с нещо на хищник. – Какво, не ти ли се спи? Нещо лошо ли сънува?
         Дошлият не отговори, а приближи до нея, като извади ръката иззад гърба си и замахна с големия нож, който държеше.
         - Не! Чакай, не... – успя да извика Пам Доун преди замахналата рязко ръка с острието да пререже гърлото ѝ и да секне гласът ѝ завинаги.
         Тя падна бавно, все още невярваща какво ѝ се е случило и с разширени от ужас очи, притиснала раната с пръсти, между които се изливаше кръвта ѝ.
         Убиецът постоя за миг над нея, после безшумно изчезна в сенките.
 
         4.
         Шестимата гледаха тялото. Б.О.Бъртън беше коленичил и като корабен медик направи опит да съживи убитата, но скоро разбра, че вече е прекалено късно за това.
         - Мъртва е от поне три часа, повечето от кръвта ѝ е на пода – отбеляза той, гласът му бе накъсан от вътрешното вълнение. – Разреза е от остър предмер и е дошъл от дясно. Нож или достатъчно остър накрайник.
         - Никой ли нищо не е чул? – за трети път питаше капитана екипажа си.
         И отново прие мълчаливият им отговор. За него всички бяха виновни, всички бяха заподозрени. Опасна възможна проява на космическа шизофрения, в пристъп на която някой да е решил да избие другарите си, без дори да го осъзнава след преминавне на пристъпа. Учените го описваха като теоретически възможно, като травма на психиката при дълги полети, но все още нямаха практически наблюдения... поне до сега.
         - Един от нас е! – прошепна Лина, притиснала се до Карен и осъзнала думите си, се отръпна от нея. Ако можеше би избягала дори и от себе си.    
         Мъжете мълчаха. Гледаха се в ръцете търсейки издайнически петна кръв, но и четирите чифта бяха чисти, а само преди часове не са били.
         - Трябва да докладвам – измърмори Тед Дансън и уморено се тръшна на мястото пред приемника. Натисна клавиша за спешност и зачака ретранслаторните спътници да свържат двете планети.
         Каква гадост – каза си той, докато чакаше. Да съобщи за първото убийство извън Земята. И си повтори думите на Лина:
         - Един от нас е!
         Екрана оживя и от него го погледна разтревожен дежурния от Земния контрол.
         Със сух механичен глас капитан Дансън започна да излага фактите около убийството.
 
         5.
         По план днес трябваше да проучат близките пет километра от повърхността. Сутринта времето им отиде в погребването на Пам. Положиха тялото ѝ до плочата на Х.Г.Усел, но без такава за нея, а вятъра шумоля дълго край могилата на гроба.
         Никой от екипажа не промълви и дума, докато робокопача зариваше гроба. От Земята потвърдиха, че всеки един от тях като възжмоност е убиецът. Но какво можеха да сторят, освен да им кажат да внимават и при симптоми на помътняване на съзнанието да се търси веднага помощ от другите. Заповедта бе да са винаги заедно - две тройки или три двойки. После, за да избегнат тежките мисли, шестимата започнаха работа и скоро сглобения марсоход се носеше по каменистата долина.
         За първата проучвателна експедиция бяха избрани Стивън Кей и Тим Смайл. Докато се подрусваха по неравния участък те мълчаха и оглеждаха пустинята. Мислите и на двамата се връщаха към убийството на Пам и на това кой ли е убиецът? На кой нервите не са издържали и е откачил? Дали няма да е заразно? Някой спомена космическо разтройство на съзнанието или новоназованата „марсианска треска” – но психопрофилите им отговаряха на изискванията за безопасност, а бяха тренирани. И все пак... някой беше превъртял и убиваше. Можеше да е дори един от тях, затова и двамата, освен към пустинята, от време на време поглеждаха и един друг.
         Спряха пред набелязаната цел – склон, в който имаше скални пукнатини. Бяха го видели на снимките и от Земята ги определиха като интересни за разглеждане. Тук някъде се бе насочил и първия човек на Марс, затова щяха да потърсят и неговите останки, които да сложат под плочата с името му и да изкопаят втори гроб на Марс.
         Двамата слязоха от марсохода и се приближиха. Веднага отбелязаха, че процепите всъщност са сводове на пещери. Бяха идеално оформени, без начупени сводове.
         - Стив – обади се Тим, нарушил марсианската тишина, - виж, прилича ми на изсечена в скалата.
         - Ако някога е текла вода, нормално е тя да е изгладила така къмъка – обясни Стивън, прокара ръка и надникна към вътрешността. Беше тъмно, индикатора на ръката му показа, че температурата е под тази на повърхността.
         - Да влезем ли?
         - Не и днес. Сега ще огледаме и направим няколко снимки. Тед така ни разпореди, а после ще се връщаме. Не трябва да правим нищо на своя глава – отсечено каза Стивън и погледна към другаря си.
         - Ясно – съгласи се Тим. – Да снимаме тогава.
         Шум от изронване на камъни ги накара да се обърнат. От склона се спускаше позната фигура, която се подпираше на дълго копие.
         - Ей, как дойде до тук?! – изненада се Стивън Кей, когато прочете името на скафандъра, но преди да получи отговор спускащия се замахна с копието.
         - Спри! Чакай! – извика Тим, когато острието се заби в тялото на Стив. – Убиец! – изрева и хукна към марсохода, доста бързо при това, заради ниското притегляне.
         Но бързината му беше равна и на силата и лекотата, с която убиецът запрати копието след него. Дръжката остана да сочи небето като пилон, когато Тим се просна в прахта.
         Убиецът се приближи и го извади. Подритна тялото, което дори и да бе живо, атмосферата на Марс щеше да доубие. За момент се изкуши да го ръгне с ножа.
         Минавайки покрай първата си жертва, побутна и него. Стивън беше все още жив и запълзя мъченически, задрал с ръце в камънаците - това убиеца не можа да издържи и с едно отсечено движение преряза тъканта под меката сгъвка под шлема. Тя се обагри от кръвта на жертвата, която скоро притихна.
         Доволен от тишината, убиеца се мушна в прохладата на една от пещерите.
 
         6.
         Бяха останали само четирима – капитан Дансън, Карен, Боб и Лина. Гледаха се враждебно един друг и всеки подозираше другия, както и всеки отричаше той да е полуделият. Ръцете им обаче трепереха еднакво, а страхът ги обземаше при мисълта, че някой ще ги убие рано или късно.
         От екрана някакъв генерал от сигурността ги разпитаваше вече цял час, а преди това психолог проведе поотделно разговори с тях.
         - Така, всички казвате, че сте били сами във времето на убийствата – генералът имаше басов глас и студен поглед.
         Те кимнаха неохотно. Какво можеха да имат против това твърдение в своя защита – всеки имаше задача, която е изплънявал, но и която даваше предположение, че е можел да се напусне лагера и да убие двамата, отишли на няколко километра от базата им. Не беше трудно да ги настигне – лекотата, с която можеха да се носят на Марс, бе всеизвестна на всички следящи мисията на Марс.
         - Забранявам да се разделяте и започвате да се движите заедно – избоботи генералът. – Дори и да спите заедно! Всички сте заподозрени и...
         - Как не – стана рязко Карен, усетила непоносимост към заповеди и команди. – Отивам да си лягам... Сама!
         - Това е заповед! – ревна генерала, но тя остана глуха за призива да се върне на мястото си. Б.О.Бъртън също стана и излезе, като махна ядно с ръка към екрана.
         Карен просто искаше да поспи, за да може съзнанието ѝ да възприеме ставащото. Познаваше добре тримата оцелели – как може капитана, Б.О.Бъртън или Лина да са убийци? Или все пак е самата тя? Дали не го прави под въздействието на чужда принуда и не го осъзнава, заради тази, как я нарекоха – марсианска треска, която сигурно води до лудост, подтикваща заразения да убива. Какво ужасно състояние, ако я обзема просто ей така. Но нали помни всяка своя стъпка днес, как ще отиде на пет километра, за да убие по такъв ужасен начин Стив и Тим.
         Едва помислила го, някой се изпречи в коридора пред стаята ѝ. Преди да успее да каже нещо, силен удар я свали на земята и две силни ръце я стиснаха. Дълго се мъчи, но накрая живота я напусна, миг след като видя лицето на нападателя.
         Убиецът завлече тялото ѝ в края на коридора и го набута под купчина материали. След това се спотаи в сенките, за да чака следващата си жертва.
 
         7.
         Тед Дансън отвори кутията, до която само той имаше достъп. В нея бяха бойните колани с три пистолета, пълнители, три ножа и шест цилиндрични гранати. Носеха ги за всеки случай – макар и летящи в необитаемия космос, човек никога не трябваше да излиза невъоръжен срещу неизвестността. Нито един инструмент за убиване не липсваше и той заключи отново кутията. Искаше да провери съдържанието ѝ и за собствено успокоение, в случай, че убиецът е точно той. Тези глупаци от Земята му напълниха главата с достатъчно хипотези.
         Отвън обаче имаха достатъчно сечива, с които може да се пререже или прободе човек. Кой ли е убиеца? – питаше се  и приемаше да е всеки един, заради предположението за обземащата ги лудост, която изключваше съзнанието от реалността. Премислил го и прие, че наистина заповедта на генерала е уместна. Трябваше да са заедно и да се пазят един друг, за да избегнат проливането на още кръв.
         - Лина, иди и повикай Карен, нека не ми излиза с номера, че иска да спи. Ще минем тази проверка заедно, ако ще да се завържем един за друг. Аз ще отида да намеря Боб.
         Лина кимна и тръгна към стаята на Карен, а Тед пое в ръкава, по който изчезна другия оцелял от екипа му. Когато викът ѝ разцепи тишината на модула, а някой го пресече, той се затича обратно, но само за да я открие бездиханна с кървящо петно на гърдите, от които стърчеше дръжката на голям и със странна форма нож. Появилият се едновремено с него Боб изохка пред вида на поредната жертва.
         - Значи ти си бил! – извикаха в един глас и двамата.
         Застанаха един срещу друг, настръхнали и гледащи се в очите. И на двамата мина мисълта, че е заварил другия на местопрестъплението.
         - Донесъл си този нож, въпреки проверките, а? – каза Тед и пристъпи.
         - Ти си го донесъл, само ти имаше достъп до кутията с оръжия. Предател! – отвърна му Б.О.Бъртън.
         Без повече приказки, те скочиха за ножа, сблъскаха телата си, преплетоха ръце и крака; ръмжаха, дърпаха се, боричкаха се и се ритаха, докато накрая тежко паднаха, но само капитана се изправи, стиснал ножа, с който прободе убиеца.
         Дишаше тежко, но с удоволетворение на свършил работата си човек. Ще докладва на Земята, че убиецът е заловен и наказан, навярно ще трябва да изчака следващата експедиция да дойде, може би след около година, но пък нямаше за къде да бърза. Има достатъчно припаси не за една, а за шест и повече години. А и ще има време да проучи планетата, така че като дойдат другите ще може да ги запознае с нея.
         Преди да направи и две крачки силен удар го повали до телата на другите. Очите му невярващо видяха как самият той – тоест, някой друг, но с огледален на него образ, - се приближава и издърпва забитото копие от гърдите му, а след това взе и ножа, като умело го закачи на пояса си. Докато вършеше това, другото му аз затрептя от електрически импулси и се разпадна, като прие непозната физиология - едно високо кокалесто и жилесто същество, с почти човешка форма, което съвсем невъзмутимо задълба нарези на дръжката на копието си. Тед се досети, че това са жертвите му и когато преброи резките, се оказа, че са точно осем.
         Умирайки осъзна, че и Х.Г.Усел е бил убит от същия дивак-марсианец, който изби и неговия екипаж.
         Това че на планетата все пак има разум, не беше вече от толкова голямо значение, след като този разум е настроен враждебно срещу земляните.
 
         8.
         Този, който намира цвят се разхождаше из модулите, стараейки се да не диша често. Въздухът се оказа по-богат на някои елементи, с които не беше привикнал, но все пак успя да се адаптира и да го използва.
         Беше му интересно да разгледа технологичните постижения на непознатите смутители на тишината в неговия свят. Определи ги като примитивни, след като видя в умовете на убитите колко много време и енергия им е нужно, за да дойдат до тук от своята пренаселена планета, която нощем изгряваше като ярка звезда. Чудеше се как могат да изпуснат контрола над популацията си и да живеят милиарди в един и същи свят – навярно си пречеха, а и шумът ще е убийствен. Но беше разбрал, че няма да разбере вида им, така както не му бяха ясни причините да дойдат отново нашествениците, след като преди няколко цикъла уби техния първи представител, но нямаше никакво намерение да ги разпитва. Имаше това право.
         Лесно намери командването и изключи полето на тежката гравитация, което караше тялото му да я трансформира непрекъснато, за да може да се движи свободно из нея. С облекчение посрещна обичайната лекота и когато си тръгна, той остави шлюзовете отворени. Дори и не погледна купчината трупове, които гладната атмосфера щеше да погълне и да разяде, за  може светът му да остане отново чист. Той обичаше тишината му, безлюдието и усамотеността на него. Затова и се бе заселил тук преди толкова цикли, когато намери тази пуста планета и я обяви за своя. Укроти вятъра в района, който избра за живеене, до леко и поносимо подухване и се отдаде на съзерцание към космоса.
         Вървейки под небето отвън, недоумяваше защо непознатите нахалници не спазват галактическия закон за собственост – всеки първообитател има право да пази имота си на живот и смърт. Онзи, първия дошъл от тях, дори не можа да разбере предупреждението, което отправи с настояването веднага да напусне планетата. А Този, който намира цвят предупреждаваше само един път, след това действаше с ножа и копието.
         Когато се прибра в своята пещера, той свали бойния колан със симулатора, помогнал му за кой ли път да се приближи до жертвите си, заблуждавайки я, че е един от своите. Закачи го на издатъка в голата скала, постави в ложето му и ножа, а преди да подпре копието прокара кокалест пръст по новите резки и въздъхна доволно. Не беше дошъл тук за да убива, защото беше решил кървавия занаят да го остави в миналото си, затова и копието му бе неокървавено до сега, но веднъж започнал, Този, който намира цвят знаеше, че скоро ще има още и нови резки. Защото милиардите от вида на нахалниците със сигурност щяха да долитат непрекъснато в неговият тих залив, с намерение да го заселят.
         След като излезе седна пред дома си и сякаш задряма. Марсианския вятър зашумя край него и вдигна облаци прах, които той мислено превърна в разноцветни картини. Чрез съзнанието очите му се отвориха и се свързаха с отдалечени на безброй скока светове, в които често обикаляше, но съвсем безтелесно и с разрешението на обитателите им. Пресъздаваше образи от тях в пустинната рамка и им се наслаждаваше – толкова беше достатъчно, за да усеща положително дългата продължителност на живота си, която за някои, като убитите днес от него, би се сторила цяла вечност.
         Беше видял много дни и нощи сред звездите и обичаше тишината и спокойствието на тази необятна пустиня, която не искаше да бъде променяна, за бъде само негова.

1 коментар: