събота, 16 ноември 2013 г.

Залези от спомени, изгрев на мечти


      

       1.
       Вятъра караше платното на сенника да се гъне като живо. Микропластовите нишки  не пропускаха прахта и жегата, но аромата на пустинята нямаше как да задържат и Алтар можеше да вдъхне от мириса ѝ когато пожелае. В тези най-горещи часове пясъците така се нагряваха, че кристалите им започваха да пищят и милион пъти отразените им гласове нажежаваха въздуха още повече в смъртоносен хор.

         Алтар ги чуваше.

         Чуваше звънът на лъчите, проникващи дълбоко в плътта на пустинята остриета на слънцето. Затваряше очи и виждаше в мислите си светлината как се носи през космоса, как като ято огнени птици се насочва към планетата и полета им завършва точно тук.

         „За едни мощта им гибел, за други е живот” – каза си той.

         Алтар загреба шепа пясък.

         Беше хладен заради защитата на сенника, не като този отвън, който продължаваше огнено да крещи. Остави го да пада на тънка струйка и се опита да задържи в мислите си пясъкопада.

         Разделяше на две всичко край себе си – двулицевото и двузначно понятие за живот. Радостта и тъгата, смехът и плача. На раждане и смърт, на заспиване и събуждане. На ден и нощ – изгрев и залез.

         „Колко време отделих за обмисляне, а едва ли ще разбера защо е поделено на две всичко под това небе.”

         Той вдъхна от канеления пустинен полъх, вятъра го носеше откъм сърцето ѝ – започна да потъва надълбоко в мислите си.

         „До днес само знам, че е подредено точно както трябва и съвсем според нужното за да бъде на мястото си във времето и пространството.”

         След малко клепачите бяха скрили очите му, които обаче отвори навътре в себе си и сега виждаха много по-надалеч от хоризонта, оставащ преграден от гърбиците на дюните.

         Виждаше отвъд тях, отвъд преградите на света, запазил само тялото му.

         Пропадаше през времето, което бе оприличил на пустиня. И затова избра да дойде тук, за да потърси отговори на неяснотите в живота. Дали ги намери? Не, по-скоро се родиха още повече въпроси, затова пък можеше да вижда и чува малко по-ясно отпреди. Съвсем малко по-ясно.

         - Достатъчно ли е? – попита едно свое отражение в синкав мелодичен тон.

         Намираше се в свят, в който светлината не беше невидима, а имаше фотони от музикални тонове, летящи и отразяващи се един в друг само и само за да се носят над своята повърхност и пак и пак да се докосват със звън от състоянието на непрекъсната мелодия в огледална тоналност.

         - Всеки трепет в дните е достатъчен за да запълни празнината на живота – отвърна отразеното му милион пъти аз.

         Светлината пееше навсякъде край него.

        

         2.

         Когато слънцето падаше към дюните и гърбиците им протягаха сенчести върхове през пустинята, вятъра усмиряваше играта си с пясъците и стените на сенника застиваха неподвижни. Тогава ясно се долавяше тихото жужене на охладителите, които пазеха човека от слънчевите остриета, докато с часове се взираше във вътрешната си безкрайност от съществуване.

         Алтар излезе плавно от състоянието на медитация и веднага усети нечие присъствие. Отвори очи у видя на прага на сенника му да седи неголям пясъчен лъв, който го гледаше втренчено.

         Погледа му се стори познат, сякаш го бе мернал за миг-два в онази огледалност, от която току що се завърна.

         Нито един от двамата не изпитваше страх. Бяха обитатели на един и същи дом. За годините в пустинята Алтар се бе срещал с много от обитателите ѝ. Някои хапеха и кълвяха, други жилеха до смърт, но само ако биваха застрашени, а той оставаше пътя им винаги да е свободен.

         Осъзна, че котката го е наблюдавала дълго време, но без да прекъсва медитацията му. Знаеше къде бе отишъл духът му. За нея е лесно да вижда онова, което хората с трудност можеха да забележат, че се намира около и в тях.

         „Личната ми вселена навярно съдържа вселените на всеки друг” – предположи Алтар.

         Бавно се пресегна и взе онова пред което всички в пустинята се прекланяха. Отпуши водника и наля до половината глинена купа и я поднесе на госта си. Лъвът примлясна и залочи. Пресуши я набързо, бе жаден и свежестта на хладната течност обля тялото му. Можеше да издържи с дни без вода, като всички оцелели същества на планетата, но удоволствието да я вкуси винаги е неописуемо.

         „Тялото винаги настоява за своето, за разлика от душата, която може да бъде безброй вечности безразлична.”

         Лъвът опъна глава към Алтар и докосна с влажен нос отпуснатата на коляното му десница. Подуши я и прие приятелството с човека и се излегна в близост до сенника.

         Бяха сключили водно братство за цял живот.

 

         3.

         Водното братство е скъпо и за двете страни.

         Летописите разказваха, че някога е имало друг обичай за сключване на обет за приятелство между хората - този на кръвното сродяване. Този обичай сега вече е забравен и е заменен от скрепеното от водата побратимяване между двама или повече.

         Древната кръвна клетва се е оказала прекалено слаба и неустойчива, защото кръвта може да бъде лесно предадена заради естеството на състояние си в човека - кръвта кипва при спор и замръзва от ужас. Тече неспокойна в жилите и е променлива като Луната и не е така чиста като водата.

         Днес хората знаеха, че ако небето прокълне един заклел се в кръвта си човек, но нарушил клетвата си, света няма да загине - дори и да е предал брата си. Проклятието за делата му ще падне само върху кръвта на рода му. А предателството на водното братство би довело до проклятие върху самата вода, която не е на никой, но живота на всички зависи от нея. Тя е на планетата и живеещите на нея носят отговорност за чистотата ѝ. Прокълне ли се водата, нейната чистота и животворност, тогава тегобата ще е върху всичката вода под и на небето и всеки един ще понесе наказание, а света ще бъде лишен от нея. Всеки знае, че няма по-скъпо нещо от нея, дори и живота, защото той би бил немислим без подкрепата на водата. Затова и никой не би посмял да наруши водното братство, за да не прокълне целият свят. Всички остатъци от стари религии, както и новите вярвания, зачитаха и спазваха братството с вода.

         И нямаше запис някой да го е нарушавал и хората вярваха, че няма да бъде нарушено и спазваха клетвата си пред чистотата ѝ.

 

         4.

         Алтар се изправи и поднесе длан към слънцето. Улови го и примижа. Денят угасваше. Щеше да го замести нощта. Реши да се поразходи. Изключи охладителите и преметна водника – дори и нощем в пустинята без вода не се излиза.

         Котката се изправи и заизкачва с него най-близката дюна. Двамата поеха по хребета на нагънатите като вълни пясъчни хълмове. Медни отблясъци следваха стъпките им, които се сливаха с тихите шумове на плясък на криле, търкалящи се песъчинки, вой на чакали, пълзене на твари по пясъците, поникващи пустинни цветя в очакване на милувките на Луната.

         По някое време Алтар се обърна и видя, че лъвът е спрял и гледа накъм тъмния овал на потъващото отвъд хоризонта слънце. Навярно си спомняше своето минало и някои от по-добрите дни в него. Човека се спря и загледа животното.

         „Как пред залеза потъваме в спомени” – пое от вечерния пустинен въздух и тръгна назад.

         Когато се приближи лъвът измяука и в очите му припламна двоен залез.

         „Какво ли ми казва - че е трудно да се скита из пясъците и крайбрежните степи, а повечето от хората избягаха към звездите и оставиха животните сами да се оправят с пустинния им свят.”

         - Хайде, не тъжи, не всички са заминали – рече Алтар, погледна към небето и отново тръгна по хребета.

         Лъвът го последва, над тях звездите започнаха да изгряват една по една със залеза.

 

         5.

         Земи, днес пусти и безлюдни, които приютиха малцината останали да живеят на заприличалата повече на зла мащеха, отколкото на роден дом планета.

         Хората намериха пътя към звездите преди векове и побързаха да напуснат света си – завинаги и без желание да се завърнат. Сякаш в новите светове откриха отново сладостта от живота, която бяха изгубили в борбата си с глада, с пренаселеността, епидемиите и безкрайните войни за територии, постигане на цели или следвайки гласа на религиите. Някои оправдаха решението си като естествено заради страха от покачването на температурите заради липсващите защитни слоеве на атмосферата. Други от страха пред все повече напредващата пустиня, погълваща малко по малко плодородната почва. Трети искаха изобилие от вода – за тях дори имаше изцяло водни светове, приютили всички онези живели от поколение сред безводие.

         Мъдреците след онези времена определиха разселването на човечеството като естествена миграция на вида - веднъж заради голямата популация и малкото свободна земя за живеене, добила застрашителния брой на самоизяждане на ресурсите на планетата, и втори път заради онази тръпка в човек винаги да открива нови хоризонти пред себе си, да покорява и оцелява сред най-страшните природни стихии.

         И точно заради тази човешка природа да се бори с трудностите се намериха достатъчно желаещи да останат. Те заклеймиха предателството на събратята си и издигнаха в култ оцеляването и продължението на рода под все по-горещата звезда. Призванието им беше да се борят с трудностите, а гордостта им бе, че могат да отстояват на пустинята. Затова и ценяха живота като най-скъпият дар във времето. Приеха нови закони, сурови като дните им. Откриха в себе си нова вяра, предложена им от милостта на нощта и нейната прохлада. Слънцето стана враг, Луната любима. Пясъкът и солта бяха противната зараза, чистата вода се превърна в най-свещен лек.

         Година след година, век след век, останалите знаеха, че са все по-сами. Все по-рядко някой идваше от космоса и още по-рядко някой напускаше горещия им дом. Живеещите сред звездите изпитваха неприязън към решилите, че могат да оцелеят в умиращия си свят и страняха от тях, сякаш носеха опасен заразен дух на себеотрицание. Постепенно младите забравиха за стария си свят, на които смехът изчезна, но сред пясъчните бури продължаваха да бродят смели мъже и жени.

         С времето оцеляващите приеха сурови възгледи и закони за подчинение на оцеляването им, които според тях бяха справедливи и практични, имащи като основна цел да запазят и продължат живота.

          Поне няколкото зрънца, които бяха останали от него.

 

          6.                                                                                                   

         Алтар стигна до руините заедно със залеза. Лъвът се изгуби нанякъде. Беше свикнал с това, понякога се губеше само за час, друг път цяла седмица, но винаги се връщаше в малкият му лагер. Живееха заедно и в същото време разделени – всеки следваше своя си път, който понякога пресичаха за часове или дни.

         Той премина край каменните останки и застана пред олтара. Беше го открил случайно, не знаеше от коя религия е, дали от древните, дали от новите, но откри, че между стените му е уловен поток от космическа енергия, който го поемаше и отнасяше.

         В храма както винаги цареше тишина и полумрак. Дървената врата плътно прилепна в камъка и изолира Алтар от всеки външен шум. Три малки светилника се запалиха сами на равно премерени точки в овала. Едва видими, но достатъчни, за да се различи нужното на оскъдната им светлина.

         Алтар ги оприличи с изгубени в космоса звезди, когато пристъпи и седна в средата на храма върху гладък камък от който струеше енергията. Допира го накара да затвори веднага очи и да прогледне с вътрешните си сетива.

         Тишината обви и освободи съзнанието му и го пренесе в другото място, където мисълта му вече беше в ръцете на онази, която го изпрати да разбере тайните на Пътя.

         Не мислеше за нищо. Просто чакаше послание от времето. Често виждаше как се пресича от Пътя – наричан още и живота, също и смъртта. Всички го изминават, някои предпочитаха да броят крачките си, други просто вървяха, трети се връщаха отново и отново в изходната си точка, а Пътя им продължаваше извиващ се като вечност през пустинята на времето.

        

 



         7.

         Времето - какво е то?

         Същност?

         Вездесъщност?

         Или просто сън?

         Някога казваха, че води началото си от точката на абсолютното нищо, която се е отворила и е изляла в пустотата и пространството, и материята, и времето. То се е родило с мигът на Сътворението и ще завърши с края на света, а с него се разпорежда висша божествена сила, близка по образ и подобие на човек. Отричайки, че самото Сътворение е протекло във вече съществуващия кръг от „време”.

         След няколко стъпки по повърхнината на живота си, хората все пак разбрали, че то съществува съвсем отделно от всички наглед сложни процеси във вселената, които нямат абсолютно никакво въздействие върху хода му. Така открили, че времето е кръг, затворил в себе си минало, настояще и бъдеще, които текат едновремено и са отделни стойности само за онзи, който се намира в дадена точка на кръга. От мястото си човек дели на части времето, назовава го с имена, измерва го с часове, дни, години, векове, но само и единствено за собствено успокоение, че знае къде се намира.

         Това породи въпросите дали има смисъл човешкото съзнание да прави това разделяне на епохи и години. Да мисли, че се движи по строго определен ред, следвайки хода на времето с нужната скорост и дали остава някаква следа от намеренията и делата му в този съдържащ „живота“ кръг. Или просто всичко се покрива неизменно със забрава, така както и вятъра скрива с прах следите му в пустинята.

         Въпроси, на които шепата останали едва ли биха могли да отговорят с точност. Като отговор се роди Троизма, който приема, че живота на човек е просто кратко трепване на окото на времето и щом минало и бъдеще съществуват редом с днешния ден, то неговата роля е да се носи по течението на неговият път. Който осъзнае това и поеме по Пътя се старае мислите и делата му да бъдат изчистени от грешки, които въпреки нищожността си биха били важни за неговото съществуване в друга гледна точка на безкрайностния кръг.

 

                                                                                                          

         8.

         - Време е!

         Това си каза Алтар като се събуди.

         При изгрев в мислите нахлуваха смелите мечти и увереността в идващия ден.

         Днес отвори очи и просто знаеше, че трябва да тръгне.

         „Колко дни прекарах тук? Хиляда? Или вече са повече?”

         Не ги е броял – изгреви и залези се сменяха безброй пъти. Едва ли имаше значение, защото времето спираше щом напуснеше този свят и знаеше, че тежестта му не е непоносима. Сега знаеше, че смъртта ражда нов живот, също както идва и нов ден дори и след най-безвездната тъмна нощ.

         Знаеше, че трябва да върви по Пътя.

         „Винаги има нов изгрев, макар следван от пореден залез” – Алтар се приготвяше да поема натам, накъдето нощем слънцето се криеше.

         Разбра, че ако времето е едно цяло, пътуващия винаги пристига във вече случили се събития, който неизменно приема, че протичат сега.

         А знае ли човек къде се намира на Пътя си?

         С кой ще се срещне и с кой раздели?

         Времето му нашепваше, че няма да е сам. Значи вече се е срещнал с някой, с който или вече вървят, или са извървели Пътя.

         За времето прекарано в отшелничество се бе срещал с много малко хора. Пътници, които се отбиваха от маркирания си път и идваха да видят живеещия сред пясъците. Някои му се покланяха, други просто сядаха и съзерцаваха празното му тяло, също както и неговият единствен другар лъвът, който по-скоро пазеше черупката му докато се завърне. Посетителите го гледаха час-два, понякога повече или по-малко, след това безмълвни си отиваха с усещането, че са вкусили малко от посоката му.

         Алтар знаеше, че не го разбират, въпреки че искаха да се докоснат до онова, което той разбираше. Мълчеше, защото в онези мигове трябваше да следват собствения си път, а не да спират на неговия в този час.

         Но всичко това бе до сега, до днес, до вчера, до този ден, в който ще тръгне и премине сред другите и да говори на онези, които искаха да чуят думите му. Останалите имаха право да останат глухи. На друго ниво съзнанията им ще са готови за някои истини. Но надарените с прозорливост ще го посрещнат с разбиране. Нали ще им покаже онази пътека, която умовете им търсеха от години. Посоката на Пътя.

         Не взе нищо със себе си.

         „Нужни ли са спомени за онова, което вече е отминало?” – каза си той и огледа малкото, което имаше.

         Няколко останки от скромния си пустинен живот. Бе направил няколко глинени съда, също и фигурки на скорпион, сокол и на лъва, но ги остави където си бяха. Пустинята щеше да се погрижи да бъдат затрупани. Записките си отдавна бе оставил вятъра да разпилее в една пясъчна буря.

         Дори не се обърна да погледне лагера, приютявал го стотици и стотици дни.

         Пред границата на маркирания път го очакваше пясъчния лъв. Алтар го погали. Попита го дали не иска да дойде с него.

         - Хората не са чак толкова страшни когато ги опознаеш. Неуки да, но не и страшни.

         Лъвът се отърка в ръката му.

         - Ще имаш своята купа с вода, а и пустинята е винаги на няколко крачки – предложи му той.

         Беше свикнал с присъствието му.

         „Колко странно - каза си Алтар, - с него не искам да се разделям.”

         Дали защото му помогна в даден момент да премине някоя преграда или защото толкова време бяха прекарали заедно и бяха споделяли водата си – това нямаше точен отговор, а и не бе нужен.

         Лъвът го последва по пътя, той не се питаше защо, просто знаеше, че така трябва.

 

         9.

         След няколко дни двамата се приближиха към града на който някога Алтар беше владетел. Неколцина пътници, с които се разминаха и го разпознаха, вече бяха известили хората зад стените му.

         Тълпата ги очакваше на предните защитни фортове. Имаше млади, имаше стари. Имаше любопитни, имаше и отдавна чакащи завръщането на онзи, които отиде да потърси мъдростта в самоизолация от останалия свят.

         Хората мълчаха. Гледаха с удивление към кротко следващия Алтар пустинен лъв.

         - Господарю... – каза белокос градски съветник, който Алтар помнеше от миналото си.

         - Господари сме само на себе си – отвърна той и продължи.

         - Учителю! – поклони се пред него младеж, преметнал белия плащ на чистотата.

         - Няма да ви уча, а само ще споделя посоката, която избрах да следвам – поправи и него.

         - Как да те наричаме тогава? – попита възрастна жена. Беше чуждоземка, наскоро преселила се тук със семейството си заради глада, настанал по онези места. Степта не раждаше храна. Там нямаше оазисни градове.

         - Името ми е Алтар от пустинята, а твоето е Ида, идващата от Изтока. 

         Очите му, не тези на лицето, а онези в мислите му, виждаха всичко и за него нямаше тайни. Всяко лице изписваше собствената си история като на книга, от страниците на която той четеше.

         Хората заговориха, удивени от това, че позна коя е непознатата. А той знаеше, защото вече се бяха срещали в собственото си бъдеще.

         Алтар спря, лъва също и приседна до него. Човека вдигна ръка и наложи тишина.

         - Върнах се за да кажа каквото знам. Аз ще говоря, който иска да слуша. Ще споделя което виждам, което разбирам, което усещам. Останалото всеки сам трябва да намери и следва. Това е.

         Тълпата мълчеше. Вятъра неуморно въртеше ветрогенераторите по хълмовете.

         - Сега ще почиваме, вървяхме дълго, а скоро ще поемем истински по Пътя – той даде знак на лъва, който се опитваше да не обръща внимание на тълпата и последва своя приятел от пустинята.

         Някога Алтар имаше владения, от които се отказа още преди години, но му казаха, че все още бяха негови. Прие го и избра един ъгъл на града, далеч от редиците соларни панели и защитните стени на фортовете, където имаше проста едностайна къща с неголям двор и няколко съоръжения водоуловители на утринна роса. Каза, че там ще отседне за няколко дни, а стария съветник да бъде готов с всичко нужно този път имотите му да бъдат раздадени.

         - Имам ли нужда от тях по Пътя си? – заяви Алтар пред някогашните си съграждани.

         Разпъна сенника под голяма палма и се настани удобно. Някой поддържаше малък извор, в който се оттичаше събраното през нощта. В къщата не влезе, но видя, че прахта пред прага ѝ е грижливо пометена.

         Лъвът както обикновено легна наблизо. Храна щеше да си търси сам, пустинята беше на една крачка – точно както му обеща човека. В извора имаше вода в изобилие – нужно ли му е повече за да бъде жив?

 

         10.

         Алтар прелетя над синевата в небето и достигна слънчево море, на което вълните бяха ярки изгреви и пламнали залези. Мисълта му се гмуркаше в лъчите и изплуваше със светлината.

         Слънцето беше като сърце което не спира да тупти с огнения си пулс. Клетките му бяха всички онези песъчинки, на които разронваше света. Вятъра, парещия дъх, изсмукващ всяка влага от тялото. Отново се потопи във взрив от светлина и пое назад към синевата.

         Когато се завърна видя в двора още няколко сенника. Първите слушатели вече бяха дошли и чакаха да попият от мъдростта му. Дали ще я разберат – това сами щяха да преценят.

       - Не казвам, че знам истината. Просто видях онова, до което можах да стигна и за това ще ви разкажа преди да поема по Пътя – започна Алтар, за да не кара хората да чакат.
         Вятъра тихо раздвижи листата на палмата и те се заплискаха като заспиващо море – тихо и едва доловимо, но за онзи който можеше да го чуе шумът се превръщаше в песен.
         Някъде в спомените на залеза изрева пясъчен лъв.

Няма коментари:

Публикуване на коментар